Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Не ми се ще да изиграя на този нещастен абат Ша-Бернар тази лоша шега — да го повикам тук — каза Жулиен на Фуке, — той след това няма да яде три дни. Но ти се погрижи да ми намериш някой янсенист, приятел на господин Пирар, дето не се поддава на интриги.
Фуке с нетърпение очакваше да му заговорят за това. Жулиен, спазвайки приличието, направи всичко, което изисква общественото мнение в провинцията. Благодарение на абат дьо Фрилер, въпреки несполучливия избор на изповедник, Жулиен се намираше в затвора под покровителството на конгрегацията; да беше по-умен, той би могъл да избяга. Но лошият въздух на подземната килия оказваше своето въздействие, разумът му слабееше. Затова пък щастието му бе още по-голямо, когато при него се върна госпожа дьо Ренал.
— Моят най-голям дълг е дългът ми към тебе — каза му тя, като го прегръщаше, — аз избягах от Вериер…
Жулиен нямаше никакво дребно самолюбие спрямо нея, той й разказа за всичките си слабости. Тя бе добра и ласкава с него.
Вечерта, едва излязла от затвора, тя поръча да извикат при леля й същия оня свещеник, който беше се вкопчил за Жулиен, както в своя плячка; тъй като той се стремеше само да разположи към себе си младите жени от висшето общество в Безансон, госпожа дьо Ренал лесно го склони да отиде в манастира Брей-льо-О да отслужи деветини.
Никакви думи не биха могли да предадат упоението и любовното безумие на Жулиен.
Като раздаваше злато наляво и надясно, като използуваше, а понякога и злоупотребяваше с влиянието на леля си, известна и богата черковница, госпожа дьо Ренал издействува да го вижда два пъти на ден.
Когато Матилд научи това, ревността едва не помрачи ума й. Господин дьо Фрилер й беше признал, че при всичкото си влияние не се решава да пренебрегне приличието до такава степен, че да й измоли позволение да се вижда с приятеля си повече от един път дневно. Матилд нареди да следят госпожа дьо Ренал, за да узнае и най-малките й постъпки. Господин дьо Фрилер напрягаше всички способности на своя ловък ум, за да й докаже, че Жулиен е недостоен за нея.
Колкото повече се измъчваше тя, толкова повече го обикваше и почти не минаваше ден, без да му устрои някоя ужасна сцена.
Жулиен се стараеше с всички сили да остане докрай] честен спрямо тази злочеста девойка, която беше тъй нелепо изложил; но необузданата му любов към госпожа дьо Ренал го завличаше всеки път. Когато с несъстоятелните си доводи не смогваше да убеди Матилд, че посещенията на съперницата й са съвсем невинни, той си! казваше: „Сега вече краят не драмата трябва да е много близък, в това е моето оправдание, ако не умея да се преструвам по-добре.“
Госпожица дьо Ла Мол получи известие за смъртта на маркиз дьо Кроазноа. Господин дьо Талер, големият богаташ, си позволил да изкаже някои неприятни догадки относно изчезването на Матилд; господин дьо Кроазноа го помолил да ги опровергае: господин дьо Талер му показал получените от него анонимни писма, изобилствуващи с тъй изкусно съпоставени подробности, че клетият маркиз не могъл да не види истината.
Господин дьо Талер си позволил няколко доста грубички шеги. Побеснял от гняв и от мъка, господин дьо Кроазноа поискал толкова неприемливи извинения, че милионерът предпочел дуела. Глупостта възтържествувала; и един от най-достойните за обич хора в Париж намери смъртта си едва на двадесет и четири години.
Тази смърт направи странно и болезнено впечатление върху отслабналата душа на Жулиен.
— Клетият Кроазноа — каза той на Матилд — се държа към нас наистина много внимателно и честно; той би трябвало да ме мрази след вашите неблагоразумия постъпки в гостната на майка ви и да търси свада с мене; защото омразата, когато дохожда след презрението, е обикновено бясна…
Смъртта на господин дьо Кроазноа промени всички кроежи на Жулиен за бъдещето на Матилд; няколко дни той непрекъснато й доказваше, че трябва да приеме ръката на господин дьо Люз.
— Той е срамежлив човек, не е чак такъв йезуит — казваше й той — и без друго ще достигне високо положение. Надарен с по-мрачно и по-упорито честолюбие, отколкото нещастния Кроазноа, той, макар и да няма дукове в рода си, не ще се подвоуми да се ожени за вдовицата на Жулиен Сорел,
— За вдовица, която презира силните чувства — отвърна студено Матилд, — защото тя достатъчно живя, за да види как любимият й след шест месеца предпочита друга жена, виновница при това за всичките им нещастия,
— Вие сте несправедлива; посещенията на госпожа дьо Ренал ще дадат най-блестящите фрази на парижкия адвокат, който ходатайствува за моето помилване; той ще изобрази убиеца, заобиколен от грижите на своята жертва. Това може да произведе впечатление и може би един ден вие ще ме видите герой на някаква мелодрама и т.н., и т.н.
