Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ЧОВЕШКИЯТ РОД ИЛИ ТОВА, КОЕТО ЛИПСВА НА БОГАТИЯ

Аз съм сам на земята, никой не помисля за мене. Всички, които виждам как се стремят да се възмогнат, се отличават с безсрамие и коравосърдечие, а това аз не чувствувам в себе си. Те ме мразят заради моята отстъпчива доброта. Ах, аз скоро ще умра било от глад, било от мъка, че хората са толкова жестоки.

Юнг

Той набързо изчетка дрехите си и слезе, беше закъснял. Един надзирател му се скара строго; вместо да се оправдае, Жулиен скръсти ръце на гърдите си:

— Peccavi, pater optime (Сгреших, признавам си вината, отче) — каза той със съкрушен глас.

Това начало има голям успех. Ония от семинаристите, които бяха по-хитри, видяха, че имат работа не с някой неопитен новак. Удари междучасие, Жулиен бе заобиколен с любопитство от всички. Но от негова страна срещнаха само сдържаност и мълчание. Следвайки правилата, които си беше изработил, той гледаше на своите триста двадесет и един другари като на врагове; най-опасният от всички беше според него абат Пирар.

След няколко дни Жулиен трябваше да си избира изповедник; дадоха му списък.

„Ех, господи боже мой, за кого ме вземат те — каза си той. — Мислят, че не се сещам ли?“ — И той избра абат Пирар.

И на ум не му дохождаше, че тази крачка бе решителна за него. Едно дребничко, съвсем младо семинаристче, родом от Вериер, което още от първия ден се обяви за негов приятел, му откри, че ако беше избрал господин Кастанед, помощник-директора на семинарията, щеше да постъпи може би по-благоразумно.

— Абат Кастанед е враг на господин Пирар, когото подозират в янсенизъм — додаде дребното семинаристче, наведено над ухото му.

Всички първи стъпки на нашия герой, който се смяташе за много предпазлив, се оказаха, както и изборът на изповедник, необмислени. Заблуден от самомнителността, присъща на всички хора с въображение, той вземаше намеренията си за станали неща и се мислеше за ненадминат лицемер. В своето заслепение той отиваше дотам, че се укоряваше за успехите си в това изкуство на безсилието.

„Уви! Това е единственото ми оръжие! В друго време — разсъждаваше той — бих си печелил хляба с дела, които биха говорили сами за себе си пред лицето на врага.“

Доволен от поведението си, Жулиен се оглеждаше наоколо; всичко тук му се стори, че свидетелствува с вида си за най-чиста добродетел.

Осем или десет семинаристи бяха окръжени с ореола на светостта и имаха видения като света Тереза и свети Франциск, когато той е получил стигмати на планината Верна в Апенините. Но това беше велика тайна и техните приятели я криеха. А клетите младежи с виденията почти не излизаха от лазарета. У около стотина други крепката вяра се съчетаваше с неуморно прилежание. Те се трудеха толкова, че се поболяваха, без да научат нищо особено. Двама-трима се отличаваха с истинска дарба и между другите един на име Шазел; но Жулиен странеше от тях, а и те — от него.

Останалите от триста двадесет и един семинаристи бяха обикновени простаци, не много сигурни, че разбират латинските думи, които повтаряха от сутрин до вечер. Почти всички бяха селски синове и предпочитаха да изкарват залъка си, като зазубрят някоя и друга латинска дума, отколкото като копаят земята. Въз основа на тия наблюдения Жулиен още от първите дни се зарече да постигне бързо успех. „Във всяка служба са необходими умни хора, защото работата трябва да се върши навсякъде — казваше си той. — При Наполеон щях да бъда сержант; между тия бъдещи свещеници ще стана главен викарий.

