Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДЕВЕТА ГЛАВА
БАЛЪТ
Разкошни тоалети, блеснали свещи, аромати: толкова красиви ръце, дивни рамене; букети, омайни арии от Росини, картини от Сисер. Не се чувствувам на земята!
— Вие сте недоволна — каза й маркиза дьо Ла Мол. — Предупреждавам ви, това прави на бала лошо впечатление.
— Боли ме просто глава — отвърна Матилд презрително, — тук е много топло.
В тази минута, като че за оправдание на госпожица дьо Ла Мол, на стария барон дьо Толи прилоша и той се строполи на пода; трябваше да го отнесат. Наоколо заговориха за удар, беше неприятно произшествие.
Матилд не му обърна никакво внимание. Тя отдавна беше се зарекла да не гледа никога старците и всички онези, които, известно е, говорят за печални неща.
Тя танцува, за да не слуша разговорите за тоя удар, какъвто съвсем нямаше, тъй като на другия ден баронът отново се появи в обществото.
„Но господин Сорел не дохожда никакъв“ — каза си тя пак, след като свърши танца. Тя едва не го търсеше с очи и изведнъж го съгледа в един друг салон. Странно нещо — той сякаш беше изгубил безстрастната студенина, която му беше тъй присъща; той сега съвсем не приличаше на англичанин.
„Той разговаря с граф Алтамира, с моя осъден на смърт! — каза си Матилд. — Очите му пламтят от някакъв мрачен огън; напомня предрешен принц, погледът му е станал още по-горд.“
Като продължаваше да разговаря с Алтамира, Жулиен се приближи към мястото, дето стоеше Матилд; тя го гледаше втренчено, изучаваше чертите му и диреше в тях ония високи качества, с които човек може да заслужи честта да бъде осъден на смърт.
Те минаха покрай нея.
— Да — казваше той на граф Алтамира, — Дантон е бил мъж!
„О, небе, дали той не е Дантон? — запита се Матилд. — Но той има благородно лице, а този Дантон е бил тъй отвратително грозен, истински касапин, струва ми се.“ Жулиен беше още доста близо до нея; тя не се поколеба да го извика; със свойствената й самоувереност и гордост тя му зададе въпрос, необикновен за една млада девойка.
— Дантон не е ли бил истински касапин? — запита го тя.
— Да, в очите на някои хора — отговори й Жулиен с нескривано презрение и с пламнал още от разговора с Алтамира поглед. — Но за нещастие на благородниците той бил адвокат в Мери-сюр-Сен; с други думи, госпожице — добави той злобно, — той започнал както мнозина перове, които виждам тук. Вярно е, че Дантон е имал от гледище на красотата един голям недостатък: бил е страшно грозен.
Последните думи той изговори бързо, с необикновено странен и несъмнено съвсем неучтив тон.
Жулиен почака една минута, леко приведен и с надменно смирен вид. Той като че казваше: „Плащат ми да ви отговарям, а аз живея от заплатата си.“ Той не удостояваше да вдигне поглед към Матилд. А тя, вперила в него хубавите си, необикновено разширени очи, изглеждаше негова робиня. Тъй като мълчанието продължаваше, той най-сетне я погледна, както слугата поглежда своя господар, за да получи заповеди. И макар очите му да срещнаха отблизо очите на Матилд, все тъй втренчени в него с някакъв странен поглед, той се отдалечи с явна прибързаност.
„Как може той, който е наистина толкова хубав — каза си най-сетне Матилд, сепната от своя унес, — да превъзнася грозотата! Никога не напомня за себе си. Той не е като Кайлюс или Кроазноа. У този Сорел има нещо от израза, който добива баща ми, когато тъй добре подражава Наполеон на бала.“ Тя беше забравила съвсем за Дантон. „Положително тази вечер аз се отегчавам.“ Тя хвана брат си под ръка и за негово голямо огорчение го накара да обиколят заедно бала. Поиска й се да послуша разговора на този осъден на смърт с Жулиен.
