Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДИАЛОГ С ЕДИН ГОСПОДАР

Рог such as we are made of, such we be.

Alas, our frailty is the cause, not we:[1]

Twelith Nicht

Цял час Жулиен c детинско увлечение сглобяваше думи. Излязъл от стаята си, той срещна учениците си с майка им; тя пое писмото толкова просто и смело, че той се уплаши от спокойствието й.

— Лепилото изсъхнало ли е добре? — запита го тя.

„Тази ли е същата жена, която се измъчваше до лудост от угризения? — помисли си той. — Какво ли е намислила сега?“ Стори му се унизително да я запита; но никога може би тя не бе му харесвала повече.

— Ако това завърши лошо — додаде тя със същото хладнокръвие, — ще ми вземат всичко. Закопайте това ковчеже някъде в планината; един ден може би то ще бъде единственото, което ще ми остане.

Тя му предаде едно стъклено ковчеже в червено сахтианено калъфче, напълнено със злато и няколко диаманта.

— Сега тръгнете — каза му тя.

Тя целуна децата, а най-малкото два пъти. Жулиен стоеше вцепенен. Тя тръгна с бързи крачки, без да го погледне.

Съществуването на господин дьо Ренал, откакто отвори анонимното писмо, беше станало ужасно. Той не беше се вълнувал така от онова време — в 1816 година, когато насмалко не се би на дуел, и трябва да му признаем, тогава дори възможността да получи куршум в главата бе го разстроил по-малко. Той разглеждаше писмото от всички страни: „Не е ли това женски почерк? — запита се той. — В такъв случай коя ли жена го е написала?“ Той прекарваше през ума си всички жени, които познаваше във Вериер, без да може в подозренията си да се спре на никоя. „Дали някой мъж не е диктувал това писмо? Но кой е този мъж?“ И тук същите съмнения. Завиждаха му и несъмнено го мразеха повечето от неговите познати. „Трябва да поприказвам с жена си“ — каза си той по навик, като стана от креслото, дето бе потънал.

„Господи боже мой — едва станал, каза си той, като се плесна с ръка по челото, — та тъкмо на нея не бива да се доверявам; тя е мой враг сега.“

И сълзи от гняв изскочиха на очите му.

Като справедливо възмездие за сърдечната му сухост, с която се изчерпва и цялата провинциална мъдрост, двамата мъже, от които в тази минута господин дьо Ренал най-много се страхуваше, бяха неговите двама най-близки приятели.

„Освен тях аз имам може би още десетина приятели“ — и той ги изреди в ума си един след друг, като се мъчеше да си представи на колко съчувствие би могъл да разчита от всеки. „Всички — извика той яростно, — всички ще злорадствуват, като научат моята ужасна история.“ За щастие той смяташе, не без право, че всички му завиждат много. Освен великолепната къща в града, която крал ??? ощастливи навеки, като преспа в нея, той беше обзавел богато замъка си във Вержи. Фасадата беше боядисана бяла, а прозорците — украсени с красиви зелени капаци. Мисълта за този разкош го утеши за миг. И наистина този замък се виждаше от три-четири левги далеч, в ущърб на всички съседни селски къщи или тъй наречени замъци, останали в своята скромна външност, посивяла от времето.

Господин дьо Ренал можеше да разчита на сълзите и съчувствието само на един свой приятел — енорийския епитроп, но той пък беше един глупак, който плачеше над всичко. II все пак той беше единственият човек, на когото можеше да се опре.

„Чия злочестина може да се сравни с моята! — провикна се той побеснял. — Каква самота!“

„Възможно ли е — питаше се този наистина достоен за окайване човек, — възможно ли е в нещастието си да нямам приятел, с когото да се посъветвам? Защото умът ми, аз чувствувам, се обърква. Ах, Фалкоз! Ах, Дюкро!“ — извика той горчиво. Така се наричаха двамата му приятели от детинство, които беше отблъснал с високомерието си в 1814 година. Те не бяха от благородно потекло и той бе поискал да промени равенството, в което те живееха от детинство.