Всички тия сиромаси — добави той, — работници още от деца, са живели, додето дойдат тук, с извара и черен хляб. Месо са виждали в колибите си само пет-шест пъти в годината. Както римските войници, които смятали войната време за почивка, тия груби селяни са омаяни от сладостите на семинарията.“

В техния мрачен поглед Жулиен не прочиташе никога нищо освен задоволена физическа нужда след обеда и предвкусване на физическа наслада преди ядене. Такива бяха хората, сред които той трябваше да изпъкне; ала Жулиен не знаеше, па и никой не искаше да му каже, че да бъдеш пръв по догматика, църковна история и по разните други предмети, които се учат в семинарията, е в техните очи само блестящ порок. От времето на Волтер, от времето на управлението с две камари, което всъщност е недоверие и лично съждение и насажда у народите лошата привичка да не се доверяват, френската черква, изглежда, проумя, че истинските й врагове са книгите. Смирението на сърцето в нейните очи е всичко. Преуспяването в науките, дори свещените науки, е за нея подозрително, и с право. Кой ще попречи на просветения човек да премине на неприятелска страна като Сийес или Грегоар? Разтърсена, църквата се залавя за папата като за единствен спасителен изход. Едничък папата може да пресече личното съждение и с благочестивото великолепие на придворните си церемонии да направи някакво впечатление върху отегчения и болен ум ла светските хора.

Жулиен, проникнал само наполовина в тия многообразни истини, старателно опровергавани от всичко, което се говореше в семинарията, изпадна в дълбока тъга. Той се занимаваше усилено и успя бързо да научи много неща, които бяха твърде полезни за един свещеник, но твърде лъжливи според него, и в които той не влагаше никакъв интерес. Той мислеше, че няма какво друго да прави.

„Мигар ме забравиха всички на земята?“ — мислеше той. Той не знаеше, че господин Пирар беше получил и хвърлил в огъня няколко писма, носещи щемпела на Дижон, в които, въпреки похватите на високоблагопристойния слог, прозираше най-пламенна страст. Големи угризения, изглежда, подавяха тази любов. „Толкова по-добре — помисли си абат Пирар, — поне този момък е обичал една благочестива жена.“

Един ден абат Пирар разтвори едно писмо, което изглеждаше полузаличено от сълзи: това беше прощаване с Жулиен навеки. „Най-сетне — пишеше в писмото — небето се смили над мен и ме научи да мразя не виновника за моите прегрешения, той ще ми бъде винаги най-скъпото в света, но самото прегрешение. Жертвата е принесена, приятелю мой. Не без сълзи, както виждате. Мисълта за спасението на тези същества, на които принадлежа и които вие толкова обичахте, надви у мен. Справедливият, но страшен Бог сега няма вече да си отмъщава над тях за греховете на майка им. Сбогом, Жулиен, бъдете справедлив към хората.“

Краят на писмото бе почти невъзможно да се прочете. Посочваше се адресът в Дижон, макар да се изразяваше надежда, че Жулиен няма да отговори никога или ако отговори, ще си послужи с думи, които една върнала се към добродетелта жена би могла да чуе, без да се черви.

Тъгата на Жулиен, подсилена от оскъдната храна, с която снабдяваше семинарията доставчикът на обедите за осемдесет и три сантима, започна да се отразява върху здравето му, когато една заран Фуке изведнъж се появи в стаята му.

— Най-сетне можах да вляза. Пет пъти, не ти го казвам, за да те укоря, дохождам в Безансон да се видя с тебе. И всеки път намирам вратата затворена. Турих един човек да караули пред вратата на семинарията; защо ти, дявол да го вземе, не излизаш никога?

— Аз си наложих това изпитание.

— Ти си се променил много според мен. Най-сетне те виждам пак. Две звънки монети от по пет франка ей сега ме просветлиха: голям глупак съм бил, дето не съм ги дал още при първото си идване.

Разговорът между двамата приятели нямаше край. Жулиен побледня, когато Фуке му каза:

— Да не забравя. Знаеш ли ти, че майката на твоите ученици е изпаднала в страшна набожност?

И с онзи непринуден тон, който ранява толкова дълбоко обзетата от страст душа, че без да подозира, преобръща всичко най-скъпо за нея, той почна да разказва:

— Да, приятелю мой, в най-пламенна набожност. Разправят, че ходила на поклонение. Но за вечен срам на господин Маслон, който шпионираше толкова дълго нещастния господин Шелан, госпожа дьо Ренал не поискала да има работа с него. Тя ходила да се изповядва в Дижон или в Безансон.

— Тя дохожда, значи, в Безансон? — запита Жулиен и руменина заля челото му.

— Доста често — отговори Фуке, като го изгледа въпросително.

— Имаш ли броеве от „Конститусионел“ в себе си?

