Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ТАЙНОТО ПОСЛАНИЕ

Защото всичко, което разказвам, аз съм го видял и ако е било възможно да се излъжа, когато съм го виждал, несъмнено не ви лъжа, когато ви го разказвам.

Писмо до автора

Маркизът го повика при себе си; господин дьо Ла Мол бе сякаш подмладял, очите му блестяха.

— Да поприказваме за вашата памет — каза той на Жулиен. — Разправят, че била цяло чудо! Ще можете ли да наизустите четири страници, а после да отидете в Лондон и там да ги повторите? Но без да промените нито дума!…

Маркизът сърдито мачкаше последния брой на „Котидиен“ и се мъчеше напразно да скрие голямата си угриженост, каквато Жулиен не беше виждал у него никога, дори когато работата се отнасяше до делото с Фрилер.

Жулиен имаше доста опит и разбираше колко необходимо е да се престори, че напълно е повярвал в шеговития тон, с който му говореха.

— Едва ли този брой от „Котидиен“ е много занимателен; но ако господин маркизът позволи, утре заранта аз ще имам честта да му го повторя наизуст от единия край до другия.

— Как! Дори и обявленията?

— Съвсем точно, без да изпусна нито дума.

— Давате ли ми честна дума? — подзе маркизът с неочаквана сериозност.

— Да, господине, само страхът да не устоя на думата си би могъл да затъмни паметта ми.

— Забравих вчера да ви запитам за това: не искам да ми се кълнете, че никога пред никого няма да повторите онова, което ще чуете; премного ви познавам, за да ви нанеса това оскърбление. Аз поръчителствувах за вас, ще ви заведа в една къща, дето ще се съберат дванадесет души; вие ще си държите бележки за изказването на всеки.

Не се безпокойте, това съвсем няма да бъде някакъв безразборен разговор, всички ще се изкажат поред, но не искам да кажа, че ще се спазва строг ред — додаде маркизът, като премина отново на шеговития тон, който му беше тъй присъщ. — Докато ние говорим, вие ще изпишете двадесетина страници; после ще се върнете тук с мен и двадесетте страници ние ще сведем до четири. И ето тези четири страници вие ще ми кажете наизуст утре сутринта, вместо целия брой от „Котидиен“. Веднага след това ще тръгнете; ще заминете с пощенската кола като млад човек, който пътешествува за свое собствено удоволствие. Вашата цел ще бъде да не ви забележи никой. Ще отидете при една високопоставена личност. Там ще ви е необходимо по-голямо умение. Работата е в това, че вие ще трябва да измамите всички, които го заобикалят; защото между неговите секретари, между неговите слуги има хора, подкупени от нашите врагове, да дебнат пратениците ни и да ги залавят из пътя.

Вие ще получите препоръчително писмо без някакво особено значение.

Когато негово превъзходителство ви погледне, вие ще извадите моя часовник, ето го, аз ви го давам за вашето пътуване. Вземете го с вас, нека той бъде у вас още сега, а дайте ми вашия.

Дукът сам ще благоволи да запише под ваша диктовка четирите страници, които вие ще научите наизуст.

Когато това бъде сторено, но не по-рано, забележете хубаво, вие ще можете, ако ви запита негово превъзходителство, да му разкажете за заседанието, на което ще присъствувате.

Из пътя не ще ви се случа да се отегчавате, защото между Париж и резиденцията на министъра има хора, които ще искат само да теглят един куршум на господин абат Сорел. Тогава неговата мисия ще е свършена и аз мисля, че нашето дело ще се забави много; защото, драги ми, как ще научим ние за вашата смърт? Колкото и голямо да е вашето усърдие, вие не ще можете да ни съобщите за нея.

Тичайте веднага да си купите костюм — подзе маркизът сериозно. — Облечете се, както изискваше модата преди две години. Тази вечер вие ще трябва да имате небрежна външност. През пътуването, наопаки, ще бъдете такъв, какъвто сте си винаги. Това ви учудва, с вашата подозрителност вече отгатвате, нали? Да, приятелю мой, едно от достопочтените лица, чието мнение ще чуете, е напълно способно да изпрати за вас сведения, въз основа на които биха могли прекрасно да ви дадат, ако не друго, поне упойка вечерта в някоя добра гостилница, дето ще отседнете да вечеряте.

— По-добре е тогава — каза Жулиен, — да извървя лишни тридесет левги, вместо да поемам прекия път. Става дума за Рим, предполагам…

Маркизът доби такъв надменен и недоволен вид, какъвто Жулиен не беше виждал у него от времето на Брей-льо-О.

— За това, господине, ще узнаете, когато сметна за уместно да ви кажа. Не обичам въпросите.

— Но това не беше въпрос — възрази горещо Жулиен, — кълна ви-се, господине, аз само мислех на глас, търсех в ума си най-сигурния път.

— Да, изглежда, че умът ви е бил много далеч. Не забравяйте никога, че един пратеник, при вашата възраст отгоре на това, не бива да прави впечатление, че иска да посегне върху нечие доверие.

Жулиен се почувствува много потиснат, той беше сбъркал. Самолюбието му търсеше оправдание и не го намираше.

— Разберете, прочее — додаде господин дьо Ла Мол, — когато направи някоя глупост, човек винаги се позовава на сърцето си.