Единият от тях — Фалкоз, умен и сърдечен, търговец на хартия във Вериер, купи една печатница в окръжния град и започна да издава вестник. Конгрегацията реши да го разори: вестникът му беше забранен, позволителното за печатницата му — отнето. В тия тъжни обстоятелства той се опита да пише на господин дьо Ренал за пръв път от десет години. Вериерският кмет сметна за необходимо да отговори като древен римлянин: „Ако министърът на краля ме удостоеше с честта да иска мнението ми, бих му отговорил: съсипете безмилостно всички провинциални печатари, а върху печатарството сложете монопол както върху тютюна.“ Тия думи от писмото си до своя близък приятел, от което на времето се възхищаваха всички във Вериер, господин дьо Ренал си припомняше сега с ужас. „Кой би могъл да каже, че с моето положение, с моето състояние, с моите ордени аз ще съжалявам за тях един ден?“ В такива пристъпи на гняв ту против себе си, ту против всичко, което го заобикаляше, той прекара цялата ужасна нощ; но за щастие не му дойде на ум да проследи жена си.

„Аз съм свикнал с Луиз — казваше си той, — тя знае всичките ми дела; дори и да остана свободен и да мога да се оженя утре, няма да намеря друга жена като нея.“ И тогава си помисли с радост, че жена му е невинна; такова отношение към работата не го принуждаваше да показва твърдост на характера и бе за него най-удобно от всичко; колко наклеветени жени има на света!

„Но какво приказвам? — провикна се той изведнъж и се залута из стаята в треска. — Да не съм нищожество или някакъв голтак, та да претърпя тя да се гаври над мене с любовника си! Ще трябва ли целият Вериер да ми се подиграва в очите за моето овчедушие? Какво не разказваха за Шармие (това беше общоизвестен в тоя край рогоносец)? Само като го споменат, и усмивка цъфва на всички уста. Той е добър адвокат, но кой говори някога за неговото дар-слово? «Ах, Шармие — казват всички, — Бернардовият Шармие!» Така го назовават с името на човека, който го е опозорил.“

„Слава богу — казваше си господин дьо Ренал в други минути, — че нямам дъщеря и както и да накажа майката, това няма да навреди на задомяването на синовете ми: аз мога да издебна това селянче с жена си и да ги убия двамата; в такъв случай трагичността на случката може би ще измие срама ми.“ Тази мисъл му допадна и той почна да я обмисля във всичките й подробности. „Наказателният закон е на моя страна, а и каквото да се случи, нашата конгрегация и приятелите, които имам между съдебните заседатели, ще ме спасят.“ И той опита своя ловджийски нож — беше много остър; но представата за кръвта го стресна.

„Аз мога да смажа от бой тоя нахален възпитател и да го натиря; но каква врява ще се вдигне във Вериер и дори в целия окръг! След като вестникът на Фалкоз бе забранен, а неговият главен редактор излезе от затвора, аз съдействувах да го лишат от службата, дето изкарваше шестстотин франка. Разправят, че тоя драскач се одързостил да се покаже отново в Безансон, той може да ме охули тъй умело, че да не мога да го подведа под съд. Какви ли не работи ще измисли този нахалник, за да докаже, че е казал истината. Един благородник, който поддържа своето положение, както правя аз, буди омраза у всички плебеи. Аз ще видя името си в тези мръсни парижки вестници; боже мой, какво падение! Да видиш старинното име на Реналовци затъпкано в калта на позора… Ако ми се случи да пътувам някога, ще трябва да си променя името; как да се откажа от това име, на което дължа славата и могъществото си! Има ли по-голямо нещастие от това?

Ако не убия жена си, а я напъдя най-позорно, тя има леля в Безансон, която ще й даде от ръка на ръка цялото си богатство. Жена ми ще замине да живее в Париж с Жулиен; във Вериер ще научат за това и всички ще ме смятат отгоре на всичко за изигран.“ Едва тогава този нещастник забеляза по побледнялата светлина на лампата, че почва да се зазорява. Той слезе в градината да подиша свеж въздух. В тази минута бе почти решил да не прави скандал — ръководен главно от мисълта, че такъв скандал би изпълнил с радост добрите му приятели във Вериер.