— Какво казваш? — запита Фуке.

— Питам те имаш ли броеве от „Конститусионел“ — подзе Жулиен невъзмутимо. — Те се продават тук по тридесет су броят.

— Как? Дори в семинарията либерали! — извика Фуке. — Нещастна Францийо! — додаде той, като подражаваше лицемерния глас и сладникавия тон на абат Маслон.

Това свиждане би произвело дълбоко впечатление на нашия герой, ако още на другия ден една думичка, подхвърлена от дребничкия семинарист от Вериер, който му се струваше глупаво момче, не го наведе на важно откритие. Откакто Жулиен влезе в семинарията, поведението му беше редица от погрешни стъпки. Той горчиво се надсмя сега над себе си.

Наистина всяка важна постъпка в живота му бе умело провеждана; но той не се грижеше за подробностите, а семинарските хитреци гледаха само подробностите. Затова между другарите си той минаваше вече за волнодумец. Множество дребни простъпки го бяха издали.

В техните очи той беше се провинил в страшен грях: мислеше, съдеше със своя ум, вместо да следва сляпо авторитета и примера. Абат Пирар не му помагаше решително в нищо; той дори не заговори с него нито веднъж извън изповеднята, където слушаше повече, отколкото говореше. Всичко би било съвсем иначе, ако Жулиен беше избрал абат Кастанед.

От минутата, когато разбра безразсъдството си, Жулиен престана да се отегчава. Нужно му бе да узнае колко далеч е оставил да отиде злото и за тази цел поотстъпи от високомерното и упорито мълчание, с което отблъскваше другарите си. И ето тогава почнаха да си отмъщават върху него. Неговите опити да ги заговори бяха посрещнати с презрение, което стигаше до присмех. Той узна, че откакто е постъпил в семинарията, нямаше нито минута — главно през междучасията, — която да не е имала за него някаква добра или лоша последица, която да не е увеличила броя на враговете му или да не е разположила в негова полза някой искрено добродетелен семинарист или поне някой не такъв невежа като другите. Злото, което той трябваше да поправи, беше огромно, задачата — много тежка. Отсега нататък вниманието на Жулиен бе непрекъснато нащрек; той трябваше да се покаже съвсем друг човек.

С голяма мъка той например сдържаше очите си да не шарят наоколо. Не току-така в тия места ги държат наведени. „Колко самонадеян съм бил във Вериер! — мислеше си Жулиен. — Въобразявах си, че живея, а само съм се готвил за живота; ето ме най-сетне в света, такъв, какъвто ще го виждам докрай, докато изиграя ролята си, заобиколен от върли врагове. Каква безкрайна мъка е — добави той — да се преструваш така всяка минута! Подвизите на Херкулес бледнеят пред това лицемерие, Херкулес на новите времена е Сикст Пети; той е мамил петнадесет години подред със смирението си четиридесетте кардинали, които са го виждали в младините му жизнерадостен и надменен.“

„И тъй, знанието не струва тук нищо — говореше си той с яд, — успехите по догматика, по свещена история и т.н. се ценят само привидно. Всичко, което се говори по този повод, е само капан, в който падат безумци като мен. Уви, единствената ми заслуга бяха бързите ми успехи, способността ми леко да схващам всички тези нелепици. Дали наистина те им дават цена? Съдят за тях като мен? И аз, глупакът, се гордеех! Тъкмо с това, че винаги излизах на първо място, аз си спечелих, само люти врагове. Шазел, който знае повече от мене, пуща винаги в съчиненията си по някоя глупост и поради това остава на петдесето място; а достигне ли първо — то е от разсеяност. Ах, една дума, една-единствена дума на господин Пирар би ме избавила!“

Откакто Жулиен откри грешката си, дългите упражнения в аскетично благочестие, като например молитвите по броеница пет пъти в седмицата, песнопенията в параклиса на Исусовото сърце и т.н., и т.н., конто му се струваха отегчителни до смърт, станаха за него най-интересните занятия. Като разсъждаваше строго над постъпките си и гледаше главно да не надценява възможностите си, Жулиен не се стремеше отведнъж подобно примерните семинаристи да върши всеки миг значителни деяния, сиреч да показва някакво християнско съвършенство. В семинарията по това как ядеш рохко яйце съдят за напредъка ти по пътя на благочестивия живот.

