Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ОГОРЧЕНИЯТА, КОИТО НОСЯТ ГОЛЕМИТЕ СЛУЖБИ
Il piacere di alzar la testa tutto l’anno e ben pagato da certi quarti d’ora che bisogna passar.[1]
Но нека оставим този жалък човек да се занимава със своите жалки страхове; кой му е крив, че е прибрал в къщата си сърцат мъж, когато му е трябвало лакейска душичка? Кой му е крив, че не знае да подбира слугите си? Така става обикновено в XIX век, че когато някоя могъща и знатна особа се сблъска с някой сърца мъж, тя го убива, праща го на заточение, затваря го или го подлага на такива унижения, че другият не може да измисли друго по-умно нещо, освен да умре от скръб. По една случайност тук страдаше не сърцатият човек. Голямото нещастие на малките френски градчета, както и на изборните управления, каквото е управлението на Ню Йорк, е невъзможността да забравят, че на света съществуват личности като господин дьо Ренал. В един град от двадесет хиляди жители тъкмо тия хора определят общественото мнение, а общественото мнение е страшно в една конституционна страна. Човек, дарен с благородна доблестна душа, който би могъл да бъде ваш приятел, но живее на сто левги далеч от вас, съди за вас по общественото мнение на вашия град, създадено от глупци, които по една случайност са се родили знатни, богати и умерени. Тежко на този, който се отличи от тях!
Веднага след обеда цялото семейство замина за Вержи; но след един ден Жулиен ги видя отново всички във Вериер.
Не мина час и той за своя голяма почуда забеляза, че госпожа дьо Ренал крие от него нещо. Щом се появеше той, тя прекъсваше разговора си и като че желаеше той да си отиде. Жулиен не чака да му повторят. Той стана студен и сдържан; госпожа дьо Ренал схвана това, но не поиска обяснение. „Дали не ми е намерила приемник? — помисли Жулиен. — А до завчера още се държеше тъй нежно с мен! Но разправят, че така постъпвали светските дами. Така и кралете не отрупват никога с толкова благоволение министъра, както в деня, когато, завърнал се в дома си, той намира указа с уволнението си.“
Жулиен забеляза, че в тези разговори, които секваха отведнъж при неговото приближаване, често се споменаваше за една голяма къща, принадлежаща на вериерската община, стара, но просторна и удобна, разположена точно срещу черквата, в най-прелестния кът на града. „Какво общо може да има между тази къща и новия любовник?“ — питаше се Жулиен. И в своята мъка той си повтаряше хубавите стихове на Франсоа I, които му се струваха нови, защото нямаше месец, откак ги бе чул от госпожа дьо Ренал. С колко клетви, с колко милувки бе опровергаван тогава всеки един от тези стихове!
Жената често своя нрав менява,
глупец е, който й се доверява.
Господин дьо Ренал замина с пощенска кола за Безансон. Това пътуване бе решено в два часа; той изглеждаше много угрижен. Когато се върна, хвърли на масата дебел вързоп, загънат в сива хартия.
— Ето я тази глупава работа — каза той на жена си.
След един час Жулиен видя как човекът, който разлепва обявите, взе този голям вързоп; Жулиен веднага го сподири. „Ей сега ще науча тайната при първия ъгъл на улицата.“
Той почака нетърпелив, докато човекът мажеше с голямата си четка върху опаката страна на обявата. Щом обявата бе залепена, Жулиен, изгарящ от любопитство, видя извънредно подробното обявление, в което се съобщаваше, че се дава под наем на публичен търг същата тази голяма и стара къща, която така често се споменаваше в разговорите на господин дьо Ренал и жена му. Присъждането на търга щеше да стане на другия ден в два часа, в залата на кметството, в минутата, когато изгасне третата свещ. Жулиен бе ужасно разочарован; срокът му се виждаше извънредно къс: как ще могат до това време да бъдат предупредени всички, които искат да вземат участие? Впрочем тази обява, която носеше дата от преди две седмици, макар той да я прочете отгоре додолу на три различни места, не му обясни нищо.
Той отиде да види къщата, давана под наем. Вратарят, който не видя, че той се приближи, разправяше тайнствено на един съсед:
— Хайде де! Напразен труд! Господин Маслон му обеща, че ще го получи за триста франка; и тъй като кметът се инатеше, повикаха го в епископството при главния викарий господин дьо Фрилер.