Разходката из градината го поуспокои малко. „Не — извика той, — аз няма да се откажа от жена си, тя ми е много полезна.“ Той си представи с потрес на какво би се превърнала неговата къща без жена му; единствената му останала роднина беше маркиза дьо Р., стара смахната и зла жена.

Хрумна му една разумна мисъл, но за да се осъществи тя, необходима бе голяма сила на характера, която надвишаваше далеч оскъдния дял, който притежаваше клетникът. „Ако оставя жена си — каза си той, — аз познавам себе си: един ден в някоя минута тя ще ме извади от търпение и аз ще й натякна нейната вина. Тя е горда, ние ще се скараме и това може да се случи, преди тя да е получила наследството от леля си. И тогава как ще се подиграят с мене! Жена ми обича децата си и в края на краищата всичко ще се падне на тях. А аз ще стана за смях във Вериер. «Гледай го — ще кажат, — той дори не можа да отмъсти на жена си!» Не е ли по-добре да си остана със съмненията и да не проверявам нищо? Но тогава ще си вържа ръцете и няма да мога по-късно да й натяквам за нищо.“

Една минута след това господин дьо Ренал, завладян отново от нараненото си самолюбие, си припомни старателно всички средства за изобличаване на измяната, които се разправят около билярда в Казиното или Клуба на благородниците във Вериер, когато някой сладкодумец прекъсне играта, за да се повесели на гърба на някой излъган съпруг. Колко жестоки му се струваха сега тези шеги!

„Боже, защо жена ми не е умряла! Тогава никой не би могъл да ми се смее. Защо не съм вдовец! Бих прекарал шест месеца в Париж сред най-отбраното общество.“ След това минутно щастие, навеяно от мисълта за вдовството, въображението му се върна отново на средствата, с които би могъл да се увери в истината. Дали няма да е добре посред нощ, след като всички са легнали да спят, да насипе лек слой от трици пред вратата на Жулиен: на другата сутрин ще види отпечатъка от стъпките.

„Но това средство не струва нищо — извика той изведнъж побеснял, — тази проклетница Елиза ще забележи и скоро всички в къщи ще узнаят, че съм ревнивец.“

В друга една история, която беше чул в Казиното, се разказваше как един съпруг се уверил в нещастието си, като с един косъм и малко восък затворил като с печат вратата на жена си и тази на нейния любовник.

След толкова часа съмнения това средство да изясни своята участ му се стори решително най-доброто и той мислеше да си послужи с него, когато на един завой на алеята срещна тази жена, която му се искаше да види мъртва.

Тя се връщаше от селото. Беше отишла на литургията в черквата на Вержи. По едно предание, много съмнително за студения философ, но на което тя вярваше, малката черква, дето днес служат, е била параклис в замъка на господаря на Вержи. Госпожа дьо Ренал мислеше за това цялото време, през което тя се готвеше да се моли в тая черква. Тя си представяше непрекъснато как мъжът й убива Жулиен на лов уж случайно, а след това вечерта й дава да изяде сърцето му.

„Съдбата ми — казваше си тя — зависи от това, което ще помисли той, когато ме слуша. След този съдбоносен четвърт час може би аз няма да имам вече случай да разговарям с него. Той не е някой мъдър и ръководен от разума човек. Аз бих могла в такъв случай с помощта на слабия си ум да предвидя какво ще направи и ще каже. Той ще, реши нашата обща съдба, тя е в негова власт. Но тази съдба зависи и от моята ловкост, от моето умение да насоча мислите на този избухлив човек, комуто гневът заслепява очите и пречи да види цялата истина. Велики боже! Трябва ми за това дарба, самообладание; отде да ги взема?“

Щом влезе в градината и видя отдалеч мъжа си, тя изведнъж като по някое вълшебство се успокои. По разбърканите му коси и дрехи личеше, че не е спал.

Тя му подаде едно разпечатано, но пак сгънато писмо. Той, без да го отвори, изгледа жена си с обезумял поглед.

— Ето тая мръсотия — каза му тя. — Един неприветлив човек, който разправя, че ви познава и ви дължи благодарност, ми го даде, когато минавах зад градината, на нотариуса. Аз искам от вас едно — да изпратите на родителите му начаса, без отлагане, този господин Жулиен.

