Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ДУХОВЕНСТВОТО, ГОРИТЕ, СВОБОДАТА
Основният закон на всичко съществуващо е да се запази, да живее. Вие сеете бучиниш, а искате да израснат житни класове!
Важната особа продължаваше; виждаше се, че е осведомен човек; той излагаше с меко, сдържано красноречие, което допадна извънредно много на Жулиен, следните велики истини:
1. Англия няма нито една гвинея за нас; там на мода са икономиката и Юм. Дори техните „светци“ няма да ни дадат пари, а господин Бругхем ще ни вземе на подбив.
2. Невъзможно е да се издействуват от европейските крале повече от два похода без английското злато; а два похода са малко, за да се смаже дребната буржоазия.
3. Необходимо е да се създаде във Франция въоръжена партия, без нея монархическите елементи в Европа няма да се решат дори и на тези два похода.
Четвъртата точка, която се осмелявам да ви предложа като нещо очевидно, се състои ето в какво:
Невъзможно е да се създаде въоръжена партия във Франция без духовенството. Казвам ви това смело, защото ей сега ще ви го докажа, господа. Трябва всичко да се предостави на духовенството.
1. Защото, занимавайки се със своето дело ден и нощ, ръководено от високо даровити хора, настанени надалеч от всички бури на триста левги от вашите граници…
— Аха, Рим, Рим! — възкликна стопанинът на къщата.
— Да, господине, Рим! — повтори кардиналът гордо. — Каквито и да са шегите, които, малко или многоостроумни, са били на мода във вашата младост, аз в 1830 година високо ще заявя, че духовенството, ръководено от Рим, единствено със словото си достига до сърцето на простия народ.
Петдесет хиляди свещеници повтарят едни и същи думи в деня, посочен от владиците, и народът, който в края на краищата дава войниците, ще слуша с по-голям; трепет гласа на своите свещеници, отколкото всички стихчета на миряните… (Тази лична нападка предизвика ропот.)
Духовенството притежава сила, по-голяма от вашата — подзе кардиналът, като повиши глас, — всички крачки, които сте правили, за да постигнете тази основна цел — създаване на въоръжена партия във Франция, са направени от нас.
Тук последваха факти… Кой изпрати осемдесет хиляди пушки във Вандея?… и т.н., и т.н.…
— Докато духовенството няма своите гори, то не може да направи нищо. Щом захване войната, министърът на финансите ще предпише на своите подведомствени да изплащат само на енорийските свещеници. Франция всъщност е невярваща страна и обича войната. Който й я даде, той ще стане двойно популярен, защото да воюваш, нека се изразим на просташки език, значи да накараш йезуитите да изпукат от глад; да воюваш, значи да освободиш тези чудовищни горделивци, французите, от заплахата на чуждестранното нашествие.
Всички слушаха кардинала благосклонно.
— Би трябвало — каза той — господин дьо Нервал а напусне министерския кабинет, неговото име и без това дразни.
При тези думи всички наскачаха и заприказваха едновременно. „Ей сега пак ще ме отпратят вън!“ — помисли Жулиен; но дори и благоразумният председател бе забравил за присъствието и съществуването на Жулиен.
Всички погледи потърсиха човека, когото Жулиен веднага позна. Това беше господин дьо Нервал, първият министър, когото той беше виждал на бала у господин дук дьо Рец.
„Безредието достигна своя апогей“, както се изразяват вестниците, когато пишат за камарата. Мина цял четвърт час, додето се възстанови донейде тишина.
Тогава господин дьо Нервал стана и заговори като апостол.
— Аз нямам намерение да твърдя пред вас — каза той с необикновен тон, — че не държа на министерския кабинет.
Доказа ми се, господа, че моето име удвоява силите на якобинците, като настройва против нас мнозина умерени. Аз на драго сърце бих се оттеглил; но господните пътища са открити за очите на малцина; а на мене — додаде той, като изгледа вторачено кардинала — ми е дадено предназначение; небето ми възвести: ти ще сложиш главата си на ешафода или ще възстановиш монархията във Франция и ще туриш камарата на това място, което е заемал парламентът при Людовик XV, и това, господа, аз ще сторя.
Той млъкна и седна; настъпи мъртва тишина.