Навалицата беше огромна. Ала тя успя да го настигне тъкмо в тази минута, когато на две крачки пред нея Алтамира се доближи до един поднос да вземе чаша сладолед. Той говореше с Жулиен полуизвърнат. И видя една ръка с извезан ръкав, която посяга да вземе чашата сладолед до неговата. Тази везба като че привлече вниманието му; той се обърна съвсем, за да види лицето, на което принадлежеше тази ръка. В същия миг благородните му и невинни очи светнаха от едва забележимо презрение.
— Виждате ли този човек — пошепна той на Жулиен, — това е принц Арачели, посланик на ???. Тази заран той поиска моята екстрадиция от вашия министър на външните работи господин дьо Нервал. Гледайте, ето го там, играе на вист. Господин дьо Нервал е много склонен да ме предаде, защото в 1816 година ние също сме ви предали двама-трима съзаклятници. Ако ме предадат на моя крал, ще ме обесят в двадесет и четири часа. И ще ме спипа някой от тези красиви господа с мустачки.
— Безсрамници! — извика Жулиен едва ли не високо. Матилд не изпускаше нито сричка от техния разговор.
Досадата й беше изчезнала.
— Не са чак такива безсрамници — възрази граф Алтамира. — Аз ви заговорих за себе си, за да ви дам един жив наглед. Погледнете принц Арачели; той всеки пет минути поглежда своя орден на „Златното руно“; не може да се опомни от радост, като вижда тази дрънкулка на гърдите си. Този жалък човечец е всъщност някаква отживелица. Преди стотина години „Златното руно“ представяше завидна чест, но тогава той не можеше и да мечтае за него. Днес между знатните люде трябва да бъдеш Арачели, за да се възхищаваш от него. Той е готов да избеси цял един град заради този орден.
— На тая ли цена го е добил той? — запита Жулиен с голямо безпокойство.
— Ах, не, не точно така — отвърна Алтамира студено. — В родината си той може би е заповядал да хвърлят в реката тридесетина богати собственици, които са минавали за либерали.
— Какво чудовище! — възкликна пак Жулиен.
Госпожица дьо Ла Мол, привела глава от силно любопитство, беше се доближила толкова до него, че прекрасните й коси почти докосваха рамото му.
— Вие сте много млад! — отговори Алтамира. — Казах ви, че имам омъжена сестра в Прованс; тя е още хубава, добра, кротка; прекрасна майка, предана на своя дълг, набожна, без да бъде лицемерка.
„Какво иска да каже с това?“ — помисли госпожица дьо Ла Мол.
— Тя е щастлива — продължи граф Алтамира. — Такава беше и в 1815 година. Тогава аз се укривах у нея, в имението й край Антиб; и, знаете ли, когато научи за екзекуцията на маршал Ней, тя затанцува от радост.
— Възможно ли е? — промълви Жулиен втрещен.
— Такъв е духът на партията — подзе Алтамира. — В XIX век няма истински страсти; ето защо така се отегчават във Франция. Извършват най-големи жестокости, но без жестокост.
— Толкова по-зле! — каза Жулиен. — Ако човек върши престъпления, поне трябва да ги върши с наслада: нищо друго хубаво няма в тях и само с това те биха могли да се оправдаят донейде.
Госпожица дьо Ла Мол, напълно забравила подобава ли й това, беше, кажи-речи, застанала между Алтамира и Жулиен. Брат й, който беше я хванал под ръка, свикнал да й се покорява, беше зареял поглед из залата и за да спази приличие, преструваше се, че ги е спряла навалицата.
