Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИСЛИ НА МЛАДА ДЕВОЙКА

Какви колебания! Колко безсънни нощи! Боже справедливи! Ще изпадна ли до такова унижение? Той сам ще ме презре. Но той тръгва, заминава надалеч.

Алфред дьо Мюсе

Матилд трябваше да се бори не малко със себе си, преди да се реши да му пише. От каквото и да възникна нейното увлечение към Жулиен, скоро то надви гордостта, която, откакто тя се помнеше, цареше пълновластно в сърцето й. Тази надменна и хладна душа беше обсебена за пръв път от пламенно чувство. Но макар и да беше надвило гордостта й, то все още следваше навиците на нейната гордост. Два месеца непрестанни борби и нови усещания обновиха, така да се каже, издъно душевното й устройство.

Матилд вярваше, че пред нея се открива щастието. Това видение, което има такава безгранична власт над смелите души, съчетани с изключителен ум, се бори дълго с достойнството и всички чувства за общоприет дълг. Един ден, още в седем часа сутринта, тя влезе в стаята на майка си и я помоли да й позволи да се уедини във Вилкие. Маркизата дори не пожела да й отговори и я посъветва да си легне. Това беше последното усилие на житейската мъдрост и на уважението към насадените възгледи.

Страхът да не постъпи зле и да не погази правилата, които хора като Кайлюс, дьо Люз и Кроазноа смятаха за свещени, не гнетяха много душата и; подобни същества според нея не бяха способни да я разберат; тя бе готова да се посъветва с тях, ако се отнасяше до покупка на каляска или земя. Тя всъщност се страхуваше само от това — да не остане Жулиен недоволен от нея.

Ами ако на нея само й се струва, че той е изключителен човек?

Тя ненавиждаше безхарактерността, това единствено я отвращаваше у хубавите млади хора, които се въртяха около нея. Колкото повече изящни насмешки сипеха те над всичко, което се отклонява от общоприетото или несръчно го следва, въобразявайки си, че го следва, толкова по-ниско падаха в очите й.

„Те са храбри и толкоз. Но в какво са храбри? — питаше се тя. — На дуел, но дуелът днес е само церемония. Всичко се знае отнапред, дори и онова, което трябва да кажеш, когато паднеш. Проснат на моравата, трябва, сложил ръка на сърцето, да простиш великодушно на противника и да споменеш за изгората си, често въображаема или такава, която в този ден, когато умираш, ще отиде на бал от страх да не събуди подозрение за себе си.

Те ще се устремят срещу опасността начело на един ескадрон, блеснал от саби, но способни ли са да посрещнат един на един някоя необикновена, непредвидена, наистина отвратителна опасност?

Уви — казваше си Матилд, — само в двора на Анри III са се срещали люде, велики по характер и по род! Ах, ако Жулиен беше служил в Жарнак и Монконтур, тогава не бих се съмнявала вече. В тези времена на юначество и сила французите не са били кукли. Денят на битката е бил за тях ден, когато те най-малко са се колебали.

Техният живот не е бил като египетска мумия, завит в някаква пелена, за всички еднаква, вечно съща. Да — добави, тя, — имало е повече истинско мъжество да излезеш сам в единадесет часа вечерта от двореца на Соасон, дето е живяла Катерина Медичи, отколкото днес да пътуваш из Алжир. Човешкият живот е бил низ от случайности. Днес цивилизацията е пропъдила случайността, днес непредвиденото не съществува. Ако то се мерне в мислите, върху него веднага се нахвърлят с насмешки; ако то се яви в някое събитие, няма на света подлост, на която да не ни тласне страхът. До каквато и лудост да ни доведе страхът, ние сме готови да я оправдаем. Изроден и досаден век! Какво би казал Бонифас дьо Ла Мол, ако, повдигнал от гроба отсечената си глава, би видял в 1793 година как седемнадесет от неговите потомци се оставят да ги хванат като овце, за да ги гилотинират два дни по-късно? Смъртта им е била сигурна, но да се защищават, да убият поне един-двама якобинци, те са смятали за лош тон. Ах, в ония героични времена на Франция, във века на Бонифас дьо Ла Мол, Жулиен щеше да бъде ескадронен командир, а моят брат — млад благонравен свещеник с целомъдрие в очите и поучения на устата.“