Щом зърнаха Жулиен, двамата приятели се смутиха силно н не обелиха вече нито дума.
Жулиен не забрави да отиде и на търга. В едва осветената зала се тълпеше много народ; но всички някак особено се споглеждаха. Всички очи бяха втренчени в една маса, дето Жулиен видя, залепени върху едно калаено блюдо, три мънички запалени свещички. Съдебният пристав извика:
— Триста франка, господа!
— Триста франка! Прекаляват — каза ниско един човек на съседа си. Жулиен седеше между двамата. — Та тя струва повече от осемстотин; аз ще наддам.
— Не плюй срещу вятъра. Какво ще спечелиш, като наостриш против себе си господин Маслон, господин Вадено, епископа, неговия страшен главен викарий дьо Фрилер и цялата шайка?
— Триста и двадесет франка — извика другият.
— Ама че си говедо! — сопна му се неговият съсед. — А на, гледай, тъкмо тук имаш шпиони на кмета — додаде той, като посочи Жулиен.
Жулиен се извърна живо, за да накаже нахалника; но двамата франшконтейци не му обръщаха вече никакво внимание. Тяхното хладнокръвие възвърна и неговото. В този миг последната свещичка угасна и провлеченият глас на съдебния пристав обяви, че къщата се дава под наем за седем години на господин дьо Сен-Жиро, началник канцелария в префектурата на ??? за триста и тридесет франка.
Щом кметът излезе от залата, и одумките започнаха.
— Ето на, неблагоразумието на Грожо струва тридесет франка на общината — каза един.
— Но господин дьо Сен-Жиро — отговориха му. — няма да ги прости на Грожо, той ще му ги припомни.
— Какво безсрамие! — рече един дебелак вляво от Жулиен. — Аз за тая къща бих дал осемстотин франка, ще я пригодя за фабрика и пак ще ми излезе евтина.
— Почакай — отвърна му един млад фабрикант-либерал, — господин дьо Сен-Жиро не е ли от конгрегацията? И четирите му деца не са ли получили стипендия? Няма що, сиромах! Трябваше и общината на Вериер да му додаде петстотин франка — това си е.
— И като си помислиш само, че кметът дори не можа да спре тая работа! — забеляза трети. — А той е роялист, и какъв още; ама на, не краде.
— Не краде ли? — подзе друг. — Само мъничко попипва. Те имат обща кесия, турят всичко в нея, а в края на годината си го поделят. Но ето го Сореловия син; хайде да си вървим.
Жулиен се върна в отвратително настроение; той завари госпожа дьо Ренал много натъжена.
— Идете от търга ли? — запита го тя.
— Да, госпожо, аз имах честта да мина там за шпионин на господин кмета.
— Да беше ме послушал той и да заминеше някъде!
В този миг влезе господин дьо Ренал; той беше много мрачен. Обедът мина в пълно мълчание. Господин дьо Ренал заповяда на Жулиен да придружи децата във Вержи; пътуването беше тъжно. Госпожа дьо Ренал утешаваше мъжа си:
— Вие би трябвало да свикнете вече с това, друже мой.
Вечерта насядаха мълчаливо около домашното огнище; едничко пращенето на пламналите букови цепеници ги развличаше. Такива минути на тъга настъпват и в най-сговорните семейства. Изведнъж едно от децата извика радостно:
— Звънят! Звънят!
— Поврага! — провикна се кметът. — Ако господин Сен-Жиро идва да ме главоболи под предлог, че иска да ми благодари, ще му кажа истината право в очите; това е вече прекалено. На Валено дължи той благодарност, а аз съм опозореният. Какво ще стане, ако тези проклети якобински вестници подхванат тази история и ме направят за посмешище?
В този миг влезе слугата, а подир него — един много красив мъж с гъсти черни бакенбарди.
— Господин кмете, аз съм синьор Джеронимо. Ето ви писмо от кавалера Бовези, аташе при неаполитанското посолство; той ми го предаде за вас, когато заминавах; оттогава има девет дни — добави весело синьор Джеронимо, като погледна госпожа дьо Ренал. — Синьор дьо Бовези, ваш братовчед и мой добър приятел, ми каза, госпожо, че сте знаели италиански.
