Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (6)

5
Масичка за 10 евро, пуф, комплект прибори и 120 квадрата пустош

Трудно решавам откъде да я подхвана.

От самото начало ли, стартирало с малка масичка от ИКЕА за 10 евро, пуф и комплект прибори, или откъдето ми дойде вдъхновението?

Ще зарежа хронологията. И без това обикновено не знам коя дата е. Няма закъде да бързам, освен за училището на дъщеря ми. То и преди това не се бях затичала нанякъде, но тук времето изтича през пръстите ми безплодно и безпаметно.

Дните се нижат еднакви като еднояйчни близнаци.

Различавам ги единствено по слънцето. Хубавите са, когато лъчите му успеят да пробият през сивото небе и да проточат врат през прозореца на стаята ни с лошо изложение. С добро е тоалетната, но не върви да прекарвам дните си там. И така ситуацията през значителна част от времето е достатъчно лайняна.

Заселвайки се в чуждата страна, изпаднах в безтегловност. Симулирах живот. Истинският остана някъде там, зад гърба ми, с роднините, с приятелите, с активитис, както му казват тук. Нещата продължиха да се случват, но без мен. Вече не бях част от нещото, а от нищото.

Нихт, вакуум, празно пространство.

Движех се, дишах, запълвах дните със задачи, повечето рутинни и обезличаващи, нощите — с тъмнина.

Не беше същото.

Аз не бях вече същата, животът ми също.

Когато се оплаквах на приятелите и познатите си в България, не ме разбираха, смятаха, че преигравам и важнича.

Та ти си в Германия, за Бога! Америката на Стария континент!

Значи си добре, прекрасно дори!

Там животът е хубав, подреден, спокоен.

Мечтите се сбъдват.

Да, ама мечтите за какво? За по-големи заплати, за по-скъпи коли, за чиста градинка пред блока?

Моето пребиваване в тази чужда на манталитета ми държава е безметежно. Пристигнах по лесния начин. Получих всичко наготово. Съществуването ми беше осигурено. От мен се изискваше и продължава да се изисква единствено да намеря вариант да живуркам и да науча езика. Не бягах от война и мизерия, глад и бомби. Зад гърба ми остана само уютът на средностатистическия българин, справящ се задоволително с битието. Съгласих се на тази крачка не заради детето, на което „тук ще му бъде по-добре“, а защото наивно си въобразявах, че няма голямо значение къде правя това, с което се занимавах в момента.

Сгрешила съм!

Когато се преместихме, у дома беше лято, краят на юни. Германия ни посрещна милостиво, бих казала лъжливо. Слънце, птички пеят… идилия, селска, както се оказа последствие. Градско чадо съм и обичам динамиката на големия град, а този, който населяваме, макар и 220-хиляден, създава усещането за вила в забутан район. Гледам — нийде няма климатици. Казвам си: че как ще я караме в жегите? Ами как? Лесно! Няма жеги. Това не е съвсем лошо, каквото и да говоря. Не плуваш в собствен сос, не дишаш като риба на сухо и мозъкът ти не се превръща в лепкава каша, правеща джвак при напразните опити да го размърдаш. Запазваш здрав разум. Това е добре, стига да има за какво да го използваш. На мен много-много не ми трябва.

Седмица по-късно температурите паднаха до 13 градуса. Започнаха ежедневни дъждове, оказали се целогодишни. Студът и липсата на слънце, мирисът на блато от множеството канали и реки, минаващи през града, ме правеха нещастна. Не можех да свикна с пустите улици и тишината, каращи ме да се чувствам като последния оцелял след атомна атака. И не само аз.

Когато се преместихме, дъщеря ни беше на 7 години. Свикнала да ходи на танци, на рисуване, непрекъснато да се вижда и играе с приятели, да пърха около баби и дядовци, изпадна в ступор.

Дните й се изпразниха от съдържание.

Нямахме дори интернет, че поне да можем да се виждаме с близките си по скайп. Прокарването му отне месец и половина. Не се бяхме сдобили все още с телевизия, дори с мебели, което всъщност се оказа най-интересната част от приключението. Тримата спяхме на общ матрак на пода в спалнята.

