Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
СЪДЪТ
Страната дълго ще помни това нашумяло дело. Интересът към подсъдимия стигна до смут, защото, колкото и удивително да беше неговото престъпление, то не изглеждаше страшно. Дори и да беше такова, момъкът беше тъй хубав! Неговото блестящо поприще, пресечено тъй рано, усилваше съчувствието към него. „Ще го осъдят ли?“ — питаха жените своите познайници и чакаха, пребледнели, отговор.
Най-сетне настъпи оня ден, от който толкова много се плашеха госпожа дьо Ренал и Матилд.
Странният изглед на града усилваше техния страх и хвърляше дори мъжествената душа на Фуке във вълнение. Цялата провинция се беше стекла в Безансон, за да чуе това романтично дело.
От няколко дни нямаше вече места в странноприемниците. Господин председателят на съда бе обсаждан непрекъснато от молби за пропуски; всички дами от града, искаха да присъствуват на процеса; из улиците продаваха портрета на Жулиен и т.н. и т.н.
Матилд пазеше за тази решителна минута собственоръчно писмо на негово високопреосвещенство епископ ???. Този прелат, който ръководеше френската черква и ръкополагаше епископите, беше благоволил да иска оправданието на Жулиен. Един ден преди съда Матилд занесе писмото на всемогъщия главен викарий.
В края на свиждането, когато тя си тръгна, потопена в сълзи, господин дьо Фрилер, излязъл най-после от дипломатическата си сдържаност и едва ли не покъртен, й каза:
— Аз отговарям за присъдата на съдебните заседатели. Между дванадесетте души, на които е възложено да разследват доказано ли е престъплението на покровителствуваното от вас лице и главно имало ли е предмисъл, аз наброявам шест души, заинтересувани от моето повишение, и им дадох да разберат, че от тях зависи дали те получа епископски сан. Барон Валено, когото направих кмет на Вериер, разполага изцяло с гласовете на двама от своите подчинени — господа дьо Моаро и дьо Шолен. Да си кажем истината, жребият ни докара за това дело двама неблагонадеждни заседатели; но макар и да са върли либерали, те ми се подчиняват в сериозните случаи, а аз ги помолих да гласуват, както господин Валено. Научих, че друг, шести заседател, индустриалец, безмерно богат и бъбрив либерал, се домогва тайно до някаква доставка за Министерството на войната и, разбира се, не ще поиска да ме огорчи. Аз поръчах да му кажат, че господин Валено знае моята последна дума.
— А кой е този господин Валено? — запита неспокойна Матилд.
— Ако го познавахте, не бихте се съмнявали в успеха. Той е един бърборко, дързък, безсрамен, груб, роден да води глупците. 1814 година го измъкна от калта, а аз ще го направя префект, Той е способен да набие другите заседатели, ако не пожелаят да гласуват по волята му.
Матилд се поуспокои.
Вечерта я очакваше друг разговор. Жулиен беше решил да не взема думата, за да не удължава неприятната сцена, чийто изход беше според него очевиден.
— Достатъчно е, че моят адвокат ще говори — каза той на Матилд. — И без това дълго ще представям зрелище за всичките си врагове. Тези провинциалисти са ядосани от бързата ми кариера, която дължа на вас, и вярвайте ми, между тях няма нито един, който да не желае моето осъждане, макар че това няма да му попречи да плаче като глупак, когато ме поведат на смърт.
— Те искат да ви видят унизен, това е вярно — отговори Матилд, — но аз съвсем не мисля, че са жестоки. Моето дохождане в Безансон и видът на моите страдания заинтересуваха всички жени; вашето хубаво лице ще довърши останалото. Ако се обърнете с няколко думи към вашите съдии, цялата зала ще бъде за вас и т.н. и т.н.
На другия ден в девет часа, когато Жулиен излизаше от затвора, за да отиде в голямата зала на съдебната палата, стражарите с голяма мъка сполучиха да разгонят огромната тълпа, струпана в двора. Жулиен беше се наспал добре, чувствуваше се много спокоен и изпитваше само философско състрадание към тази тълпа от завистници, които без всякаква жестокост щяха да ръкопляскат на смъртната му присъда. Той много се зачуди, когато, задържан цял четвърт час сред тази навалица, се видя принуден да признае, че вдъхва на народа нежна жалост. Той не чу нито една недоброжелателна дума. „Тези провинциалисти съвсем не са толкова зли, колкото предполагах“ — каза си той.
Когато влезе в съдебната зала, порази го изяществото на архитектурата й. Това беше чиста готика с цяла гора от красиви малки колони, с голямо старание издялани от камък. Стори му се, че се намира в Англия.