Госпожа дьо Ренал побърза да каже тези думи може би малко по-рано, отколкото трябваше, само за да се освободи от ужасната необходимост да ги каже.

Тя затрепера от радост, като видя как се зарадва мъжът й. По втренчения му поглед, прикован върху нея, тя разбра, че Жулиен е отгатнал вярно. И вместо да се огорчи от това явно нещастие, тя си помисли: „Какъв ум, какъв съвършен усет! И у един още съвсем неопитен момък! Докъде ли ще стигне отпосле? Уви, тогава неговите успехи ще го накарат да ме забрави.“

И благодарение на това възхищение към човека, когото обожаваше, тя можа да се съвземе напълно от своето смущение.

Тя се похвали за тоя свой ход. „Аз се показах достойна за Жулиен“ — каза си тя със сладостна и затаена радост.

Без да продума дума, от страх да не се издаде, господин дьо Ренал разглеждаше второто анонимно писмо, съставено, ако читателят си спомня, с печатните думи, налепени върху възсиня хартия. „Подиграват се с мене непрекъснато — каза си господин дьо Ренал, сломен от, умора. — Пак нови оскърбления, ще трябва да си блъскам главата над тях, и все заради жена ми!“ Той бе готов да я обсипе с най-груби ругатни, но като си спомни наследството от Безансон, можа с голяма мъка да се въздържи. Като не знаеше върху какво да излее злобата си, той смачка второто анонимно писмо и взе да се разхожда с широки крачки; потребно му беше да се отдалечи от жена си. След няколко минути той пак се върна при нея поуспокоен.

— Трябва да вземем решение и да отпратим Жулиен — каза му тя веднага. — В края на краищата той е дърводелски син. Вие ще му дадете обезщетение няколко екюта, пък и той е ловък и лесно ще успее да си намери място, например у господин Валено или у помощник-префекта дьо Можирон, които имат деца. Така че вие съвсем няма да му навредите…

— Приказвате като истинска глупачка — извика господин дьо Ренал със страшен глас. — Какъв здрав смисъл можеш да очакваш от жена? Вие никога не обръщате внимание на сериозните неща; как ще проумеете тогава нещо? С вашата небрежност, с вашата леност вие сте способна да ловите само пеперуди. Слаби същества сте вие и голямо нещастие е, че ви имаме в семействата си! …

Госпожа дьо Ренал го остави да говори и той говори дълго време; изливаше гнева си, както се казва в тукашния край.

— Господине — отвърна му най-сетне тя, — аз говоря като жена, която са оскърбили в нейната чест, сиреч в онова, което й е най-скъпо.

Госпожа дьо Ренал запази нерушимо хладнокръвие през целия този мъчителен разговор, от който зависеше дали ще може да живее още под един и същ покрив с Жулиен. Тя търсеше ония думи, които смяташе, че ще предизвикат най-лесно слепия гняв на мъжа и. Тя бе безчувствена към всички обидни размишления, които той й отправяше, не ги чуваше, мислеше в това време за Жулиен. „Ще бъде ли доволен от мене той?“

— Това селянче, което сме обсипали с любезности и дори подаръци, може и да не е виновно — каза тя най-сетне, — но то е в края на краищата причината да бъда осрамена за първи път в живота си… Когато прочетох тази отвратителна хартийка, господине, зарекох се — или той, или аз да излезем от вашата къща.

— И вие искате да вдигнете скандал, за да ме опозорите, а и себе си също? Вие вкарвате вода във воденицата на много хора във Вериер.

— Така е, всички завиждат на благоденствието, което вие с мъдрото си управление съумяхте да създадете за себе си, за своето семейство и за града… Хубаво тогава, аз ще накарам Жулиен да ви поиска отпуск и да прекара един месец у този търговец на дърва в планината, достоен приятел на такъв калфа като него.

— Да не сте посмели да предприемате нещо — подзе господин дьо Ренал, вече доста спокоен. — От вас искам преди всичко да не приказвате с него. Вие ще се разсърдите и ще ме скарате с него, а знаете колко обидчив е този господинчо.