Един час по-късно Жулиен стоеше в преддверието на маркиза с принизен вид във вехти дрехи, с вратовръзка от съмнителна чистота и нещо лакейско в цялата си външност.

Като го видя, маркизът прихна да се смее и едва тогава Жулиен разбра, че са му простили напълно.

„Ако и този млад човек ме предаде — казваше си господин дьо Ла Мол, — кому да се доверя? А когато действуваш, необходимо е все някому да се довериш. Моят син и неговите блестящи приятели, от същата закалка като него, имат храброст, преданост, колкото сто хиляди души заедно; ако дотрябва да се бият, те биха загинали на стъпалата пред трона, те знаят всичко… само не това, което е необходимо в минутата. Да не съм човек, ако между тях виждам поне един способен да научи наизуст четири страници и да извърви стотина левги, без да го подушат. Норбер ще смогне да отиде на смърт, както прадедите си, но на това е годен и всеки новобранец.“

Маркизът се замисли дълбоко: „А да отиде на смърт — каза си той с въздишка, — навярно и този Сорел ще може не по-зле от него…“

— Да се качим в колата — каза маркизът, сякаш искаше да пропъди някаква натрапчива мисъл.

— Господине — каза Жулиен, — докато ми притъкмяваха тази дреха, научих наизуст първата страница от днешния „Котидиен“.

Маркизът взе вестника. Жулиен му повтори всичко, без да сбърка нито една дума. „Хубаво — каза си маркизът, който тази вечер бе истински дипломат. — През това време младежът не забелязва улиците, по които минаваме.“

Те влязоха в голям, доста неугледен салон, отчасти покрит с ламперия, отчасти облечен със зелено кадифе. Насред салона един начумерен лакей нагласяваше една голяма маса за ядене, която по-късно превърна в писалищна с помощта на грамадна зелена покривка, накапана цялата с мастило, домъкната от някое министерство.

Стопанинът на къщата беше огромен човек; името му не бе произнесено нито веднъж; Жулиен намери, че по физиономия и красноречие той напомня човек, погълнат от храносмилането си.

По знак на маркиза Жулиен остана на долния край на масата. За да се покаже спокоен, той се залови да си подостря перата. С крайчеца на окото си преброи седем събеседника, но виждаше само гърбовете им. Двама от тях, както му се стори, заприказваха с господин дьо Ла Мол като равни, другите се държаха с него повече или по-малко почтително.

Някакво ново лице влезе, без да оповестят за него. „Странно — помисли Жулиен, — в тази гостна не обаждат кой дохожда. Дали тази предпазна мярка не е взета в моя чест?“ Всички настанаха от местата си, за да посрещнат новодошлия. Той носеше същия извънредно рядък орден, както и други трима от тези, които бяха вече в гостната. Говореха съвсем тихо. Жулиен бе принуден да съди за новодошлия само по неговите черти и неговата фигура. Той беше къс и набит, червендалест, с блестящи очи, в които не можеше да се прочете нищо друго освен яростта на глиган.

Появилата се почти веднага след него особа от друг вид отвлече изведнъж вниманието на Жулиен. Това беше висок човек, извънредно слаб, навлечен с три-четири жилетки. Погледът му беше гальовен, обноските — учтиви.

„По лице досущ като стария безансонски епископ“ — помисли Жулиен. Този човек беше очевидно духовник, можеше да му се дадат най-много петдесет — петдесет и пет години и видът му беше до немай-къде отчески.

Влезе младият Агдски епископ и на лицето му се изписа силна почуда, когато, огледал присъствуващите, спря очи на Жулиен. Той не беше говорил с него от времето на церемонията в Брей-льо-О. Неговият изумен поглед смути и разсърди Жулиен. „Що е това! — каза си той. — Познанството ми с един човек вечно ли ще се превръща за мене в спънка? Всички тези важни велможи, които никога не съм виждал, не ме плашат никак, а погледът на този млад епископ ме вледенява! Трябва да призная, аз съм много странно и много злочесто същество.“

Един дребен човечец, с необикновено черна коса, влезе безшумно и заприказва още от вратата; лицето му беше жълто и той изглеждаше малко налудничав. Щом се появи този неуморим бъбривец, гостите се събраха на групички, види се, за да се избавят от досадата да го слушат.

Отдалечавайки се от камината, всички се поприближиха до долния край на масата, дето седеше Жулиен. Положението му все повече и повече се объркване, защото, каквито и усилия да правеше, той не можеше да не слуша и колкото и малък да бе неговият опит, разбираше цялата важност на нещата, за които говореха без заобикалки, а колко високопоставените особи, които се намираха пред очите му, държеха сигурно тия неща да останат в тайна!

Макар и да остреше колкото се можеше по-бавно, Жулиен беше подострил вече дванадесетина пера; скоро нямаше да може да прави и това. Напразно диреше някаква заповед в очите на господин дьо Ла Мол; маркизът беше забравил за него.

„Смешно е това, което правя — мислеше Жулиен, като подостряше перата, — но хора с такава посредствена физиономия, които защищават по свой почин или натоварени от други такива важни интереси, навярно са много бдителни. В моя нещастен поглед има нещо въпросително и непочтително, което сигурно ще ги раздразни. Ако наведа ниско очи, ще изглежда, че записвам всяка тяхна дума.“

Смущението му достигна до краен предел, той чуваше странни неща.