„Ето добър актьор“ — помисли си Жулиен. Той се лъжеше както винаги, защото предполагаше премного ум у хората. Въодушевен от споровете през днешната оживена вечер, а още повече от искреността на изказванията, господин дьо Нервал в тази минута вярваше в своето предназначение. Този човек обладаваше голяма смелост. Но не се отличаваше със здрав смисъл.
В тишината, последвала гръмкото изявление: „Аз ще сторя това“, удари полунощ. На Жулиен се счу в звъна на часовника нещо величествено и зловещо. Той беше развълнуван.
Разискванията скоро се възобновиха с удвоена сила, главно с невероятна откровеност. „Тия хора накрая ще заповядат да ме отровят — мислеше в някои минути Жулиен. — Как се казват такива неща пред един плебей?“
Удари два часът, а те още говореха. Стопанинът на къщата спеше отдавна; господин дьо Ла Мол се видя принуден да позвъни, за да подменят свещите. Господин дьо Нервал, министърът, беше си отишъл в два часа без четвърт, но преди това не пропусна да разгледа няколко пъти лицето на Жулиен в огледалото, което се намираше от страната му. След неговото заминаване всички се чувствуваха по-свободни.
— Бог знай какво ще говори на краля този човек! — каза шепнешком на своя съсед човекът с жилетките, докато поставяха нови свещи. — Той може да ни припише сума нелепици и да ни провали бъдещето. Право да си кажем, рядка самонадеяност и дори безсрамие от негова страна е, че се показва тук. Той дохожда и по-рано тук, преди да стане министър; министерският портфейл променя всичко, поглъща всички интереси на човека, той би трябвало да разбира това.
Едва излезе министърът и бонапартисткият генерал притвори очи. Начаса заговори за здравето и раните си, погледна своя часовник и си отиде.
— Обзалагам се — каза човекът в жилетките, — че генералът догонва министъра, той ще почне да се оправдава, че е попаднал тук й дори ще каже, че ни държи в ръцете си.
Когато полузадрямалите слуги смениха най-сетне свещите, председателят каза:
— Нека стигнем най-сетне до едно решение, господа, стига сме се мъчили да се убеждаваме един друг. Да помислим за съдържанието на посланието, което след четиридесет и осем часа ще бъде пред очите на нашите чуждестранни приятели. Тук говориха за министрите. Сега, когато господин дьо Нервал ни напусна, ние можем да кажем: какво ни е еня за министрите. Ние ще ги накараме да се съгласят.
Кардиналът изрази одобрението си с тънка усмивка.
— Нищо не е тъй лесно, струва ми се, както да изложим накратко нашето становище — каза младият Агдски епископ с потаения и сдържан жар на най-върл фанатизъм. До тази минута той пазеше мълчание; погледът му, който Жулиен беше наблюдавал, отначало благ и спокоен, запламтя след първия час от разискванията. Сега душата му се изливаше като лавата на Везувий.
— От 1806 до 1814 година — каза той — Англия извърши само една грешка — че не действуваше непосредствено и лично срещу Наполеон. Щом този човек почна да назначава дукове и шамбелани, щом възстанови престола, мисията, възложена му от бога, бе завършена; оставаше само да бъде съкрушен. Светото писание ни учи не на едно място как трябва да се разправяме с тираните. (Тук последваха многобройни латински цитати.)
Днес, господа, трябва да съкрушим не един човек, а Париж. Цяла Франция взема пример от Париж. Какъв смисъл има да се въоръжават вашите петстотин души във всеки окръг? Опасен опит, който няма да свърши добре. За какво да месим Франция в това дело, което се отнася само до Париж? Едничък Париж с вестниците и салоните си е виновен за това зло, затова нека загине този Вавилон.
Борбата се води между Париж и олтара, време е да й сложим край. Тази разруха е от полза дори за светските интереси на престола. Защо Париж не смееше да гъкне при Бонапарт? Попитайте за това топа при църквата „Свети Рок“…
………………………………………………………………….
Беше вече три часът заранта, когато Жулиен излезе заедно с господин дьо Ла Мол.
Маркизът беше уморен и се срамуваше. Когато заговори на Жулиен за първи път, в гласа му прозвуча молба. Той молеше Жулиен да му даде честна дума, че никога няма да продума дума за прекомерното усърдие — така се изрази той, — на което случаят го е направил преди малко свидетел.