— Този момък няма никакъв такт — подхвана госпожа дьо Ренал, — той може да е учен, вие можете да съдите за това, но в дъното на душата си е същински селянин. Аз поне нямам вече добро мнение за него, откакто отказа да се ожени за Елиза — тя щеше да му донесе сигурно богатство — само за това, че тя е спохождала понякога скришом господин Валено.

— А, така ли? — възкликна господин дьо Ренал, като вдигна прекомерно високо едната си вежда. — Жулиен ли ви каза това?

— Не, не точно това; той винаги ми е разправял за призванието, което го влече към свещеническия сан; но вярвайте ми, първото призвание на тези хорица е да си изкарат хляба. Той ми даваше да разбера добре, че знае за тези нейни тайни посещения.

— А аз, аз не знаех нищо за тях! — разсвирепял отново, провикна се господин дьо Ренал, като натъртваше на думите си. — У дома ми стават неща, които аз не зная… Казвайте, имало ли е нещо между Елиза и Валено?

— Ех, това е стара история, мили ми друже — каза госпожа дьо Ренал, като се засмя, — а може би между тях да не е станало нищо лошо. Това започна в онова време, когато вашият добър приятел Валено нямаше да се разсърди, ако във Вериер хората помислеха, че между мене и него има нещо като платонична любов.

— И на мене ми мина през ума това веднъж — извика господин дьо Ренал, като се плесна яростно по челото, той правеше едно откритие след друго — и вие не сте ми казали нито дума?

— Струваше ли си да скарвам двама приятели заради някаква суетна прищявка на нашия мил директор? Има ли жена от нашето общество, на която той да не е изпра-

тил няколко извънредно духовити и дори малко любовни писма?

— Той писал ли ви е на вас?

— Той пише много.

— Покажете ми веднага тези писма, заповядвам ви! — и господин дьо Ренал сякаш израсна с шест стъпки по-високо.

— Това няма да направя сега — кротко, дори безгрижно му отговори тя. — Ще ви ги покажа някой друг ден, когато бъдете по-благоразумен.

— Веднага, дявол да го вземе! — извика господин дьо Ренал, побеснял от гняв и заедно с това по-честит, отколкото беше от дванадесет часа насам.

— Ще ми се закълнете ли — попита госпожа дьо Ренал със сериозен глас, — че никога няма да се скарате с директора на приюта заради тия писма?

— Все едно ще се карам, или не, аз мога да му отнема подхвърлените деца, но — продължи той яростно — искам веднага да ми дадете тези писма; къде са те?

— В едно чекмедже на моята писмена маса; но аз, разбира се, няма да ви дам ключа.

— Аз знам и да го разбия — извика той и хукна към стаята на жена си.

И той наистина разби с един железен лост скъпата писмена маса от пъстро червено дърво, докарано от Париж, която често пъти бършеше с пеша на сюртука си, щом съглеждаше на нея някое петно.

Госпожа дьо Ренал се изкачи тичешком по сто и двадесетте стъпала на гълъбарника; тя завърза крайчеца па една бяла кърпичка за една от железните пръчки на прозорчето. Чувствуваше се най-щастлива от всички жени на света. Със сълзи на очи се взираше в гъстите гори на планината. „Сигурно — мислеше си тя — под някоя от тия шумнати буки Жулиен дебне тоя щастлив знак.“ Дълго се вслушва тя, после прокле еднозвучното скрибуцане на щурците и чуруликането на птиците. Ако не беше този досаден шум, до нея, излетял от високите скали, би достигнал радостният му вик. Нейният жаден поглед шареше по този огромен склон от мрачна и равна като ливада зеленина, който образуват върхарите на дърветата. „И как не се сеща той — казваше си тя разнежена — да измисли някой знак, за да ми обади, че се радва колкото мен?“ Тя слезе от гълъбарника чак когато почувствува страх, че мъжът й може да дойде да я потърси.

Завари го побеснял. Той трескаво пробягваше с очи сладникавите фрази на господин Валено, които бе неуместно човек да чете с такова вълнение.