Същият ни служеше и за диван. Хранехме се на малка масичка от ИКЕА и деляхме 2 чинии и комплект прибори, „заети“ от службата. Две чаши за кафе и една за чай допълваха имането ни. А, имахме и пуф, който играеше ролята на стол, диван и изобщо на всичко, което би следвало да става за сядане.

Бяхме „собственици“ на 120 квадрата пустош.

Не познавахме никого.

Не знаехме езика.

Нямаше кой да ни помага.

С детето обикаляхме самотни чуждите улици, опознавахме града. А след края на работния ден хуквахме на лов за покъщнина.

Живеем на третия етаж в къща без асансьор. И докато със съпруга ми опъвахме жили, носейки, бутайки, влачейки поредната мебел, съседите от втория етаж щастливо ни махаха с ръка. Не бяха лоши хора, просто не намираха за редно да навлизат в нашата територия и да ни развалят купона. Кога друг път щеше да ни се отвори такава възможност да се потим и пуфтим, мъкнейки тежките кашони по стълбите?

Както се казва — всяка коза за свой крак, т.е. който си има мебели за носене, да си ги носи.

Изведнъж студът навън престана да се усеща.

Но не мислете, че се оплаквам. Съвсем не.

С годините разбрах, че местните не си врат носа в чуждите работи, за което в крайна сметка никой не може да ги обвинява. Шест години след като се нанесохме комшията отсреща, с когото сме буквално прозорец срещу прозорец, ни спря, за да ни попита тук ли живеем. А коментарът му на положителния отговор бе, че сигурно сме отскоро…

Да се върна към началото.

Парите хвърчаха, а още не бяхме стигнали до дивана с главно „Д“! И тук стана весело. За него бяхме единодушни, че искаме да е удобен, може и не много красив. Тестът по избора беше кратък и ясен — детето скача върху него и ако отскочи, т.е. е достатъчно мек, намерили сме нашият. Късметът ни проработи. Не само че беше мек, удобен, с подходящия тъмносив цвят, който да отива на червените колони в дневната, но и беше намален. Щеше да ни излезе едва 800 евро. Съществуваше само малък незначителен проблем. Трябваше да чакаме да ни го доставят между 1 и 3 месеца, с превес към три, което е нормалният срок.

Съдбата се смили над нас и ето че в един слънчев ден камионът с така мечтаната вещ пристигна. От него слязоха двама мъже, млад и възрастен. За мой късмет младият поназнайваше английски. Качиха го по стълбите, сглобиха го и… О, изненада!

Вярно, че мина доста време, откакто направихме поръчката, но този, който се озова в нашата дневна, беше грозен, че изглеждаше и твърд.

— Този диван не е нашият! — заявих на младежа.

— Имате ли документи? — попита ме той.

Разбира се, че имах.

И той гледа, сверява, умува…

— Вашият е! — рече, отсече и си тръгна, а аз изпаднах в нервна криза.

Веднага правим теста — детето скача, ще си счупи краката. Не е нашият. Сега как ще се оправяме? С кого ще се обясняваме и най-вече на какъв език? И тъкмо щях да пускам сълза, и звънецът звънна.

— Сгрешили сме. Не е вашият! — музика за ушите ми.

Ах, твойта верица! За възрастния мъж ми дожаля — носѝ, разглобявай, сглобявай, пак мъкнѝ по стълбите, товарѝ… И неговата не е лесна.

Сега ми е забавно. Приемам случилото се като нещо, което да разказвам с насмешка, но тогава го преживях тежко. Започнах да осъзнавам все по-ясно какво е да си в страна, чийто език не говориш. Чувстваш се безсилен, а има да се вършат куп неща.

Малко по малко новият ни дом започна да се понамества, но запълването на празните стаи с мебели не запълни зейналата празнота в самите нас. Дъщеря ни страдаше. Започна да сънува кошмари. За това немалко допринесоха линейките. Живеем близо до болница и те хвърчат денонощно, а сирените им могат да възкресят и мъртвец. Когато минават до теб, е по-добре да си запушиш ушите, ако не искаш да оглушееш. В сравнение с тукашните сирени, родните са като мъркащи котета. Имат и нездравословния навик да се движат в насрещното платно, когато бързат. Не обичам, когато правят така.