Дива ревност при пълна невъзможност да си отмъсти, непрестанна скръб без надежда занапред (защото дори да допуснеше, че Жулиен ще се спаси, как да спечели отново сърцето му?), срам и болка от съзнанието, че обича повече от всякога този неверен любовник — всичко това хвърляше госпожица дьо Ла Мол в мрачно мълчание, от което не можеха да я изтръгнат нито ревностните грижи на господин дьо Фрилер, нито грубата откровеност на Фуке.
Що се отнася до Жулиен, той, като не се смята времето, което му отнемаше Матилд, живееше само с любовта си и почти не мислеше за бъдещето. И такова е чудното действие на тази страст, когато тя надхвърля обикновеното и в нея няма никаква преструвка, че госпожа дьо Ренал почти споделяше неговото безгрижие и неговата тиха радост.
— Някога — казваше й Жулиен, — когато през време на нашите скитания около горите на Вержи аз можех да бъда така щастлив, бясно честолюбие увличаше душата ми в незнайни страни. Вместо да притисна до сърцето си тази прелестна ръка, която беше толкова близо до устните ми, аз оставях бъдещето да ме отнесе далече от тебе; аз бях погълнат от мисълта за многобройните битки, от които трябваше да изляза победител, за да съградя грамадното си състояние… Не, аз щях да умра, без да позная щастието, ако вие не бяхте Дошли при мене в тази тъмница.
Две събития нарушиха този спокоен живот. Изповедникът на Жулиен, макар и да бе янсенист, не можа да се опази от козните на йезуитите и без да съзнава, стана тяхно оръдие.
Един ден той дойде и му каза, че ако не иска да изпадне в страшния грях на самоубийството, трябва да направи всичко възможно, за да получи помилване. А тъй като духовенството има голямо влияние в Министерството на правосъдието в Париж, сега му се представя лесен начин: да се върне в лоното на черквата, като се даде на това голяма гласност.
— Голяма гласност! — повтори Жулиен. — Ах, значи, и вие, отче, разигравате комедия, както всеки мисионер…
— Вашата възраст — подзе важно янсенистът, — интересната външност, с която ви е надарило провидението, подбудата на престъплението ви, останала и досега необяснима, героичните постъпки на госпожица дьо Ла Мол във ваша полза, с една реч, всичко, дори странната дружба, която показва към вас вашата жертва, всичко ви прави герой на младите жени в Безансон, заради вас те са забравили всичко, дори политиката…
Вашето прераждане ще отекне в сърцата им и ще остави в тях дълбок отпечатък. Вие можете да принесете голяма полза на религията, та ще се колебая ли аз от някакво глупаво съображение, че и йезуитите щели в подобен случай да постъпят също така! Излиза, че дори в този особен случай, който се изплъзва от тяхната хищна алчност, те пак ще ни напакостят! Нека не бъде така… Сълзите, предизвикани от вашето прераждане, ще унищожат пагубното действие, което имат десет издания на нечестивите Волтерови съчинения.
— А какво ще ми остане на мене тогава — отвърна студено Жулиен, — ако сам почна да се презирам? Аз бях честолюбив, съвсем не искам да се разкайвам за това; тогава постъпвах, както изискваше нашето време. Сега живея из ден в ден. Но тук, до родния си край, бих се почувствувал безкрайно нещастен, ако се реша на някаква подлост…
Другото премеждие, което подействува още по-тежко на Жулиен, дойде от госпожа дьо Ренал. Не знам коя приятелка-клюкарка беше успяла да убеди тази чистосърдечна и свенлива душа, че неин дълг е да замине за Сен-Клу и да падне на колене пред крал Шарл X.
Тя беше принесла жертвата, като реши да се раздели с Жулиен, и след това нечовешко усилие неприятността да стане зрелище, която в друго време би била за нея по-лоша от смъртта, не беше сега нищо в очите й.
— Ще ида при краля, ще му заявя високо, че ти си ми любовник: животът на човек, и то на такъв човек като Жулиен, трябва да стои над всички съображения. Аз ще кажа, че ти от ревност си посегнал на живота ми. Малко ли са случаите, когато нещастни младежи при подобни обстоятелства са бивали спасявани с човеколюбивото застъпничество на съдебните заседатели или на краля…
— Аз ще престана да се виждам с теб, ще кажа да не те пущат в затвора — извика Жулиен — и, разбира се, на другия ден ще се самоубия от отчаяние, ако не ми се закълнеш, че няма да направиш никаква стъпка, която би изложила двама ни на показ пред света. Мисълта да отидеш в Париж не е твоя. Кажи ми коя интригантка ти я внуши…
Нека се насладим на щастието, докато ни остават още малко дни от нашия къс живот. Да скрием нашето съществование от всички; престъплението ми е съвсем очевидно. Госпожица дьо Ла Мол има големи връзки с Париж, бъди уверена, че тя прави всичко, което е по силите на човека. Тук в провинцията против мене са всички богати и уважавани люде. Твоята постъпка ще озлоби още повече тези богаташи и особено умерените хорица, за които животът е толкова лесен… Нека не даваме повод за смях на маслоновци, валеновци и хиляди други, които са по-добри от тях.