Издебнала минута, когато възгласите на нейния мъж й позволиха да вмъкне няколко думи, госпожа дьо Ренал каза:

— Връщам се пак на моята мисъл, налага се Жулиен да замине. Каквато и дарба да има за латински език, той си остава в края на краищата прост селянин, често груб и лишен от такт; всеки ден, мислейки се за вежлив, той ми отправя преувеличени и нескопосани комплименти, които наизустява от някой роман…

— Той не чете никога романи — извика господин дьо Ренал. — Аз зная това сигурно. Да не мислите, че съм сляп и не зная какво става в къщата ми?

— И така да е, ако не чете никъде тези комплименти и ги измисля сам — толкова по-зле за него. Той ще говори за мене със същия тон и във Вериер … и без да отиваме толкоз далече — каза госпожа дьо Ренал с такъв глас, като че беше направила някое откритие, — ще говори така и пред Елиза, а това е, кажи-речи, все едно, ако би говорил пред господин Валено.

— Ах! — изкрещя господин дьо Ренал и удари по масата с пестник така, че тя се разтърси. — Та това печатно анонимно писмо и писмата на Валено са писани на една и съща хартия!

„Най-сетне! …“ — помисли госпожа дьо Ренал; тя се показа съкрушена от това откритие и без да се осмели да прибави нито дума, седна на канапето далеч в дъното на гостната.

Битката вече можеше да се смята за спечелена; госпожа дьо Ренал трябваше да употреби не малко усилия, за да задържи господин дьо Ренал да не отиде да се разправя с предполагаемия автор на анонимното писмо.

— Как не разбирате, че да направите сцена на господин Валено, без да имате достатъчно доказателства, е страшна грешка? На вас ви завиждат, господине; но кой е виновен за това? Вашите способности: вашето мъдро управление, вашите построени с вкус сгради, зестрата, която ви донесох, и главно значителното наследство, което ние може да очакваме от добрата ми леля — неговият размер се преувеличава безкрайно, — направиха от вас първия човек във Вериер.

— Вие забравяте моя род — каза господин дьо Ренал, като се поусмихна леко.

— Вие сте един от най-личните благородници в областта — подзе горещо госпожа дьо Ренал. — Ако кралят беше свободен и можеше да отдаде дължимото внимание на произхода, вие несъмнено щяхте да бъдете в камарата на перовете и т.н. И ето в това блестящо положение вие искате да дадете на завистниците повод да злословят? Да говорите с господин Валено за анонимното му писмо, значи да разгласите из целия Вериер, какво казвам — из Безансон, из цялата област, че този нищожен буржоа, допуснат непредпазливо може би да стане близък на един Ренал, е съумял да го оскърби. Дори и ако тия писма, които вие взехте от мене, докажеха, че съм отговорила на любовта на господин Валено, вие би трябвало да ме убиете — аз стократно заслужавам това, — но не да показвате гнева си пред него. Не забравяйте, че всичките ви съседи дебнат само да ви отмъстят за вашето превъзходство; не забравяйте, че в 1816 година вие спомогнахте за някои арести. Оня човек, който се беше укрил на своя покрив…

— Виждам, че вие нямате нито уважение, нито обич към мене — извика господин дьо Ренал с всичката горчивина, която този спомен събуди у него. — А мене така и не ме направиха пер!…

— Мисля, друже мой — подзе с усмивка госпожа дьо Ренал, — че аз ще бъда по-богата от вас, че съм ваша другарка от дванадесет години и че на това основание трябва да имам глас, особено в работи като днешната. Ако вие предпочитате пред мен някакъв си господин Жулиен — додаде тя с нескриван яд, — готова съм да ида при леля си и да прекарам зимата при нея.

Тези думи бяха казани много на място. В тях имаше твърдост, която се мъчеше да се огради с вежливост; те определиха решението на господин дьо Ренал. Ала по провинциален обичай той говори още дълго, като се връщаше отново и отново на всичките си доводи; жена му не му пречеше да се изкаже — в гласа му звучеше все още гняв. Най-сетне безполезният брътвеж, траял два часа, изтощи силите на този човек, който цялата нощ бе беснял от ярост. Той определи твърдо линията, която трябваше да следва в отношенията си спрямо господин Валено, Жулиен и дори Елиза.