Но скоро цялото му внимание беше погълнато от дванадесет-петнадесет красиви жени, които точно срещу подсъдимата скамейка бяха насядали в трите ложи над местата, определени за съдиите и съдебните заседатели. Извил лице към публиката, той видя, че кръглата галерия, която се издига над амфитеатъра, е пълна с жени: повечето бяха млади и му се сториха много хубави, очите им блестяха, изпълнени с любопитство. В останалата част от залата се тълпеше огромна навалица; блъскаха се на вратите и часовоите не можеха да въдворят тишина.
Когато всички очи, които диреха Жулиен, откриха присъствието му и го видяха да заема малко поиздигнатото място, отредено за подсъдимия, до ушите му стигна шепот на учудване и сърдечно съчувствие.
Този ден човек не можеше да му даде и двадесет години; облечен беше много просто, но с необикновено изящество; косите и челото му бяха очарователни; Матилд сама бе взела участие при неговия тоалет. Лицето на Жулиен беше извънредно бледо. Едва седнал на скамейката, той чу да шушукат отвсякъде: „Боже, колко е млад! … Но той е дете… Та той е по-хубав, отколкото на портрета.“
— Подсъдимий — каза му стражарят, който седеше вдясно от него, — виждате ли онези шест дами в ложата? — И стражарят му посочи една малка трибуна, издадена над амфитеатъра, дето седяха съдебните заседатели. — Тази е съпругата на господин префекта — продължи стражарят, — до нея е госпожа маркиза дьо М…, тя ви обича много; чух я, когато говореше на съдебния следовател. След нея пък е госпожа Дервил…
— Госпожа Дервил! — възкликна Жулиен и буйна червенина заля челото му.
„Когато излезе оттук — помисли той, — тя веднага ще пише на госпожа дьо Ренал.“ Той не знаеше, че госпожа дьо Ренал беше дошла в Безансон.
Изслушаха набързо свидетелите. Още при първите думи от обвинителната реч на главния прокурор две от тези дами, седнали в малката ложа точно срещу Жулиен, се обляха в сълзи. „Госпожа Дервил не се разчувствува така лесно“ — помисли Жулиен. Но той забеляза, че е много зачервена.
Главният прокурор говореше с голям патос на лош френски език за варварството на извършеното престъпление: Жулиен забеляза, че съседките на госпожа Дервил го слушаха с явно неодобрение. Неколцина от заседателите, види се, познайници на тези дами, приказваха с тях и, изглежда, ги успокояваха. „Ето това не е лошо предзнаменование“ — помисли Жулиен.
До тази минута той изпитваше Дълбоко презрение към всички хора, дошли да слушат процеса. Просташкото красноречие на прокурора засили още повече това чувство на отвращение. Но малко по малко душевната сухота на Жулиен изчезна пред явното съчувствие, което виждаше от всички страни.
Той със задоволство видя решителния израз върху лицето на своя защитник.
— Само без фрази — пришепна му той, когато адвокатът се приготвяше да вземе думата.
— Цялото това надуто, задигнато от Босюе красноречие, което разгънаха срещу вас, е във ваша полза — каза защитникът.
И наистина, не минаха и пет минути, откакто той почна своята реч, и почти всички жени извадиха кърпичките си. Насърчен, адвокатът се обърна към заседателите с извънредно силни думи. Жулиен потрепера. Почувствува, че ха-ха, че зарони сълзи. „Велики боже, какво ще кажат враговете ми?“
Той беше готов вече да се разчувствува, когато за свое щастие улови нахалния поглед на господин барон дьо Валено.
„Очите на този блюдолизец просто горят — каза си той. — Какво тържество за тази долна душа! Дори ако престъплението ми имаше само тази последица, аз би трябвало да го прокълна. Бог-знае какво ще наговори той на госпожа дьо Ренал за мене!“
Тази мисъл затъмни всички останали. Но скоро одобрителните възгласи изтръгнаха Жулиен от неговия унес. Адвокатът току-що беше завършил своята защита. Жулиен си спомни, че е редно да му стисне ръката. Времето бе изминало бързо.
На адвоката и подсъдимия донесоха разхладителни напитки. Чак тогава Жулиен с учудване откри едно обстоятелство: никоя жена не беше напуснала съдебната зала, за да отиде на вечеря.
— Бога ми, умирам от глад — каза адвокатът, — а вие?
— И аз — отвърна Жулиен.
— Ето, вижте, и на съпругата на префекта донесоха да вечеря — каза адвокатът, като му посочи малката ложа. — Кураж, всичко върви добре.
Заседанието се възобнови.
Когато председателят произнасяше своята заключителна реч, удари полунощ. Председателят бе принуден да прекъсне; в мълчанието, сред общото мъчително очакване, звънът от камбаната на часовника прокънтя в залата.
„Ето, започна последният ми ден“ — помисли Жулиен. Скоро той почувствува как неудържимо го овладява мисълта за дълг. Дотогава той превъзмогваше чувствата си и удържаше решението си да не говори; но когато председателят на съдебните заседатели го запита желае ли да добави нещо, той стана. Пред себе си видя очите на госпожа Дервил, които при светлината на канделабрите му се сториха особено блестящи. „Дали пък не плаче тя?“ — помисли той.
