Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
АНОНИМНИТЕ ПИСМА

Do not give dalliance.

Too much the rich: the strongest oaths are straw.

To the fire i’the blood.[1]

Tempest

Когато към полунощ излизаха от гостната, Жулиен издебна сгодна минута да пришепне на любимата си:

— Нека не се виждаме тая нощ, вашият мъж има някакви подозрения; готов съм да се закълна, че голямото писмо, над което той въздишаше, е анонимно писмо.

За щастие Жулиен се заключи в стаята си. На госпожа дьо Ренал й хрумна безумната мисъл, че предупреждението е само предлог, за да не дойде той при нея… Тя обезумя съвсем и в уречения час се запъти към вратата. Зачул стъпки в коридора, Жулиен духна лампата тозчас. Някой се мъчеше да отвори вратата му; беше ли госпожа дьо Ренал или ревнивият й мъж?

На другия ден много рано сутринта готвачката, която закриляше Жулиен, му донесе книга, върху корицата на която той прочете следните думи на италиански: „Guardat’e alla pagina 130.“[2]

Жулиен изтръпна, като видя тази непредпазливост, разтвори книгата на сто и тридесета страница и намери там заиглено следното писмо, написано набързо, наквасено от сълзи и пълно с правописни грешки. Обикновено госпожа дьо Ренал пишеше правилно и тази подробност го трогна и го накара да забрави за малко страшната непредпазливост на любимата си.

 

„Ти не пожела да ме приемеш тази нощ, така ли? Има минути, когато ми се струва, че никога не съм прониквала до глъбините на душата ти. Твоите погледи ме плашат. Аз се боя от тебе. Велики боже, нима ти никога не си ме обичал? Тогава нека мъжът ми узнае всичко за нашата любов и ме затвори навеки в тъмница на село, далеч от децата ми. Може би така иска Бог. Аз ще умра скоро. Но ти ще бъдеш истинско чудовище.

Не ме ли обичаш ти? Омръзнаха ли ти моите безумства, моите угризения, нечестивецо? Искаш да ме погубиш ли? Аз ти давам едно лесно оръжие в ръцете. Иди покажи това писмо в целия Вериер, а най-добре покажи го само на господин Валено. Кажи му, че те обичам, но няма защо да изричаш такова богохулство, кажи му, че те обожавам, че животът за мене е започнал в деня, когато съм те видяла; че в най-безумните минути на младостта си не съм никога бленувала за такова щастие, каквото ти ми даде; че съм ти пожертвувала живота си, че ти жертвувам и душата си. Ти знаеш, че жертвувам за тебе и много повече.

Но разбира ли от жертви този човек? Кажи му, за да го ядосаш, че не ме е страх от никакви злоезичници и че в света за мене има само едно нещастие — да видя, че е изстинал към мене единственият човек, който ме задържа в живота. Какво щастие е за мен да изгубя живота си, да го принеса в жертва и да не се страхувам вече за децата си!

Ако има някакво анонимно писмо, не се съмнявай, приятелю мой, че то иде от оня омразник, който шест години подред ме преследваше с дебелия си глас, с разказите си за това как се мятал на коня, с перченията си и непрекъснато изреждане на всичките си достойнства.

Но има ли наистина анонимно писмо? Зло момче, ето за кое бих искала да поговоря с тебе, но не — ти постъпи добре. Притиснала те в прегръдките си може би за сетен път, аз нямаше да мога да разсъждавам хладнокръвно, както правя това сега сама. Отсега нататък нашето щастие няма да бъде вече тъй лесно. Ще ви огорчи ли това? Да, в дните, когато няма да получите от господин Фуке някоя забавна книга. Жертвата е направена; утре, все едно има ли, или няма анонимно писмо, аз ще кажа на мъжа си, че съм получила анонимно писмо и че е необходимо веднага под някакъв почтен предлог незабавно да те изпрати при родителите ти, като те награди богато.

Уви, скъпи приятелю, ние ще се разделим за две седмици, а може би и за месец! Аз знам, ти ще страдаш, колкото и аз. Но в края на краищата това е единственият начин да предотвратим последиците от анонимното писмо; то не е първото, което мъжът ми е получил, и пак срещу мене. Уви, колко съм се смяла над това по-рано!