— Не говорете за това на нашия чуждестранен приятел, освен ако настои упорито и поиска да узнае какви са нашите млади безумци. Какво ги е грижа тях, че ще се сгромолясва държавата? Те ще станат кардинали и ще избягат в Рим. Нас в нашите замъци, нас ще изколят селяните.
Тайното послание, което маркизът състави по дългия, от двадесет и шест страници, протокол на Жулиен, бе готово едва в пет часа без четвърт.
— Капнал съм от умора — каза маркизът — и това личи по посланието, дето в края липсва яснота; недоволен съм от него, както никога в живота си не съм бил от никое свое дело. Ето какво, приятелю мой — додаде той, — идете да си починете няколко часа, а аз, понеже ме е страх да не ви задигнат, ще ви заключа във вашата стая.
На другия ден маркизът отведе Жулиен в един усамотен замък, доста далеч от Париж. Там завариха някакви странни домакини, които Жулиен взе за свещеници. Връчиха му паспорт с измислено име, дето обаче бе посочена най-сетне истинската цел на пътуването, която той досега се преструваше, че не знае. Той се качи сам-самичък в една каляска.
Маркизът не се безпокоеше ни най-малко за неговата памет, Жулиен му беше повторил няколко пъти тайното послание, но той се страхуваше много да не го заловят из пътя.
— Най-важното — дръжте се като франт, който пътешествува, за да убива времето си — каза му той приятелски, когато излизаше от салона. — Не е чудно в нашето събрание снощи да се е промъкнал не един мним събрат.
Пътуването беше бързо и тъжно. Щом се скри от очите на маркиза, Жулиен забрави и тайното послание, и мисията си и почна да мисли само за отблъсналата го Матилд.
В едно село на няколко левги оттатък Мец пощенският началник му заяви, че нямали коне. Беше шест часът вечерта; Жулиен, силно разядосан, поиска да вечеря. Той излезе да се поразходи пред вратата и неусетно, без да го види някой, се вмъкна в двора, дето бяха конюшните. Там не видя коне.
„А този човек все пак имаше странен вид — помисли си Жулиен, — той твърде нахално ме разглеждаше.“
Както виждаме, той започваше да не вярва вече на всичко, което му казваха. Решил да се измъкне след вечерята, той, за да разузнае за всеки случай нещичко за тоя край, излезе от стаята си и отиде в кухнята, за да се погрее на огнището. Каква бе неговата радост, когато намери там синьор Джеронимо, знаменития певец!
Изтегнат в едно кресло, което беше наредил да довлекат близо до огъня, неаполитанецът гръмко пъшкаше и бъбреше сам на себе си повече, отколкото всички двадесет немски селяни, които го бяха наобиколили със зяпнали уста.
— Тези хора ще ме опропастят — извика той на Жулиен, — обещах да пея утре в Майнц. Седем владетелни князе са дошли да ме чуят. Но хайде да излезем да се поразходим — додаде той многозначително.
Те извървяха стотина крачки по пътя, нямаше вече никаква опасност да ги чуе някой…
— Знаете ли каква е работата? — каза той на Жулиен. — Този пощенски началник е мошеник. Както се разхождах, попаднах на един хлапак, комуто дадох двадесет су, и той ми каза всичко. Имало двадесетина коня в една конюшня на другия край на селото. Искали да забавят някакъв си куриер.
— Наистина ли? — запита Жулиен най-невинно. Ала да се открие измамата, не беше всичко, трябваше
да се замине оттук: това Джеронимо и приятелят му не сполучиха да направят.
— Да почакаме до утре — каза най-сетне певецът, — в нас нямат доверие. Може би подозират вас или мене. Утре заранта ще поръчаме хубава закуска; и докато я приготвят, ще идем да се разходим, ще се изплъзнем, ще наемем коне и ще стигнем до следната пощенска станция.
— Ами нещата ви? — запита Жулиен, комуто дойде на ум, че самият Джеронимо може да е изпратен да го залови.
Време беше да вечерят и да си легнат. Жулиен спеше още първия си сън, когато изведнъж го събудиха гласовете на двама души, които, без много-много да се стесняват, разговаряха помежду си в стаята му.
Той позна пощенския началник, който държеше в ръката си потаен фенер. Светлината беше насочена върху сандъка му, който Жулиен беше заповядал да качат от каляската в стаята. Един човек до пощенския началник спокойно ровеше в отворения сандък. Жулиен виждаше само ръкавите на дрехата му — черни и извънредно стегнати.