Благодарение на веселия неаполитанец вечерта от тъжна стана весела. Госпожа дьо Ренал настоя да дадат на гостенина непременно да вечеря. Тя вдигна цялата къща на крак; искаше й се на всяка цена да накара Жулиен да забрави прозвището шпионин, което два пъти през този ден беше прокънтяло на ухото му. Синьор Джеронимо беше знаменит певец, светски човек и заедно с това голям веселяк — качества, днес вече несъвместими във Франция. След вечерята той изпя един малък дует с госпожа дьо Ренал. Разказа чудесни истории. Когато в един часа след полунощ Жулиен предложи на децата да отидат да си легнат, те възроптаха.
— Още тази история само — каза най-голямото.
— В тази история се говори за мен, синьорино — подзе синьор Джеронимо. — Преди осем години, когато бях млад ученик като вас, учех в Неаполската консерватория: казвам: бях на ваша възраст, но нямах честта да имам за баща именития кмет на прелестния град Вериер.
При тези думи господин дьо Ренал въздъхна и погледна жена си.
— Синьор Цингарели — продължи младият певец, като позасили малко акцента си и с това накара децата да се пръснат от смях, — синьор Цингарели беше ужасно строг учител. В консерваторията не го обичаха; но той искаше всички да се държат така, като че го обичат. Аз се измъквах колкото се може по-често. Ходех в мъничкия театър „Сан-Карлино“, където слушах божествена музика; но, господи боже мой, отде да намеря осемте су, които трябва да платя за входен билет в партера? Каква грамадна сума! — каза той, като изгледа децата, и децата се засмяха. — Синьор Джованоне, директорът на „Сан-Карлино“, чу как пея. Бях па шестнадесет години. „Това дете е цяло съкровище“ — каза той.
— Искаш ли да те взема при себе си, мили момко? — каза ми веднъж той.
— А колко ще ми дадете?
— Четиридесет дуката месечно.
Това прави сто и шестдесет франка, Господи! Стори ми се, че пред мене се отварят небесата.
— Но как ще издействувате — казах аз на Джованоне — от строгия Цингарели да ме пусне?
— Lascia fare a me.
— Остави това на мене! — извика най-голямото от децата.
— Точно тъй, млади ми господарю. И ето синьор Джованоне ми казва: „Caro[2], подпиши най-напред този мъничък договор.“ Аз подписвам: той ми дава три дуката. Никога не бях виждал толкова пари. После той ми казва какво трябва да сторя.
На другия ден аз искам от страшния синьор Цингарели да ме приеме. Неговият стар камериер ме въвежда при него.
— Какво искаш ти от мен, обеснико? — пита Цингарели.
— Маестро — думам му аз, — разкайвам се за моите лудории; никога няма да бягам от консерваторията и да се прекачвам през желязната ограда. Ще се уча още по-прилежно.
— Ако не се боях да разваля най-хубавия бас, който някога съм слушал, бих те турил две седмици в затвора на хляб и вода, уличнико.
— Маестро — подхващам, — аз ще стана най-примерният ученик в цялото училище, credete a me[3]. Но, моля ви, направете ми това добро: ако някой поиска от вас да пея вън, не ме пущайте. За бога, кажете му, че не можете.
— Но кой ще поиска такъв нехранимайко като тебе? Пък и ще позволя ли аз някога ти да напуснеш консерваторията? Да не си намислил да се подиграваш с мен? Я си обирай крушите! Пръждосай се оттука! — вика той и се мъчи да ме ритне в задника. — Гледай да не попаднеш в затвора само на сух хляб.
След час синьор. Джованоне пристига при директора:
— Дойдох с молба до вас, помогнете ми да забогатея — казва той, — дайте ми Джеронимо. Само да попее той в театъра ми и аз още тази зима ще омъжа дъщеря си.
— Но какво искаш да правиш с този обесник? — пита го Цингарели. — Не желая и да чуя това; ти няма да го имаш; пък и да се съглася, той, все едно, няма да иска да напусне консерваторията; ей сега ми се закле в това.
— Ако зависи това само от неговата воля — отвръща важно Джованоне и изважда от джоба си моя договор, — но carta canta[4]! — ето подписа му.
Побеснял, Цингарели насмалко не откъсва звънеца.