Нека читателят, у когото това може би ще предизвика усмивка, си спомни колко грешки против приличието е допуснал абат Делил, когато е ял яйце, поканен на закуска у една знатна дама от двора на Луи XVI.

Жулиен се помъчи отначало да постигне non culpa[1]; т.е. такова състояние, при което вървежът на младия семинарист, начинът, по който движи ръцете си, очите си и т.н. свидетелствуват за пълно отказване от всичко светско, но не показват още човек, погълнат от мисълта за отвъдния живот и тленността на земния.

Жулиен виждаше постоянно по стените на коридорите написани с въглен такива изречения като следното: „Какво са шестдесет години изпитания в сравнение с вечното блаженство или вечните мъки в кипящия катран на преизподнята!“ Сега тия изречения не будеха у него презрение; той разбра, че трябва да ги има непрестанно пред очите. „Какво ще правя целия си живот? — питаше се той. — Ще продавам на верующите място в рая. А как ще представя нагледно това място? Само с разликата между моята външност и външността на един мирянин.“

Ала след много месеци ежеминутно прилежание човек можеше по вида на Жулиен да познае, че той мисли. Начинът, по който повдигаше очи и мърдаше устни, не свидетелствуваше за сляпа вяра, готова да приеме всичко и да поддържа всичко, дори с цената на мъченичество. Жулиен с яд виждаше, че и най-недодяланите селянчета го превъзхождат в това. За тях бе много лесно да нямат вид, че мислят.

Колко старания положи той, за да придобие този лик, изпълнен с ревностна и сляпа вяра, готова да приеме всичко и да претърпи всичко — лик, който се среща тъй често в италианските манастири и за който Гуерчино остави на нас, миряните, прекрасни образци в своите църковни картини[2].

През големите празнични дни на семинаристите даваха наденици с кисело зеле. Съседите на Жулиен по трапеза забелязаха, че той е безчувствен към този род блаженство; това беше едно от първите му прегрешения. Другарите му видяха в това отвратителна проява на най-глупаво лицемерие; с това той си създаде най-много врагове. „Вижте този буржоа, вижте този горделивец — говореха те, — преструва се, че презира най-хубавото ядене — наденици с кисело зеле! Пфу, безобразник! Надут хлапак! Проклетник!“

„Уви, невежеството на тези селски момчета, мои другари, е за тях грамадно предимство — провикваше се Жулиен в минути на отчаяние. — Когато дойдат в семинарията, не е необходимо учителят да им избива от главата това безчетно множество от светски мисли, които аз нося и които те прочитат на лицето ми, както и да се мъча да ги скрия.“

Жулиен изучаваше внимателно, почти със завист, най-недодяланите от селянчетата, дошли в семинарията. От мига, когато им сваляха шаячните дрехи и им навличаха черното расо, цялото им възпитание се заключаваше в огромно, безгранично преклонение пред звонката и суха пара, както казват във Франш-Конте.

С тия тайнствени и високопарни думи се изразява възвишеното понятие за налични пари.

Щастието за тези семинаристи, както и за героите от романите на Волтер, се състоеше главно в доброто ядене. У почти всички Жулиен откриваше вродено благоговение пред всеки, който носи дрехи от тънко сукно. Това чувство ни посочва как се цени или дори подценява справедливостта спрямо разпределението на земните блага, установени от нашите съдилища. „И какво ще спечелиш — повтаряха често помежду си те — да се караш с някой gras?“

С тази дума в долините на Юра наричат богаташа. Можем да си представим какво е тяхното уважение към онзи, който е най-богатият от всички — към правителството.

Да не се разтопиш в почтителна усмивка само като чуеш името на господин префекта — това е в очите на селяните от Франш-Конте неблагоразумие; а за неблагоразумие сиромаха бързо го лишават от хляб.

Отпърво Жулиен едва не се задушаваше от презрение, но накрай започна да изпитва жалост: зер бащите на повечето негови другари се връщат неведнъж през зимните вечери в колибите си и не намират там ни хляб, ни кестени, ни картофи. „Какво чудно има — казваше си Жулиен, — ако щастлив човек в техни очи е най-напред онзи, който си е хапнал добре, а след това онзи, който има хубава дреха! Другарите ми имат твърдо призвание, сиреч са убедени, че свещеническият сан ще им даде възможност да продължат това щастие: да ядат добре и да имат топли дрехи зиме.“

Веднъж Жулиен чу как един млад семинарист, надарен с въображение, каза на своя другар:

— Защо да не стана папа като Сикст Пети, който е пасъл свине?