„Господа съдебни заседатели,
Ужасът от презрението, което мислех, че ще мога да надмогна в предсмъртния си час, ме кара да взема думата. Господа, аз съвсем нямам честта да принадлежа на вашето съсловие, вие виждате в мене селянин, който се е възбунтувал против низката си участ.
Аз не моля от вас никаква милост — продължи Жулиен с укрепнал глас. — Не храня никакви надежди, мене ме очаква смъртта; тя ще е заслужена. Аз се осмелих да посегна върху живота на жена, достойна за всяко уважение, за всяка почит. Госпожа дьо Ренал беше за мене като майка. Моето престъпление е ужасно и то беше предумишлено. И тъй, аз заслужавам смърт, господа съдебни заседатели. Но дори и да бях по-малко виновен, аз виждам тук хора, които, без да се спрат върху това, че моята младост заслужава известно състрадание, ще поискат в мое лице да накажат и обезсърчат веднъж завинаги този род млади хора, които, родени в по-низко съсловие и тъй или инак потиснати от бедността, имат щастието да получат добро възпитание и дръзват да се промъкнат в това, което гордостта на богатите хора нарича общество.
Ето моето престъпление, господа, и то ще бъде наказано с още по-голяма суровост за това, защото в действителност мене ме съдят съвсем не равни на мене хора. Аз не виждам на скамейката на заседателите нито един забогатял селянин, а единствено рамо възмутени буржоа…“
В продължение на двадесет минути Жулиен говори все в този тон; той каза всичко, което му тежеше на сърцето; прокурорът, който искаше да спечели благоволението на аристокрацията, подскачаше в креслото си; и все пак, въпреки малко отвлечения обрат, който Жулиен даде на речта си, всички жени плачеха. И госпожа Дервил също не сваляше кърпичката си от очите. Преди да свърши, Жулиен се върна отново върху предумисъла, върху разкаянието си, върху уважението и безграничната синовна преданост, които в своите най-честити дни той е хранел към госпожа дьо Ренал… Госпожа Дервил извика и припадна.
Удари един часът, когато съдебните заседатели се оттеглиха в своята стая. Нито една жена не напусна мястото си; в очите на много мъже блестяха сълзи. Отначало се водеха оживени разговори; но тъй като решението на съда се бавеше, полека-лека настъпи всеобща умора и в залата се въдвори тишина. Този момент беше тържествен; канделабрите не светеха тъй ярко; Жулиен, страшно уморен, чуваше как наоколо му се препираха дали е добър или лош предвестник това закъснение. Приятно му беше, че всички са за него. Заседателите все още не се връщаха, но при все това ни една жена не напущаше залата.
Удари два часът и в залата изведнъж се чу шумно движение. Мъничката врата от стаята на заседателите се разтвори. Господин барон дьо Валено тържествено и театрално шествуваше, последван от всички съдебни заседатели. Той се прокашля, после обяви, че съдебните заседатели по душа и по съвест са взели единодушно решение, според което Жулиен Сорел е виновен в убийство, и то в убийство с предумисъл: това решение влечеше смъртно наказание; то бе произнесено миг след това. Жулиен погледна своя часовник и си спомни за господин дьо Лавалет; беше два часът и четвърт.
„Днес е петък — рече си той. — Да, но този ден е щастлив за Валено, който ме осъжда… Мене твърде старателно ме вардят, за да може да ме спаси Матилд, както госпожа дьо Лавалет… И така, след три дни, в същия този час, аз ще знам вече какво трябва да мисля за великото МОЖЕ БИ.“
В този миг той чу вик и това го върна в тукашния свят. Жените около него ридаеха; той видя, че всички обърнаха лице към малката трибуна, съградена във венеца на един готически стълб. По-късно научи, че там се била скрила Матилд. Тъй като викът вече не се повтори, всички отново се вгледаха в Жулиен, комуто стражарите се мъчеха да проправят път през навалицата.
„Да се постараем да не даваме повод на този мошеник Валено да се смее — помисли Жулиен. — С каква опечалена и мазна физиономия обяви той решението, което влече смъртно наказание! Докато в очите дори на нещастния председател на съда, макар и толкова години съдия, се показаха сълзи, когато произнасяше присъдата. Каква радост за Валено, че може да си отмъсти за нашето някогашно съперничество заради госпожа дьо Ренал!… Така, значи, аз няма да я видя вече! Свършено е… Едно последно сбогом е невъзможно между нас, чувствувам това… Колко бих бил щастлив, ако можех да й кажа какъв ужас изпитвам от своето престъпление!
Само тези думи да й кажа: аз съм осъден справедливо.“