— Изпъдете Джеронимо от консерваторията! — вика той и целият кипи от гняв.
И ето, изпъждат ме, аз умирам от смях. Същата вечер пях арията del Moltiplico. Полишинел се кани да се жени, изрежда на пръсти какво трябва да купи за домакинството си и току се забърква в сметките си.
— Ах, бъдете така добър, господине, изпейте ни тази ария — каза госпожа дьо Ренал.
Джеронимо пя и всички се смяха до сълзи. Синьор Джеронимо отиде да си легне чак в два часа след полунощ, като омая цялото семейство с добрите си обноски, с приветливостта и веселието си.
На другия ден заранта господин и госпожа дьо Ренал му дадоха писмата, които му трябваха, за да се представи на френския двор.
„И така, навсякъде двуличие — каза си Жулиен. — Ето сега синьор Джеронимо потегля за Лондон с шестдесет хиляди франка заплата. Ако не беше умението на директора на «Сан-Карлино», хората щяха да узнаят възхитителния му глас може би чак след десет години… Бога ми, бих предпочел да бъда Джеронимо, отколкото Ренал. Наистина в обществото не го почитат толкова, но затова [пък няма неприятността да провежда търгове като днешния и животът му е весел.“
Едно нещо учудваше Жулиен; през седмиците, които бе прекарал сам във Вериер, в къщата на господин дьо Ренал, той се чувствуваше щастлив. Отвращението и тъжните мисли го обземаха само на обедите, на които бяха го канили; самичък в пустата къща, той можеше да чете, да пише и да размишлява, без да го смущава никой. Неговите ослепителни мечти не се нарушаваха всеки миг от жестоката необходимост да отгатва движенията на низката душа, нито да я мами с лицемерни постъпки и думи.
„Може би щастието е тук, близо до мен? … Такъв живот не изисква много разноски; аз мога по своя воля да се оженя за госпожица Елиза или да стана съдружник на Фуке…“ Но пътникът, възлязъл на някоя стръмна планина, сяда с голямо удоволствие да си почине на върха й. Ще бъде ли щастлив той, ако го накарат да почива вечно?
Съдбоносни мисли се рояха в ума на госпожа дьо Ренал. Въпреки решението си тя разправи на Жулиен цялата история с търга. „Заради него аз съм готова да забравя всичките си клетви!“ — помисли си тя.
Тя би пожертвувала без колебание живота си, за да спаси живота на мъжа си, ако го видеше в опасност. Тя бе една от тези благородни и романтични души, които, ако видят възможност да извършат великодушна постъпка и не я извършат, се измъчват от угризения, като да са сторили престъпление. И при все това имаше злокобни дни, когато тя не можеше да отпъди мисълта за щастието, което би вкусвала, ако, внезапно овдовяла, можеше да се омъжи за Жулиен.
Той обичаше синовете й много повече, отколкото ги обичаше баща им; и те, въпреки строгостта му, го обожаваха. Тя много добре разбираше, че като се омъжи за Жулиен, ще трябва да напусне Вержи, чиито дървета и сенки й бяха така скъпи. Тя си представяше как ще живее в Париж, дето синовете й биха продължили да получават такова образование, че цялото общество би се възхищавало от тях. Децата, тя, Жулиен — всички биха били безгранично щастливи.
Странно въздействие на брака, какъвто го е създал XIX век! Досадата от брачния живот погубва любовта без друго, ако любовта е предшествувала брака. И все пак, би казал някой философ, бракът довежда хората, които могат да не работят, защото са доста богати, дотам, че им дотягат до смърт всички мирни семейни радости. А между жените само сухите души не почват да мечтаят за любов.
Това философско размишление ме кара да простя госпожа дьо Ренал, но във Вериер хората не й прощаваха и целият град, макар и тя да не подозираше това, се занимаваше само със скандалната история на нейните любовни похождения. Поради тази голяма история нея есен животът не бе тъй досаден, както обикновено друг път.
Есента и част от зимата минаха много бързо. Дойде време да се разделят с горите на Вержи. Висшето вериерско общество полека-лека почна да се възмущава, задето неговите анатеми правеха толкова слабо впечатление на господин дьо Ренал. Не мина седмица и някои важни особи, които, за да се възнаградят за своята привична сериозност, се нагърбват с радост за подобен род услуги, се постараха да му внушат най-жестоки съмнения, но като си послужиха с най-отмерени изрази.