— Папи стават само италианците — отвърна приятелят му, — но сигурно между нас ще теглят жребие за главни викарии, каноници, а може би и епископи. Господин П…, шалонски епископ, е син на бъчвар: такъв е занаятът и на баща ми.

Един ден, посред урока по догматика, абат Пирар прати да повикат Жулиен. Клетият момък се зарадва, че ще може да се измъкне от тази физическа и нравствена атмосфера, в която беше затънал.

Жулиен намери у господин директора същия прием, който го беше уплашил толкова много в деня, когато постъпваше в семинарията.

— Обяснете ми какво е написано на тази карта за игра — каза му той и го изгледа тъй, че Жулиен поиска да потъне в дън земя.

Жулиен прочете:

„Аманда Бине, в кафене «Жираф», преди осем часа. Да каже, че е от Жанлис и роднина на майка ми.“

Жулиен разбра колко голяма опасност го застрашава: шпионите на абат Кастанед му бяха откраднали този адрес.

— В деня, в който постъпих тук — отговори той, като гледаше челото на абат Пирар, защото не можеше да понесе страшния му поглед, — аз треперех от страх: господин Шелан ми беше казал, че тук е място, пълно с издайничества и всевъзможни гонения, дето доносничеството и клеветничеството се насърчават между другарите. Небето иска това, за да покаже на младите свещеници живота такъв, какъвто е, и да им вдъхне отвращение към света и неговите суети.

— На мене ли ги разправяте тези приказки — каза абат Пирар побеснял. — Мръснико такъв!

— Във Вериер — подзе спокойно Жулиен — моите братя ме биеха, щом се случеше да ми завидят за нещо…

— На въпроса! На въпроса! — извика господин Пирар почти извън себе си.

Без да се стресне ни най-малко, Жулиен продължи разказа си.

— В деня, когато пристигнах в Безансон към пладне, огладнял, аз влязох в едно кафене. Сърцето ми бе изпълнено с отвращение към това нечестиво място; но аз мислех, че там ще мога да закуся по-евтино, отколкото в някой хан. Една жена, изглежда, стопанката на заведението, като видя, че съм новак, ме съжали. „Безансон е пълен с лоши хора — каза ми тя, — боя се за вас, господине. Ако ви се случи някоя неприятност, обърнете се към мене, пратете някого при мене преди осем часа. Ако вратарите на семинарията откажат да изпълнят вашата поръчка, кажете им, че сте мой роднина, роден от Жанлис…“

— Целия този брътвеж ще проверим — извика абат Пирар, него не го сдържаше на едно място и той се разхождаше из стаята. — Веднага назад в килията!

Абатът тръгна подир Жулиен и го заключи вътре. Жулиен тозчас се спусна да претърси сандъка си, на дъното на който беше скрита грижливо злополучната карта. Нищо не липсваше в сандъка, но много неща не бяха на мястото, дето ги беше турил, макар той да носеше винаги ключа със себе си. „Какъв късмет — каза си Жулиен, — че през времето, когато бях заслепен, никога не се възползувах от позволението да изляза, а това господин Кастанед ми предлагаше тъй често, едва сега разбирам неговата доброта. Може би щях да се помамя да се преоблека и да ида на свиждане с хубавата Аманда и тогава с мене щеше да е свършено. Когато се отчаяли да научат нещо по тоя начин, те, за да ме погубят, са направили този донос.“

След два часа директорът го повика пак при себе си.

— Вие не ме излъгахте — каза му той, като не го гледаше вече така строго. — Но пазенето на подобен адрес е такова неблагоразумие, че вие не можете да си представите какви тежки последици можеше да има то. Нещастно момче! И подир десет години то може да ви напакости.

Бележки

[1] Безгрешност.

[2] Виж в Лувърския музей картината „Франсоа, Аквитански дук, сваля желязната си ризница и облича монашеското расо“, № 1130.