На два-три пъти през тази дълга сцена госпожа дьо Ренал насмалко не изпита съчувствие към очевидно искрената мъка на този човек, който бе неин другар в продължение на дванадесет години. Но истинските страсти са егоистични. Пък и тя очакваше всеки миг той да й признае за анонимното писмо, което беше получил вечерта, а това признание тя така и не чу. За да бъде сигурна в своята безопасност, госпожа дьо Ренал трябваше да знае какви мисли са могли да бъдат внушени на човека, от когото зависеше нейната съдба. Защото в провинцията мъжете са господари на общественото мнение. Един съпруг, който се оплаква, се превръща в посмешище, но това става с всеки ден все по-малко опасно за Франция; докато жена му, ако той не й даде пари, е принудена да слугува за петнадесет су на ден, па и добрите души се колебаят дали да я вземат на работа.

Една одалиска в сарая може да обича колкото си иска султана; той е всемогъщ и тя няма никаква надежда да се измъкне от властта му, до каквито и хитрини да прибегне. Отмъщението на господаря е страхотно, кърваво, но войнствено, великодушно: кинжалът завършва всичко. А в деветнадесетия век мъжът убива жена си с кинжала на общественото презрение: като й затваря вратите на всички гостни.

Когато се върна в къщи, госпожа дьо Ренал почувствува изведнъж колко опасно е било положението й; тя остана поразена от безредието, което намери в стаята си. Ключалките на всичките й изящни ковчежета бяха строшени: няколко плочки от паркета бяха изкъртени. „Той щеше да бъде безпощаден към мене! — каза си тя. — Да развали така този паркет от оцветено дърво, на което толкова държи; когато някое от децата стъпи на него с мокрите си обувки, почервенява от яд. А ето сега този паркет е похабен завинаги!“ Зрелището на това свирепо буйство пропъди мигом последните укори, които бе събудила у нея прекалено бързата й победа.

Малко преди да удари звънецът за обед, Жулиен се върна с децата. На десерта, когато слугите се бяха вече оттеглили, госпожа дьо Ренал му каза много сухо:

— Вие изказвахте желание да прекарате две седмици във Вериер, господин дьо Ренал е съгласен да ви даде отпуск. Вие може да заминете, когато поискате. Но за да не губят децата времето си напразно, всеки ден ще ви се изпращат техните писмени упражнения и вие ще ги поправяте.

— То се знае — додаде господин дьо Ренал троснато, — аз няма да ви пусна за повече от една седмица.

Жулиен съзря на лицето му безпокойството на дълбоко измъчен човек.

— Той още не се е спрял на някакво решение — пошепна Жулиен на възлюблената си, когато за миг останаха сами в гостната.

Госпожа дьо Ренал му разказа набързо всичко, което беше направила от заранта.

— Тази нощ ще чуете подробностите — добавя тя, като се засмя.

„Какво женско коварство! — помисли Жулиен. — Какво желание, какъв инстинкт ги кара да ни изменят!…“

— Аз намирам, че любовта ви е едновременно просветлила и заслепила — каза той студено. — Вашето днешно поведение беше възхитително; но благоразумно ли ще бъде да искаме да се видим тази нощ? Къщата е пълна с врагове; помислете каква силна омраза храни към вас Елиза.

— Тази омраза прилича много на силното равнодушие, което вие, изглежда, имате към мене.

— Нека съм равнодушен, аз съм длъжен да ви спася от една опасност, в която сам ви хвърлих. Ако по някаква случайност господин дьо Ренал поприказва с Елиза, той може от една нейна дума да научи всичко. Защо да в е се скрие близо до стаята ми, въоръжен както трябва…

— Така, значи! Вие дори нямате смелост! — възкликна госпожа дьо Ренал с надменността на една благородническа щерка.

— Аз няма да се унижа никога да говоря за своята смелост — каза студено Жулиен, — това би било низост. Нека светът съди по делата. Но вие — добави той, като я хвана за ръката, — вие не разбирате колко съм привързан към вас и колко се радвам, че ще мога да се сбогувам с вас преди тази жестока разлъка.

Бележки

[1] За жалост причината е в слабостта на нашата природа, а не в нас. Ние сме такива, каквито сме създадени.