Господин Валено, който играеше предпазливо, беше настанил Елиза в благородно и твърде почтено семейство, дето имаше пет жени. Елиза, понеже се боеше, както тя казваше, да не намери място през зимата, се съгласи да постъпи в това семейство, кажи-речи, само за две трети от заплатата, която получаваше у господин кмета. Тази девойка сама има превъзходната мисъл да отиде да се изповяда и на предишния свещеник Шелан, и на новия, за да разкаже и на двамата с подробности любовните похождения на Жулиен.
На следния ден от пристигането на Жулиен, още в шест часа заранта, абат Шелан прати да го повикат.
— Не ви питам за нищо — каза му той, — моля ви и ако трябва, заповядвам ви да не ми разправяте нищо; от вас искам само в срок от три дни да заминете за Безансонската семинария или при приятеля ви Фуке, който е винаги готов да ви създаде великолепно положение. Предвидих всичко, уредих всичко, но вие ще трябва да заминете и да не се връщате една година във Вериер.
Жулиен не отговори нищо; той се питаше дали за да запази своята чест, трябва да се почувствува оскърбен от грижите, които проявява към него господин Шелан, тъй като той в края на краищата не му беше баща.
— Утре по същия час ще имам честта да дойда пак при вас — каза той най-сетне на свещеника.
Господин Шелан, който разчиташе, че с авторитета си ще се наложи на тоя младеж, говори дълго. Застанал смирено пред него, с дълбоко смирение на лицето, Жулиен не отвори уста.
Най-сетне той излезе и се затече да предупреди госпожа дьо Ренал, но я завари отчаяна. Нейният мъж й беше говорил доста откровено. Естествената нерешителност на характера му, подсилена от надеждите да получи наследство от Безансон, го склони да поддържа, че тя е съвсем невинна. Той беше й признал колко странно бе настроено общественото мнение на Вериер. Обществото грешеше, то бе заблудено от завистници, по в края на краищата какво можеше да се прави?
Госпожа дьо Ренал се утеши за миг с мисълта, че Жулиен ще може да приеме предложението на господин Валено н да остане във Вериер. Но сега тя не беше вече онази проста и срамежлива жена, каквато бе миналата година; нейната съдбоносна страст, нейните угризения я бяха вразумили. Като слушаше мъжа си, тя скоро с мъка на душата сама се убеди, че една раздяла, поне временна, е неизбежна. „Далеч от мен, Жулиен отново ще се увлече от своите честолюбиви замисли и това е тъй естествено, когато човек няма нищо. А аз, велики боже, съм тъй богата, но моето богатство е безполезно за моето щастие! Той ще ме забрави! Той е тъй обаятелен, че в него ще се влюбят и той ще се влюби. Ах, нещастница аз… От какво да се оплача? Небето е справедливо; аз дори нямах сили да престана да греша и то ми отне разсъдъка. Аз трябваше само да спечеля на своя страна Елиза, като я подкупя — имаше ли нещо по-лесно от това? Но аз дори не се постарах да поразмисля една минута, лудите мечти за любов поглъщаха цялото ми време. Аз съм загинала.“
Когато съобщи на госпожа дьо Ренал ужасната новина за заминаването си, едно нещо порази Жулиен: тон не срещна никакво егоистично възражение. Очевидно тя правеше усилия, за да не се разплаче.
— Ние се нуждаем от твърдост, приятелю мой.
Тя отряза една къдрица от косите си и му я даде за спомен.
— Не знам какво ще стане с мен — каза му тя, — но ако умра, обещай ми никога да не забравяш децата ми. Отдалеч или отблизо, помъчи се да направиш от тях честни хора. Ако избухне нова революция, всички благородници ще бъдат изклани, баща им ще емигрира може би заради онзи селянин, когото убиха на покрива. Бди над децата ми… Дай ми ръката си. Сбогом, приятелю! Това са последните минути. Когато извърша тази голяма жертва, надявам се, че ще имам сред хората смелост да мисля за своето добро име.
Жулиен очакваше да види отчаяние. Простотата на тия прощални думи го покърти.