Жулиен не можеше вече да понася лошия въздух на подземната килия. За щастие в деня, когато му съобщиха, че ще трябва да умре, ярко слънце радваше природата и Жулиен се чувствуваше бодър и смел. Да повърви на чист въздух, беше за него такова сладостно усещане, каквото е разходката на суша за мореплавателя, който дълго е пътувал по море. „Хайде, всичко е наред — каза си той, — съвсем не ми липсва мъжество.“
Никога тази глава не е била настроена тъй поетично, както в минутата, когато трябваше да падне. Най-сладостните мигове, преживени някога в горите около Вержи, се тълпяха в ума му с непреодолима сила.
Всичко стана просто, благопристойно и без никаква престореност от страна на Жулиен.
Два дни преди това той каза на Фуке:
— За душевното си състояние аз не мога да отговарям: от тази влажна и отвратителна килия навремени ме тресе и аз се чувствувам не свой; но страх — не, няма да ме видят да побледнея.
Той отнапред се разпореди — в последния ден още заранта Фуке да отвлече Матилд и госпожа дьо Ренал.
— Отведи ги в една и съща карета — каза му той. — Нареди така, че пощенските коне да препускат непрекъснато в галоп. Те ще паднат в прегръдките една на друга или ще се изправят една срещу друга в смъртна омраза. И в двата случая клетите жени ще забравят за малко ужасната си скръб.
Жулиен поиска от госпожа дьо Ренал да му се закълне, че ще живее, за да се грижи за сина на Матилд.
— Кой знае? Може би ние и след смъртта си още усещаме — каза той веднъж на Фуке. — Аз бих желал много да почивам — тук „почивам“ е подходяща дума — в онази малка пещера на голямата планина, която се извисява над Вериер. Много пъти, разправял съм ти това, когато се изкачвах нощем в тази пещера и погледът ми се зарейваше в далечината над най-богатите области на Франция, сърцето ми пламваше от честолюбие: тогава това беше моята страст… Та тази пещера ми е скъпа и, не може да се отрече, тя е така разположена, че тегли към себе си душата на философа… И ето, нашите хубостници, безансонските йезуити, печелят пари от всичко; ако ти съумееш да ги подхванеш, те ще ти продадат тленните ми останки…
Фуке сполучи в това печално спазаряване. Нея нощ той седеше сам в стаята си до тялото на своя приятел, когато изведнъж-, за своя голяма почуда, видя да влиза Матилд. Няколко часа преди това той я беше оставил на десет левги от Безансон. Погледът и очите й блуждаеха.
— Искам да го видя — каза му тя.
Фуке нема смелост да й отговори, нито да стане. Той й посочи с пръст големия син плащ върху пода; в него беше загърнато онова, което беше останало от Жулиен.
Тя падна на колене. Споменът за Бонифас дьо Ла Моли Маргьорит дьо Навар й даде безспорно свръхчовешко мъжество. С треперещи ръце тя отви плаща. Фуке извърна очи.
Той чу как Матилд се движеше бързо-бързо из стаята. Тя запали една след друга няколко свещи. Когато Фуке най-сетне събра сили да я погледне, тя беше турила на малка мраморна масичка пред себе си главата на Жулиен и я целуваше по челото…
Матилд изпроводи своя възлюбен до гроба, който си беше избрал. Голям брой свещеници придружаваха ковчега и тайно от всички, сама в плътно завесената карета, тя носеше върху коленете си главата на човека, когото толкова много беше обичала.
Те стигнаха така до най-издигнатата точка на една от високите планини на Юра и тук посред нощта, в малката пещера, великолепно озарена от безброй свещи, двадесетте свещеници отслужиха упокойна молитва. Всички жители на малките планински селца, през където беше минало шествието, бяха тръгнали след него, привлечени от необикновения вид на това странно погребение.
Матилд се яви сред тях в дълго траурно облекло, а след службата по нейна заповед им хвърлиха много хиляди петфранкови монети.
Останала сама с Фуке, тя пожела да погребе със собствените си ръце главата на своя любим. Фуке насмалко щеше да полудее от мъка.
Благодарение грижите на Матилд дивата пещера бе украсена с мраморни изваяния, изсечени срещу много пари в Италия.
Госпожа дьо Ренал спази обещанието си. Тя не се опита с нищо да посегне на живота си; но три дни след Жулиен умря, прегръщайки децата си.
Неудобството, свързано с господството на общественото мнение, което инак ни опазва свободата, е там, че то се меси и в това, което не е негова работа; например в частния живот. Оттук иде тъгата, която царува в Америка и Англия. За да не закача частния живот, авторът е измислил едно градче Вериер, а когато му е потрябвал епископ, съдебни заседатели или съд, той е поставял всичко това в Безансон, където никога не е ходил.