Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (14)

13
Докторски неволи

„Човек е голям, колкото са големи мечтите му.“

Значи съм съвсем малка. Искам у дома. При шумните улици, препълнените кофи за боклук, пробиващите по никое време с дрелка комшии, при алергията си от прах.

Това е уютът на познатото.

Във всяка минута и ситуация знам как да реагирам, знам как да се справя с препятствието по пътя си. И не на последно място, когато псувам и нареждам, не е плюнка, хвърлена срещу вятъра.

Разбират ме.

Това е толкова удовлетворяващо.

Тези мисли не ми даваха мира в началото.

Страдах, много страдах!

Мислех, че самотата ще ме убие.

Черната дупка, която се отвори в битието ми, заплашваше да погълне съзнанието ми, а стресът да отключи неподозирани проблеми, в основата си здравословни.

Така и стана.

Затова думата ми е за здравната система.

С тукашния ни домашен доктор никак не се погаждаме. Откровено не я долюбвам, а тя, когато ни срещна пред кварталния супер, заговори само съпруга ми. Прави се, че мен не ме познава. Още ми е сърдита, загдето я попитах, дали мога да спра лекарствата си за лятото, както правех в България?

Въпросът ми много я засегна, а аз гледах недоумяващо ядосаната й физиономия. Щом така присърце приема физическото ми здраве, да направи така, че да не чакам всеки път по два часа, дори когато трябва просто да ми се вземе кръв. Но тя е грижовна и към психическото ми разположение.

— Липса на забавления — е диагнозата, която непрекъснато ми поставя. Мисля, че съм с нея от първия път, в който ме видя.

Танци, е за нея панацеята, лекарството на всички лекарства, защото всеки път не пропуска да ме изпрати на такива.

Имала съм нещастен вид.

В България пък всички ми се радват, колко свежо изглеждам.

Подобно на образователната, и здравната система в Германия не е като нашата. Добра или лоша, не се наемам да коментирам. Виждала съм и от двете.

Думата, която най-точно я описва, за мен е:

БАВНО.

И определено не се минава:

БЕЗ СТРЕС.

Но то с медицинските работи май по презумпция е така.

Свикнали бързо да си решаваме проблемите — ако няма свободен час, все ще те сместят или пък ще отидеш на частно, но ще намериш вариант, то тук направо ми идва да вия към луната всеки път, когато трябва да посетя доктор. За съжаление, ми се случва често.

В края на септември се опитахме да запазим час за кожен лекар, на който съпругът ми е пациент от пет години. Най-ранният свободен беше за 28 февруари следващата година.

АКО ИСКАШ!

Дъщеря ни носи очила откакто стана на три. Тъй като вече е по-голяма, профилактичните й прегледи са веднъж годишно. Правим ги около рождения й ден, който е през март. Гледам да запиша час по-отраничко, но веднъж получихме чак за май. То пък впоследствие се оказа, че точно този ден не може да отсъства от училище, затова отидохме да помолим да го преместят.

— Ако не дойдете сега, следващият свободен е през ноември — заяви рецепционистката.

Работата е:

АКО ИСКАШ!

Примери много, но мисля, че всички схванаха идеята. Нещата се случват и по-другия начин, но само ако: който трябва се обади на когото трябва.

Така е устроен светът.

Затова винаги ще бъда БЛАГОДАРНА на домашния ни доктор. Нищо, че не ме харесва особено и неведнъж ме е довеждала до ръба на нервна криза, но през годините направи доста за мен.

Иначе е трудно.

Идваш отнякъде, попадаш някъде и трябва да се справяш някак си, без да знаеш точно как.

Намираш доктор, дали по препоръки, или по рейтинг в интернет, питаш дали ще те вземе и ако отговорът е положителен, се записваш. Това е цялата философия. Ако не си доволен и решиш да го смениш, избираш друг, отиваш при него, питаш го дали те иска за пациент, при положителен отговор си стискате ръцете и това е.

Можеш да го направиш по всяко време на годината. Не е необходимо да чакаш планетите да застанат в подходящ ред. Е, разбира се, най-добре ще е Меркурий да не е ретрограден, но да не ставаме максималисти.

Не всичко обаче е толкова лесно.

Лекарите имат странно работно време, нещо от сорта — от време на време. Един ден преди обяд, другия след обяд, третия цял ден, но с три часа обедна почивка и през останалото време не го търси, дори да умираш. Вероятно и така трябва да е.

Потрябва ли ви извън работния му график, отивате в Спешното. Ако си мислите, че в тукашната „Спешна помощ“ не се чака часове наред, жестоко се лъжете. Навсякъде хората, работещи в тези служби, са претоварени, а търсещите помощ — много.

Но както знаете:

Човек и добре да живее, все някой ден му се налага да стигне до болница.

Така се случи със съпруга ми, който, както се разхождахме в един прекрасен съботен ден, получи бъбречна криза. Искаме или не, вариантът беше Спешното. Първичният преглед мина сравнително бързо. Изпратиха го в някаква стая, където да му правят вливания, а нас с детето натириха в чакалнята. Сложиха му банката и го забравиха. А някой да дойде и да каже какво става от тук нататък… да дойде, ама не идва. Минават часове. Той си лежи там някъде, ние си чакаме. Накрая ни извикаха при него. Чакането продължи, но поне бяхме заедно. Времето все така си минаваше, докато най-после не се появи доктор.