Няколко месеца преди това Матилд беше изгубила всяка надежда, че ще срещне някога човек, който би се отличавал поне малко от общия модел. Тя намери малко развлечение, като си позволи да пише на няколко млади хора от обществото. Тази дързост, тъй осъдителна, тъй непредпазлива за едно младо момиче, можеше да я унижи в очите на господин дьо Кроазноа, на неговия баща Шонския дук и на целия Шопски дом, който, видял, че се разтрогва възнамеряваната женитба, би пожелал да узнае причините. В това време, през дните, когато пишеше някому писмо, Матилд не можеше да спи. А тогавашните й писма бяха само отговори.

А тук тя се осмеляваше да каже, че обича. Тя пишеше първа (каква страшна дума!) на човек, който стоеше на последното стъпало на обществената стълба.

Това обстоятелство, ако го откриеха, би я опозорило навеки. Коя от жените, които дохождаха при майка й, би се осмелила да вземе нейната страна! Пък и какво би могло да се измисли, за да го повтарят те и да отслабят удара на ужасното презрение в салоните?

А това признание беше ужасно да се каже, камо ли да се напише! „Има неща, които не се пишат“ — провикнал се Наполеон, когато научил за капитулацията на Байлен. И Жулиен й беше разказал за това изречение, като че искаше отнапред да й даде урок.

Но всичко това не беше още нищо, безпокойството на Матилд идеше от други причини. Забравяйки какво страшно въздействие би имало това върху обществото, какво незаличимо петно и презрение я очакваше, защото тя обиждаше своята каста, Матилд се реши да пише на едно същество с по-друга природа от тази на всички хора като Кроазноа, дьо Люз, дьо Кайлюс.

Дълбочината, неизвестността на Жулиеновия характер можеше да уплаши дори когато човек завържеше с него обикновени отношения. А тя се готвеше да го направи свой любовник, може би свой господар!

„А какви ли искания ще ми предяви той, ако някога добие пълна власт над мене? Нищо, тогава ще си кажа като Медея: «Сред толкоз ужаси запазих своя АЗ».

Жулиен няма никакво уважение към благородството на кръвта — разсъждаваше тя. — Нещо повече: може би той не го обича!“

В тези последни мигове на ужасни съмнения изникнаха мислите за женската й гордост. „Всичко трябва да е необикновено в съдбата на една девойка като мене“ — възкликна Матилд разгневена. И тогава гордостта, с която бяха я надъхали още от люлка, въстана срещу добродетелта. И тъкмо в тази минута заминаването на Жулиен ускори всичко.

(Такива характери са за щастие много редки.)

Вечерта много късно на Жулиен му хрумна хитрата мисъл да се разпореди да свалят тежкия му куфар при вратаря; той поръча това на лакея, който се увърташе около камериерката на госпожица дьо Ла Мол. „Може би моята хитрост няма да доведе до нищо — каза си той, — но ако успее, Матилд ще помисли, че заминавам.“ Той заспа много доволен от своята шега. Матилд не склопи очи.

На другия ден, още призори, Жулиен излезе от дома незабелязано от никого, но се върна преди осем часа.

Едва влезе в библиотеката и на вратата се яви госпожица дьо Ла Мол. Той й предаде отговора си. Мислеше, че негов дълг е да й заговори; по-сгодно време не би се намерило от това, по госпожица дьо Ла Мол не пожела да го изслуша и изчезна. Жулиен бе във възторг; той не знаеше какво да й каже.

„Ако всичко това не е игра, за която са се сговорили с граф Норбер, ясно е, че тъкмо моите студени погледи са запалили чудноватата любов, която тази знатна девойка е намислила да има към мен. Бих бил по-глупав, отколкото се полага, ако някога си позволя да се увлека по тази голяма руса кукла.“

Това разсъждение го накара да се почувствува по-студен и по-пресметлив от когато и да е било друг път.