Моята цел сега е да накарам мъжа си да мисли, че писмото е от господин Валено; аз не се съмнявам, че той е неговият автор. Ако ти ни напуснеш, помъчи се непременно да се настаниш във Вериер. Аз ще наредя така, че моят мъж сам да поиска да прекараме там две седмици, за да докаже на глупците, че отношенията между него и мене не са охладнели. Веднъж, поселил се във Вериер, сприятели се с всички, дори с либералите. Аз знам, че всички наши дами ще те подирят.

Не се карай с господин Валено, не му отрязвай ушите, както ти се закани веднъж; гледай, напротив, да бъдеш колкото се може по-любезен с него. Най-важното е всички във Вериер на повярват, че ти постъпваш у Валено или у някой друг, за да възпитаваш децата му.

Ето това моят мъж няма да понесе никога. Дори и да се реши — все едно, ти поне ще живееш във Вериер и аз ще те виждам сегиз-тогиз. Децата ми те обичат толкова, че ще дохождат да те виждат. Господи боже мой, чувствувам, че и децата си обичам повече, защото те хранят обич към теб. Какъв грях! Как ще свърши всичко това? … Мислите ми се объркват… Нищо, ти разбираш как да се държиш; бъди благ, учтив, не показвай презрение към тези грубияни, моля те коленопреклонно: те ще бъдат съдници на нашата съдба. Бъди напълно уверен, че моят мъж ще се съобразява в отношението си към тебе с това, което повелява общественото мнение.

Ти ще ми доставиш анонимното писмо; въоръжи се с търпение и с едни ножици. Изрежи от някоя книга думите, които ще ти напиша; след това залепи ги върху синкавата хартия, която ти изпращам; получила съм я от господин Валено. Очаквай обиск в стаята си; изгори страницата на книгата, която си орязал. Ако не намериш готови думите, имай търпение да ги стъкмиш буква по буква. За да ти спестя труда, написах съвсем късо анонимното писмо. Уви, ако не ме обичаш вече, както се боя, колко дълго ще ти се стори моето писмо!“

Анонимното писмо

„Госпожо!

Известни са всичките ви лукавства; но лицата, които имат интерес да ги осуетят, са предупредени. Подтикнат от приятелски чувства, които все още храня към вас, аз ви предлагам да скъсате напълно с това селянче. Ако вие сте достатъчно благоразумна и сторите това, вашият съпруг ще помисли, че предупреждението, което е получил, е лъжливо, а ние така и ще го оставим в тая заблуда. Помнете, че аз знам вашата тайна: треперете, нещастнице; вие трябва сега да ми се покорявате.“

„Щом залепиш всички думи от това писмо (позна ли в тях слога на директора?), излез от къщи, аз щете пресрещна.

Аз ще ида в селото и ще се върна със смутено лице, аз наистина ще бъда смутена. Велики боже, на каква опасна крачка се решавам и всичко това само защото на тебе ти се е сторило, че е получил анонимно писмо. Та ето така, с разстроено лице — аз ще подам на мъжа си това писмо, което ми е връчил уж някой непознат. Ти иди с децата да се разходите по пътя към голямата гора и се върни чак на обед.

От върха на скалите ти ще можеш да видиш гълъбарника. Ако нашите работи вървят благополучно, аз ще окача там бяла кърпичка; в противен случай няма да има нищо.

Твоето сърце, неблагодарнико, няма ли да ти подскаже някакъв начин да ми обадиш, че ме обичаш, преди да тръгнеш на разходка? Каквото и да се случи, бъди сигурен в едно: аз няма да живея нито един ден след нашата окончателна разлъка. Ах, каква лоша майка съм аз! Тия няколко думи пиша напразно, скъпи Жулиен. Аз не ги чувствувам; аз не мога в този миг да мисля за никого другиго освен за тебе и ги написах само за да не ме укориш. Сега, когато виждам, че мога да те загубя, защо да се преструвам? Да, нека по-добре ти се сторя жестока, отколкото да лъжа пред човека, когото уважавам. И без това достатъчно вече съм лъгала в живота си. Тъй да е, прощавам ти и да не ме обичаш вече. Нямам време да препрочета писмото си. Нищо не е за мен да платя с живота си блажените дни, които прекарах в твоите прегръдки. Ти знаеш, че те ще ми струват много по-скъпо.“

Бележки

[1] Не се увличайте прекомерно в любовната игра! Какво са най-горещите клетви пред огъня в кръвта ни?

[2] Погледнете на стр. 130. — Б. пр.