— Не, не искам да се разделя с вас така. Аз ще замина; те искат това; и вие сама го искате. Но три дни след като замина, ще се върна да ви видя ноще.
За госпожа дьо Ренал светът се преобрази. Жулиен, значи, наистина я обича, щом сам поиска да я види пак! Ужасната й мъка се превърна в един от най-живите изблици на радост, които бе изпитвала през живота си. Всичко стана лесно за нея. Увереността, че ще види още веднъж любимия си, закри всичко мъчително, което имаше в последните минути. От тоя миг държането, както и лицето на госпожа дьо Ренал добиха благородство, твърдост и пълна благопристойност.
Господин дьо Ренал се върна скоро; той беше извън себе си. Най-сетне той каза на жена си за анонимното писмо, получено преди два месеца.
— Аз ще занеса това писмо в Казиното, нека всички видят, че е от този безсрамник Валено, когото избавих от просяшка тояга, за да го направя един от най-богатите вериерски буржоа. Аз ще го засрамя пред всички, а после ще се дуелирам с него. Това минава всяка мярка.
„Аз мога да овдовея, велики боже!“ — помисли госпожа дьо Ренал. Но почти в същия миг си каза: „Ако не попреча на този дуел — а аз несъмнено мога да сторя това, ще стана убийца на мъжа си.“
Тя никога не беше ласкала с такава ловкост честолюбието му. За по-малко от два часа тя успя да го убеди, все с помощта на собствените му доводи, че той трябва да се държи по-приятелски от всеки друг път с господин Валено и дори да прибере отново Елиза в дома си. Не малко смелост бе потребна на госпожа дьо Ренал, за да се реши да види отново тази девойка, виновница за всичките й нещастия. Но тази мисъл й даде Жулиен.
Най-сетне, след като три-четири пъти го насочваха по правия път, господин дьо Ренал стигна сам до крайно тежката в парично отношение мисъл, че най-неприятното ще бъде за него, ако Жулиен сред озлоблението и сплетните на целия Вериер остане да възпитава децата на господин Валено. Очевидно Жулиен щеше да приеме изгодното предложение, което бе му направил директорът на приюта за бедни. Напротив, за тържеството на господин дьо Ренал бе потребно Жулиен да напусне Вериер и да постъпи в Безансонската или Дижонската семинария. Но как да го убеди да замине и после с какви средства ще може да живее той там?
Виждайки, че се налага да пожертвува пари, господин дьо Ренал беше по-отчаян от жена си. А тя след този разговор се чувствуваше като безстрашния човек, който, уморен от живота, е глътнал една доза страмониум; той действува, тъй да се каже, само по инерция и не се интересува вече от нищо. Така Людовик XIV, умирайки, казал: „Когато бях крал.“ Изумителни думи!
На другия ден още призори господин дьо Ренал получи анонимно писмо. Този път то бе написано с най-оскърбителен език. Всеки ред съдържаше най-груби подмятания за неговото положение. То беше дело на някой долен завистник. Това писмо извика у него отново желание да се дуелира с господин Валено. Обзе го такава смелост, че той реши да тури в изпълнение това желание незабавно. Излезе от къщи и отиде да купи от търговеца на оръжие пистолети, които заповяда да напълнят.
„Наистина — каза си той, — ако се възстанови строгото управление на император Наполеон, на съвестта ми няма да тежи нито едно откраднато су. Най-многото ще ме обвинят, че съм си затварял очите; но аз имам солидни писма, които ще ме оправдаят.“
Госпожа дьо Ренал се уплаши от студената ярост на мъжа си, отново почна да я изкушава зловещата мисъл за вдовство, която с такава мъка бе пропъждала от себе си. Тя се затвори с мъжа си в стаята. В продължение на няколко часа тя го предумва напразно; новото анонимно писмо го беше накарало да вземе твърдо решение. Най-сетне тя смогна да повлияе на смелостта му и да го накара, вместо да удари плесница на господин Валено, да предложи шестстотин франка на Жулиен за едногодишна издръжка в семинарията. Като проклинаше хиляди пъти деня, в който му хрумна злополучната мисъл да вземе възпитател в дома си, господин дьо Ренал забрави за анонимното писмо.
Поутеши го донейде една мисъл, която той не сподели с жена си: той се надяваше с хитрост, като се възползува от романтичните мечти на младежа, да го убеди да отхвърли и за по-малка сума предложението на господин Валено.