„Та това е расо“ — каза си той и полекичка хвана малките си пистолети, които бе пъхнал под възглавницата си.
— Не се страхувайте, ваше преподобие, той няма да се събуди — казваше пощенският началник. — Ние ги нагостихме с онова вино, което вие сам бяхте приготвили.
— Не намирам нито помен от книжа — отговори кюрето. — Много бельо, парфюми, помади, разни дреболии; това ще да е някой вятърничав младеж, който мисли само за удоволствия. Пратеникът е по-скоро другият, който нарочно говори с италиански акцент.
Двамата се приближиха до Жулиен да потършуват из джобовете на пътническата му дреха. На Жулиен му се поиска силно да ги застреля като крадци. Това не влечеше за него никакви опасни последици. Той с мъка се въздържа. „Ще изляза глупак — каза си той, — ще проваля цялата си мисия.“
Претърсиха дрехата му.
— Този не е дипломат — каза свещеникът; той се отдалечи, и добре стори.
„Ако той се допре до мене в леглото ми, горко му! — мислеше си Жулиен. — Той може преспокойно да ме мушне с кинжала си, но това аз няма да позволя.“
Кюрето изви глава към него, Жулиен поотвори очи; какво беше учудването му: пред него стоеше абат Кастанед! И наистина, макар тези двама нехранимайковци да се мъчеха да говорят тихичко, още от началото един от гласовете му се стори познат. Жулиен почувствува неудържимо желание да очисти земята от една измежду най-мръсните й твари…
„Ами моята мисия!“ — каза си той.
Кюрето и неговият съучастник излязоха. След четвърт час Жулиен се престори, че се събужда. Той се развика и събуди цялата къща.
— Отровиха ме — викаше той, — страдам ужасно! Трябваше му предлог, за да помогне на Джеронимо.
Той го намери полузадушен от лауданума, сипан във виното.
Жулиен, като се страхуваше от някаква подобна шега, беше вечерял с шоколада, който си беше донесъл от Париж. Колкото и да се мъчи, той не смогна да събуди Джеронимо и да го склони да заминат.
— Да ми дадат и цялото неаполитанско кралство — мънкаше певецът, — няма да се откажа сега от блаженството да се наспя.
— Ами седемте владетелни князе!
— Нека чакат.
Жулиен замина сам и пристигна без всякакви премеждия при високата особа. Цяла сутрин той напразно се домогваше да получи аудиенция. За щастие към четири часа дукът излезе да се поразходи. Щом го видя да тръгва пеша, Жулиен не се подвоуми да се приближи до него и да му поиска милостиня. Дошъл на две крачки от високата особа, той извади часовника на маркиз дьо Ла Мол и го показа с явна преднамереност.
— Следвайте ме отдалеч — отвърнаха му, без да го погледнат.
На четвърт левга от това място дукът влезе ненадейно в едно малко кафене-къща. И ето в една стая на тази забутана странноприемница Жулиен има честта да каже на дука своите четири наизустени страници.
— Повторете всичко отначало — казаха му — и говорете по-бавно.
Принцът си взе някои бележки.
— Идете пеша до съседната пощенска станция. Нещата и каляската си оставете тук. Доберете се до Страсбург, както можете, а на двадесет и второ число от месеца (това беше десето) бъдете в дванадесет и половина в същото кафене. Излезте оттук след половин час. Мълчание!
Само тия думи чу Жулиен. Те бяха достатъчни, за да се проникне той от истинско възхищение. „Ето как се вършат сериозните работи — мислеше той, — какво би казал този велик държавник, ако чуеше преди три дни нашите подивели бъбривци?“
Жулиен изгуби два дни, дорде стигне в Страсбург, дето, както му се струваше, нямаше какво да прави. Той беше направил една голяма заобиколка. „Ако този дяволски абат Кастанед ме е познал, той току-така лесно няма да изгуби дирите ми… А как би се зарадвал, ако можеше да ми се надсмее и да провали мисията ми!“
Абат Кастанед, възглавяващ полицията на конгрегацията по цялата северна граница, за добра чест не беше го познал. А страсбургските йезуити, макар и много усърдни, не помислиха дори да следят Жулиен, който със своя орден и своя син сюртук имаше вид на млад офицер, зает изключително със своята особа.