— Вие сте прав — каза Алтамира. — Всичко днес се върши без удоволствие и никой не си спомня за нищо, дори за престъпленията. Ето на този бал мога да ви посоча навярно десетина души, които ще бъдат на оня свят прокълнати като убийци. Те са забравили за това, а и светът също.[1]
Мнозина се разчувствуват до сълзи, ако кучето им си счупи крака. В Пер-Лашез, когато хвърлят цветя над гроба им, както вие тъй мило се изразявате в Париж, заявяват ни, че те са съчетавали в себе си всички добродетели на юначните рицари и разправят за великите подвизи на техния прадед, живял при Анри IV. Ако въпреки искрените старания на принц Арачели не са ме обесили и аз някога мога да се разпореждам със своето състояние в Париж, ще ви поканя на обед с осем или десет почтени, непознаващи никакво гризене на съвестта убийци.
На този обед вие и аз ще бъдем единствените, на които не ще тежи ничия кръв, но мене ще ме презират и почти мразят като кръвопиец и якобинец, а вас ще ви презират просто като човек от народа, намъкнал се в доброто им общество.
— Напълно вярно — каза госпожица дьо Ла Мол.
Алтамира я изгледа с почуда; Жулиен не благоволи и да я погледне.
— Забележете, че революцията, начело на която аз се озовах — продължи граф Алтамира, — не успя само защото аз не пожелах да паднат три глави и да раздам на нашите привърженици седем-осем милиона държавни пари, намиращи се в една каса, ключът от която бе у мен. Моят крал, който днес гори от нетърпение да ме обеси и който преди бунта беше с мене на „ти“, щеше да ми даде голямата лента на своя орден, ако заповядах да паднат, тези три глави и да се раздадат държавните пари, защото тогава щях да постигна поне половин успех и моята родина щеше да има някаква конституция… Така върви светът: това е шахматна игра.
— Тогава — подзе Жулиен с пламнал поглед — вие още не сте знаели играта, но сега…
— Бих заповядал да паднат главите — това ли искате да кажете? И няма ли да бъда жирондинец, както ми намекнахте презденес? … Аз ще поговоря с вас за това — скръбно каза Алтамира, — когато убиете човек на дуел, а това е къде по-малко гнусно, отколкото да го предадеш в ръцете на палача.
— Ех, знаете ли — каза Жулиен, — който иска целта, ще приеме и средствата; ако вместо да бъда прашинка, аз имах някаква власт, бих пратил на бесилото трима души, за да спася живота на четирима.
Очите му запламтяха с огъня на пълно убеждение и презрение към празните човешки съждения; те срещнаха отблизо очите на госпожица дьо Ла Мол и това презрение, вместо да отстъпи на любезна учтивост, сякаш порасна.
Тя се почувствува дълбоко възмутена; но нямаше сили да забрави Жулиен; отдалечи се ядосана, като повлече брат си.
„Трябва да пия пунш и да танцувам до премала — каза си тя. — Ей сега ще избера най-личния танцьор и ще се помъча да блесна, каквото ще да става. А ето и този знаменит нахалник — граф дьо Фервак.“ Тя прие неговата покана; те се впуснаха да танцуват. „Сега ще видим — помисли тя — кой от двамата ще е по-нахален, но за да му се подиграя до насита, трябва да го накарам да говори.“ Скоро всички участници в кадрила танцуваха само от приличие. Никой не искаше да изгуби нито един от ядовитите отговори на Матилд. Господин дьо Фервак се обърка и като намираше само изящни думи, наместо мисли, мръщеше се недоволно. Ядосана, Матилд се държеше жестоко и си създаде от него враг. Тя танцува до зори и най-сетне си отиде, капнала от умора. Но и в каретата със сетни сили тя подлютяваше тъгата и огорчението си. Жулиен я беше презрял, а тя не можеше да го презира.
Жулиен беше упоен от щастие. Омаян, без да съзнава това, от музиката, от цветята, от хубавите жени, от окръжаващата го елегантност и най-вече от бляновете си да постигне слава за себе си и свобода за всички.
— Какъв чудесен бал! — каза той на графа. — Какво само няма!