И тук стана весело. Животът наистина е един огромен ПАРАДОКС.

Дежурният лекар — уролог, се оказа не кой да е, а бащата на В. от Беларус, която налиташе да бие в училище нашата дъщеря и оттогава бяхме прекратили всякакви семейни контакти.

Но в тази трудна за нас ситуация той ни помогна изключително много и аз винаги ще го споменавам с добро. Благодарение на него съпругът ми веднага беше приет и най-важното — настанен в стая. Важно е, защото останалите мъже за „Урология“-та си прекараха болничния престой в коридора. Така е, леглата не достигат не само по време на ковид криза и не само в България.

Нали ви казах, контактите са всичко, навсякъде!

Но тъй като текстът започна да става като на награден с „Оскар“, спирам с благодарностите. Засега. Или пък да стигна още по-далеч и да благодаря на цялата германска държава, че ме дари с благодатта да разбера какво е безплатно здравеопазване?

Да, ще го направя!

Трудно описвам чувствата, които бушуваха в мен, когато за пръв път влязох в аптека с рецепта в ръка. Беше за детето. А тогава дори все още не живеехме трайно в Германия и не бяхме регистрирани към някоя от здравните каси. Имахме само Европейска здравна карта.

Но кое предизвика големия шок у мен?

Цифрата 0.

Толкова платихме за лекарствата, които й бяха предписани.

На фона на десетките левове, които се тръшвахме всеки път, когато тя се разболееше, а това се случваше горе-долу през две седмици, фактът, че не дължим нищо, беше като коледно чудо.

Разбирате ли, нито стотинка?

Нихт.

Зеро.

За сравнение — чревният вирус, който хвана последно в България, ни излезе 200 лева.

Тук за децата е безплатно. Възрастните плащат 5 евро на рецепта. А в някои случаи и нищо. Има и такива, които доплащат, но досега не ни се е случвало.

Не мога да се въздържа да не разкажа и за разболяването й 3 дни преди първият локдаун. Тя беше с всички признаци на болестта, чието име дори не ми се споменава — температура, хрема, кашлица. Заведохме я на доктор. Попитаха ни дали сме пътували някъде, прегледаха я, тук преслушват гърдите през дрехите, и заключиха — инфлуенца. И й предписаха:

ЧАЙ!

На моето недоумение:

— Само чай?

Отговорът беше:

— Може с мед и лимон!

В разгара на така наречената пета вълна на мен ми дадоха бонбонки за смучене. Поне да бяха специални, а то — най-обикновени, едни от многото, каквито тук си купувате и от кварталния супер.

— Видът е само ориентировъчен — каза ми докторката след преглед — бърз поглед в гърлото от безопасно разстояние. — Може и други — допълни тя, обяснявайки на сестрата какво да пише в рецептата.

Така е, не се плашат лесно. Не че не дават антибиотици, просто не избързват с тях. Признавам си, че им нямам много доверие, затова съм заредила домашната ни аптечка с най-необходимото. Винаги гледам да ми се намира нещо за температура, запушен нос, коремно неразположение и гърло. Колкото да имам за първа реакция, защото от няколкото ни опита да извикаме линейка посред нощ само един успя. Беше особено преживяване. Пристигнаха парамедиците. Винаги са внушителни, мъже или жени, няма значение. Пред тях с моите 170 см се чувствам като Гъливер в страната на великаните.

Пристигнаха трима — момче и две момичета, помъкнали техника за мини полева болница. Карат те да вървиш пред тях, никога след. Той запълни рамката на вратата, дамите не му отстъпваха с много. Когато ги видя, детето се зави презглава и отказа да проговори. Всичките й болежки изчезнаха. С немалко увещания успяхме да я накараме да изплува изпод завивките, за да й измерят температурата. Нищо че проблемът беше стомашно-чревен.

— Само това можем да направим! — вдигна рамене единият гигант, докато прибираше термометъра.

И тогава схванах каква е разликата между нашата „Спешна помощ“ и тукашната. Те наистина са спешни. Тяхната задача е да те закърпят дотолкова, че да стигнеш до болницата. Лекарства не предписват, дори най-елементарни. Това може да направи само доктор, а такъв вечер не желае да се разхожда много-много по хорските домове, че всякакви ги има.

След увещателен телефонен разговор момчето все пак успя да ни издейства посещението на такъв. Вероятно му обясни, че сме нормални и под леглото не дебне Торбалан.

Тръгнаха си и на тяхно място се появи човекът с рецептите. Той не надвишаваше средния за тези земи размери, но пациента не погледна. Дори не влезе в стаята, където беше тя. Задоволи се с нашата интерпретация на събитията. Изписа й илачи, каза ни коя аптека е дежурна и това беше.

Надявам се да не ни се налага да викаме линейка за нещо по-сериозно. Най-добре изобщо да не си налага.

Това винаги е бил и най-големият ми страх — да не ни се случи нещо и детето да остане само, особено в началото, докато не познавахме никого, а тя беше още мъничка.

Кой знае какво ще му поднесе животът?