С много по-голям труд госпожа дьо Ренал успя да докаже на Жулиен, че като жертвува в угода на мъжа й службата от осемстотин франка, която му предлага на всеослушание директорът на приюта, той може, без да се стеснява, да приеме това обезщетение.
— Но — повтаряше Жулиен — аз никога, нито за минута, не съм помислял да приемам това предложение. Вие така ме приучихте на този изящен живот, че грубостта на тия хора би ме убила.
Но жестоката необходимост сломи с желязната си ръка волята на Жулиен. Той залъгваше гордостта си с надежда, че ще приеме от вериерския кмет тази сума взаем и че ще му даде разписка със задължение да изплати дълга в срок от пет години заедно с лихвите.
Госпожа дьо Ренал имаше все още скътани няколко хиляди франка в малката пещера горе в планината.
Тя му ги предложи, треперейки от страх, че той ще ги отхвърли с възмущение.
— Мигар вие, искате — каза й Жулиен — споменът за нашата обич да ми стане отвратителен?
Най-сетне Жулиен напусна Вериер. Господин дьо Ренал беше безкрайно щастлив: в съдбоносната минута, когато трябваше да приеме парите от него, тази жертва се оказа непосилна за Жулиен. Той отказа направо. Господин дьо Ренал се хвърли на шията му. Когато Жулиен му поиска удостоверение за добро държане, той във възторга си не намираше достатъчно силни думи, за да възхвали поведението му. Нашият герой беше си спестил пет луидора и се надяваше да заеме още толкова от Фуке.
Той беше силно потресен. Но извървял една левга от Вериер, където бе оставил толкова любов, той не мислеше вече за нищо, представяше си само какво щастие е да видиш един голям град, една истинска крепост като Безансон.
През тази къса тридневна разлъка госпожа дьо Ренал се поддаде на една от най-жестоките измами на любовта. Животът й бе сносен, между него и безграничното нещастие занапред я очакваше последното й свиждане с Жулиен. Тя броеше часовете, минутите, които я отделяха от това свиждане. Най-сетне на третия ден през нощта тя чу отдалеч уречения сигнал. Минал през хиляди опасности, Жулиен се яви пред нея.
От този миг тя мислеше само за едно: „Аз го виждам за последен път.“ Вместо да отговори на страстните милувки на своя приятел, тя стоеше досущ като бездушен труп. Ако се насилеше да му каже, че го обича, думите й звучаха неубедително и сякаш доказваха противното. Нищо не можеше да я отвлече от жестоката мисъл, че се разделят навеки. В своята подозрителност Жулиен помисли за миг, че е вече забравен. Когато той й каза нещо ядовито по тоя повод, тя не му отговори нищо, само едри сълзи закапаха по нейните бузи и ръката й стискаше конвулсивно неговата.
— Но, велики боже, как искате да ви вярвам? — отвърна Жулиен на хладните уверения на своята възлюблена. — Вие бихте показали сто пъти повече приятелски чувства към госпожа Дервил или към някоя обикновена ваша позната.
Госпожа дьо Ренал, окаменяла, не знаеше какво да отговори.
— Невъзможно е човек да страда повече… Надявам се, че скоро ще умра… Чувствувам как сърцето ми се вледенява…
И това бяха най-дългите отговори, които той можа да изтръгне от нея.
Когато сипналата се зора им напомни, че е време Жулиен да замине, сълзите на госпожа дьо Ренал секнаха отведнъж. Тя го гледаше как връзва за прозореца въжето с възли, без да промълви нито дума, без да отвърне на целувките му. Напразно Жулиен й каза:
— Ето ние стигнахме до това състояние, което вие толкова много желаехте. Отсега нататък няма вече да ви гризе съвестта. При най-малкото неразположение на децата си няма да ги виждате в гроба.
— Жал ми е, че не можахте да целунете Станислав — каза му тя студено.
Накрай Жулиен си отиде така, дълбоко поразен от безчувствените прегръдки на този жив мъртвец, и в продължение на много левги той не можеше да мисли за нищо друго. Сърцето му се късаше и преди да премине планината, докато още можеше да вижда камбанарията на вериерската черква, все се озърташе назад.