Положението стана тегаво. Стигна се дотам да вземем решение да я върнем в България до началото на учебната година. И за да е още по-весело, часове преди полета за Варна я заболя корем и хукнахме към тукашната Униклиник. Години по-късно и множество посещения там за мен тя все още е като лабиринта на Минотавъра. Огромно място с множество сгради, сградички, бараки, паркинги и какво ли още не.

Разбира се, при онова първо посещение се изгубихме. Свечеряваше се. Наоколо нямаше пукнат човек. Спряхме на някакъв паркинг — нещастни и незнаещи кой път да хванем. И в този момент, за късмет, до нас спря кола. От нея излезе мъж с бяла престилка и ние хукнахме към него, плещейки му на английски.

— Ооо, вие сте от България — заяви човекът сочейки към номера на колата ни. — Това лято бях на море в Обзор. Чудесно място. Кацнахме в Бургас. Ето, вижте — извади той телефона си и започна да ни показва снимки. — А бирата, а храната… разкош — продължи въодушевено той. — Какво става?

— Дъщеря ни има болки в корема. Опитваме се да намерим Детската клиника — обяснихме му ние.

— Последвайте ме — каза той, извади служебна карта и хукна, а ние след него.

Врати, коридори, нагоре-надолу… Боже, в онази нощ мислех, че съм попаднала в скривалище на Пентагона, а заветната цел са чертежите на тайно ядрено оръжие, които трябва да изнесем, без да ни застрелят.

Най-после стигнахме, и не само че стигнахме, но и благодарение на този човек минахме с предимство.

Изгубени българи, спасени от германец, влюбен в Българското Черноморие. Ха, де!

Понякога помощта идва от неочаквани места — една от мистериите на този живот.

Така скоропостижно и безславно се озовахме там, откъдето само преди броени дни си бяхме тръгнали — България.

Бяхме й обещали, че в Германия ще й хареса, но кой ни е давал правото да обещаваме неща, които не можем да изпълним?

Чувствахме се виновни.

Трудно е да виждаш детето си нещастно.

По това време въведохме дневника на кошмарите и лошите мисли. Детето започна да записва всичко, което я тревожи. Споделено с белия лист, то започна да губи сила, очертанията му постепенно се размиха и страховете се превърнаха в измислени истории. Вече е на петия тефтер. Така сега поддържаме българския й.

Сетих се нещо важно:

Ако някой ден ни срещнете заедно, моля, за нищо на света не питайте, обръщайки се към нея, пък гледайки мен, все едно я няма:

— Говори ли български?

Обидно е. Не само че го говори без акцент, но и чете и пише на него. Разбира се, това изисква воля, упорство и усилия както от наша, така и от нейна страна. Изкупила съм де-що има учебно помагало и като гледам децата на нейната възраст в България, не им отстъпва по много.

Е, случва й се да си измисля някоя и друга дума, но за човек, който използва четири езика, в момента учи пети, а е само на 14 години… Мисля, че й е простено.

Признавам, че се фукам, но детето си го е заслужило.

Нагледала съм се и съм се наслушала на родители, които не считат за необходимо да учат децата си да четат и пишат на родния им език, някои дори не могат да го говорят. Вероятно го считат за маловажен. А може би се страхуват да нямат акцент, когато говорят немски? Или просто така им е по-лесно, не им се занимава.

За мен причината, каквато и да е тя, е необяснима. Всеки език е важен, най-малкото, за да могат да общуват с бабите и дядовците си.

Това ме навежда на темата с главно „Т“ за всеки родител, решил да пренесе домакинството си в Германия.

Не, не са детските, нито работата, нито квартирите или здравеопазването, дори не е езикът. Не че може без всички тях, но за мен най-важно беше да намеря по възможно най-бърз начин отговор на фундаменталния въпрос: Къде ще учи детето?