— Няма мисъл — отговори Алтамира.
И на неговото лице се мярна презрение, което бе толкова по-остро, че се мъчеха от вежливост да го скрият.
— Но вие сте тук, господин графе. Не е ли това мисъл, при това заговорническа?
— Аз съм тук заради името си. Но във вашите гостни мразят мисълта. Тя не бива да се издига по-високо от остротата на някой водевилен куплет: тогава получава награда. Но ако мислещият човек прояви сила и новота в подигравките си, вие го наричате циник. Нали това име даде един от вашите съдии на Курие? Вие го хвърлихте в затвора, както и Беранже. Всеки, който у вас е нещо от гледище на ума, конгрегацията го предава на изправителната полиция; и порядъчните хора ръкопляскат на това.
Защото за вашето остаряло общество най-ценно е спазването на приличието… Вие никога няма да се издигнете над военната храброст; у вас ще има мюратовци, но никога — вашингтоновци. Във Франция аз виждам само пустославие. Човек, който проявява изобретателност в разговора, лесно може да изпусне някое непредпазливо остроумие и ето, че домакинът на къщата се смята за опозорен.
Тъкмо в тази минута каретата на графа, която отвеждаше Жулиен, се спря пред дома дьо Ла Мол. Жулиен беше се влюбил в своя заговорник. Алтамира беше му направил един хубав комплимент очевидно от цялата си душа; „Вие нямате френското лекомислие и разбирате принципа на полезността.“ А тъкмо преди два дни Жулиен беше видял „Марино Фалиеро“, трагедия от господин Казимир Делавин.
„У Израел Бертучо няма ли повече характер, отколкото у всички тези благородни венецианци? — питаше се нашият разбунтувал се плебей. — А знатният род на тези хора възлиза чак към 700-та година, цял век преди Карл Велики, додето родът и на най-големия аристократ, който се пъчеше тази вечер на бала у господин дьо Рец, стига едва-едва до XIII век. И ето че сред всички тези венециански благородници от толкова знатно потекло човечеството си спомня само за Израел Бертучо.
Един заговор унищожава всички титли, дадени по прищявка на обществото. Тук човек заема отведнъж мястото, което му отрежда неговата готовност да погледне смъртта в лицето. Умът дори губи своето могъщество…
Какво би бил Дантон днес, в този век на валеновци и реналовци? Не би бил дори помощник на кралския прокурор…
Какво приказвам? Той би се продал на конгрегацията; би станал министър, защото в края на краищата и великият Дантон е бил крадец. Мирабо също се продал. Наполеон награбил милиони в Италия — без това нямало да направи нито крачка напред от сиромашия, както Пишегрю. Едничък Лафайет не е крал никога. Тогава трябва ли човек да краде, трябва ли да се продаде?“ — помисли Жулиен. В този въпрос той се спъна отведнъж. Цялата останала нощ чете истерията на революцията.
На другия ден, докато пишеше писма в библиотеката, той все още мислеше за разговора си с граф Алтамира.
„Наистина — каза си той след дълъг размисъл, — ако тези испански либерали бяха въвлекли народа си в престъпления, нямаше да ги пометат толкова лесно. А те са били горди и бъбриви деца… като мене!“ — извика изведнъж Жулиен, сякаш се събуди внезапно.
„Какво съм извършил толкова трудно, че да имам право да съдя тези несретници, които най-сетне веднъж в живота са се одързостили, решили са да действуват? Аз приличам на човек, който, станал от трапезата, се провиква: «Утре няма да обядвам; но това съвсем няма да ми попречи да бъда силен и весел както днес. Кой знае какво преживява човек насред пътя към великото дело?…»“ Тези възвишени мисли прекъсна с неочакваното си появяване госпожица дьо Ла Мол, която влезе в библиотеката. Той беше толкова въодушевен от великите качества на Дантон, Мирабо и Карно, които смогнаха да не се оставят победени, че спря очи върху госпожица дьо Ла Мол, но без да мисли за нея, без да й се поклони и почти без да я вижда. Когато най-сетне неговите големи, широко разтворени очи я съзряха, погледът му изведнъж угасна. Госпожица дьо Ла Мол забеляза това с огорчение.