„В сражението, което сега се готви — добави той, — родовата гордост ще бъде своего рода хълм, образуващ военната позиция между мене и нея. По него именно ще трябва да се маневрира. Аз постъпих много лошо, като останах в Париж; отлагането на заминаването ме унизява и ме излага, ако всичко това е само игра. Какво опасно имаше, ако заминех? В такъв случай аз се подигравах с тях, ако те се подиграват с мен. Ако пък тя действително се интересува от мен, нейният интерес щеше да порасне стократно.“

Писмото на госпожица дьо Ла Мол толкова поласка суетността на Жулиен, че той, макар и да се смееше над станалото, забрави да мисли сериозно колко уместно е да замине.

Той бе извънредно чувствителен към грешките си и това бе злополучна черта в характера му. Сегашната му грешка го ядоса много, той почти не мислеше вече за невероятната победа, която предшествуваше малката му несполука, когато към девет часа на прага на библиотеката се яви госпожица дьо Ла Мол, хвърли му едно писмо и избяга.

„Изглежда, че това ще бъде роман в писма — каза си той, като повдигна от земята писмото. — Противникът иска да ме примами, но аз ще пусна в ход студенината и добродетелта.“

От него искаха решителен отговор с високомерие, което още повече развесели душата му. Той с удоволствие се впусна в цели две страници да заблуждава лицата, които навярно искаха да му се надсмеят, и в края на писмото си съобщи на шега, че е решил да замине утре заранта.

„Аз ще използувам градината, за да й го предам“ — помисли той, когато свърши писмото, и отиде там. Той погледна прозореца на госпожица дьо Ла Мол.

Стаята й беше на първия етаж, редом с апартамента на майка й, но под него имаше висок антрсол.

Първият етаж беше толкова висок, че Жулиен, който се разхождаше в липовата алея, не можеше да бъде забелязан от прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Закриваше; го сводът от липите, които бяха грижливо подкастрени. „Но какво правя аз? — каза си с яд Жулиен. — Пак непредпазливост! Ако са намислили да се подиграят с мене, да се показвам тук с писмо в ръката, значи да помагам на враговете си.“

Стаята на Норбер беше точно над стаята на сестра му и ако Жулиен излезеше изпод свода, образуван от подкастрените клони на липите, графът и приятелите му можеха да наблюдават всичките му движения.

Госпожица дьо Ла Мол се появи на прозореца си; той показа крайчеца на писмото; тя кимна. Жулиен завчас се затича нагоре към стаята си и срещна случайно на парадното стълбище хубавата Матилд, която взе съвсем спокойно със засмени очи писмото от ръцете му.

„Колко страст имаше в очите на клетата госпожа дьо Ренал — спомни си Жулиен, — когато шест месеца, след като бяха станали близки, се осмеляваше да получи писмо от мене! Струва ми се, че никога в живота си тя не ме е поглеждала със засмени очи.“

Той не се опита да си у ясни докрай мисълта; срамуваше ли се от суетността на подбудите си? „Но и каква разлика — не спираше мисълта му — в изяществото на утринната дреха, в изяществото на държането? Ако види госпожица дьо Ла Мол от тридесет крачки далеч, всеки човек с вкус ще отгатне какво положение заема тя в обществото. Ето това се нарича безспорно достойнство.“

Като се шегуваше така, Жулиен все още не се признаваше докрай в цялата си мисъл: та госпожа дьо Ренал нямаше маркиз дьо Кроазноа, когото да пожертвува за него, единственият негов съперник бе противният помощник-префект господин Шарко, който се наричаше дьо Мужирон, защото нямаше вече никой от Мужиронови.

В пет часа следобед Жулиен получи трето писмо; то му беше подхвърлено от вратата на библиотеката. И госпожица дьо Ла Мол избяга пак. „Какъв е този бяс за писане — каза си той през смях, — когато така удобно можем да си поговорим! Ясно е, врагът иска да има мои писма, и то повече!“ Той не бързаше да отвори писмото. „Пак изящни фрази“ — помисли той, но побледня, щом го зачете. В него имаше само осем реда.

„Необходимо ми е да говоря с вас: аз трябва да говоря с вас тази вечер; щом удари един часът след полунощ, излезте в градината. Вземете дългата стълба на градинаря, която е до кладенеца; опрете я на прозореца ми и се качете при мене. Има луна: все едно.“