Напразно му поиска тя един том от „Историята на Франция“ на Вели, сложен на най-горната полица, което накара Жулиен да отиде да вземе по-голямата от двете стълби. Жулиен домъкна стълбата; намери тома, даде й го, неспособен все още да мисли за нея. Когато отнасяше стълбата, той в залисията си удари с лакът едно от библиотечните стъкла; попадалите на пода отломъци най-сетне го стреснаха. Той побърза да се извини пред госпожица дьо Ла Мол; поиска да бъде учтив и бе учтив, но само толкова. Матилд ясно видя, че му е попречила и че той предпочита да мечтае за онова, което занимаваше мисълта му до пристигането й, отколкото да разговаря с нея. Тя дълго го гледа, а после си отиде бавно, Жулиен я съпроводи с поглед. Зарадва го контрастът, който имаше между простотата на сегашната й дреха и изисканото великолепие на вчерашния й тоалет. И лицето днес също тъй поразително се отличаваше от лицето, което имаше вчера. Тази млада девойка, толкова надменна на бала у дук дьо Рец, в тази минута гледаше с някакъв почти умолителен поглед. „Действително — каза си Жулиен — тази черна рокля изтъква още по-силно красотата на снагата й. Тя има царствена осанка; но защо ли е в жалейка?
Ако попитам някого коя е причината за тази жалейка, току-виж, че пак съм извършил някоя неловкост. — Жулиен беше се съвсем опомнил от своя дълбок унес. — Трябва да препрочета всички писма, които съчиних тази сутрин: бог знае колко изпуснати думи и глупости ще намеря в тях.“ През това време, когато, мъчейки се да се съсредоточи, четеше първото си писмо, той чу съвсем близо шумоленето на копринена рокля; бързо се възви: госпожица дьо Ла Мол стоеше на две крачки от масата му и се смееше. Жулиен се разсърди: прекъсваха го за втори път.
А Матилд почувствува живо, че тя не значи нищо за този млад човек; със смеха си тя се помъчи да скрие смущението си и успя.
— Вие очевидно мислите за нещо много интересно, господин Сорел. Да не сте си спомнили някоя любопитна историйка от заговора, който ни е изпратил в Париж граф Алтамира? Разкажете ми какво е то; горя от нетърпение да го науча; няма да кажа никому, кълна ви се!
Като слушаше какво приказва, тя се чудеше на думите си. Как, тя моли своя подчинен! Смущението й се усили, тя добави шеговито:
— Какво е могло да ви накара вас, обикновено тъй студен, да се превърнете във вдъхновено същество, в някакъв микеланджеловски пророк?
Този неочакван и нескромен въпрос уязви Жулиен дълбоко и него го обхвана отново цялото му безумие.
— Добре ли е постъпил Дантон, като е крадял? — я запита ненадейно той и лицето му с всеки миг добиваше все по-освирепял и по-освирепял вид. — Пиемонтските и испански революционери трябваше ли да очернят народа си с престъпления, трябваше ли да раздават на хора без заслуги всякакви места във войската и всякакви ордени? И хората, които щяха да получат тези ордени, нямаше ли да се страхуват от връщането на краля? Трябваше ли да се остави да разграбят торинската хазна? С една реч, госпожице — каза той, като настъпваше към нея със страхотен вид, — човекът, който иска да премахне невежеството и престъплението от земята, трябва ли да мине като буря и да сее зло наслуки?
Матилд се уплаши, не издържа погледа му и се стъписа две крачки назад. Тя го гледа един миг; после, засрамена от страха си, с леки стъпки излезе от библиотеката.