Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ПЪРВОТО ПОВИШЕНИЕ
Той изучи своя век, изучи своя окръг и сега е богат.
Жулиен не беше дошъл на себе си от дълбоката замисленост, в която беше го потопила случката в катедралата, когато една заран суровият абат Пирар изпрати да го повикат.
— Ето господин Ша-Бернард ми пише благосклонно за вас. Взето изцяло, аз съм доста доволен от вашето поведение. Вие сте извънредно непредпазлив и дори лекомислен, макар и да не личи това изведнъж; ала и досега сърцето ви е добро и дори великодушно, а умът — отличен. Изобщо аз виждам във вас някаква искра, която не бива да се пренебрегва.
След петнадесет години труд аз трябва да се разделя с това учебно заведение: моето престъпление е, че съм предоставил на семинаристите свобода на волята и че не съм закрилял, нито притеснявал онова тайно общество, за което ми говорихте в изповеднята. Преди да си отида оттук, ще ми се да направя нещо за вас, бих се погрижил за това още преди два месеца, защото заслужавате, ако не беше доносът по повод адреса на Аман-да Бине, намерен у вас. Аз ви назначавам репетитор по Новия и Стария завет.
Жулиен, преизпълнен от признателност, понечи да коленичи и да благодари на бога; но отстъпи на друг по-искрен подтик. Приближи се до абат Пирар, взе ръката му и я поднесе към устните си.
— Какво е това? — извика директорът разсърден, но очите на Жулиен говореха още по-красноречиво от неговата постъпка.
Абат Пирар го изгледа учудено, както гледа човек, който отдавна е отвикнал да среща такива тънки душевни вълнения. Това внимание издаде директора; гласът му трепна.
— Е да, чадо мое, аз се привързах към тебе. Небето знае, че това стана против волята ми. Моят дълг е да бъда справедлив и да не храня към никого ни омраза, ни обич. Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само за да те погубят по-сигурно. Против това има само един цяр: не се уповавай никому освен на бога, който в наказание за твоята самонадеяност ти е дал способност да будиш омраза към себе си; нека твоето поведение бъде чисто — в това е единственото ти спасение. Ако ти се придържаш неотклонно о истината, рано или късно враговете ти ще бъдат сразени.
Отдавна Жулиен не беше слушал дружелюбен глас, затова трябва да му простим тази слабост: той се разплака. Абат Пирар го взе в прегръдките си; този миг беше много сладостен и за двамата.
Жулиен не се помнеше от радост; това беше първото повишение, което получаваше; облагите бяха огромни. За да ги оцени, човек трябва да е бил осъден да живее цели месеци, без да може да се уедини нито минута, в непосредствен досег с другари, които най-малко са досадни, а в повечето случаи са непоносими. Еднички техните викове само могат да разстроят една чувствителна натура. Шумната радост на тези хубаво охранени и добре облечени селяни намираше изход, чувствуваше се пълна само тогава, когато те можеха да крещят с всичките си сили на дробовете си.
Сега Жулиен обядваше сам или почти сам, един час след другите семинаристи. Той имаше ключ от градината и можеше да се разхожда там през часовете, когато беше пуста.
За своя голяма почуда Жулиен откри, че почнаха да го мразят по-малко; а той, наопаки, очакваше, че омразата ще се удвои. Сега не смятаха вече за смешна надменност тайното му нежелание да не влиза в разговор с тях, което беше много очевидно и му струваше толкова врагове. На тия недодялани същества, които го заобикаляха, то сега се струваше напълно справедливо чувство за собствено достойнство. Омразата чувствително намаля, особено между най-младите от другарите му, станали сега негови ученици, към които той се отнасяше много учтиво. Малко по малко той дори придоби привърженици; стана признак на неприличие да го наричат Мартин Лутер.
Но защо да изреждаме приятелите и неприятелите му? Всичко това е отвратително и толкова по-отвратително, колкото по-правдиво е изображението. А между това те са единствените наставници по нравственост, които има народът, и без тях какво ще стане с него? Ще може ли някога вестникът да замени попа?
Откакто Жулиен получи новото назначение, директорът на семинарията се стремеше да не говори с него никога без свидетели. Това беше предпазливост както за учителя, тъй и за ученика; но то беше преди всичко изпитание. Суровият янсенист Пирар имаше един неизменен принцип: притежава ли някой човек достойнства пред очите ти, сложи преграда на пътя му към всичко, което той жадува, към всичко, което той предприема. Ако има достойнство, той ще смогне да, катурне или обходи преградите.
Настъпи време за лов. Фуке намисли да изпрати в семинарията от името на Жулиеновите родители един елен и един глиган. Убитите зверове бяха сложени в коридора между кухнята и трапезарията. И там ги виждаха всички семинаристи, когато отиваха на обед. Те ги разглеждаха с голямо любопитство. Глиганът, макар и мъртъв, плашеше по-младите; те докосваха плахо зъбите му. Цяла седмица се говореше само за това.
Този дар, който поставяше Жулиеновото семейство в онзи слой на общество, към който хората трябва да се отнасят с уважение, нанесе смъртен удар на завистта. Той даваше на Жулиен превъзходство, осветено от богатството. Шазел и най-добрите от семинаристите почнаха да му се докарват и почти му се сърдеха, че не ги е предупредил за благосъстоянието на родителите си и по този начин ги е накарал да покажат неуважение към парите.
През това време бе свикан набор, от който Жулиен бе освободен като семинарист. Това обстоятелство го потресе дълбоко. „Ето че мина завинаги минутата, в която преди двадесет години би започнал за мен героичният живот!“
Той се разхождаше сам в градината на семинарията и чу какво си приказваха помежду си зидарите, които поправяха оградата.
— Няма що, ще трябва да се върви. Ето свикват новия набор.
— Когато беше оня, защо да не отидеш? Зидарят тогава ставаше офицер, ставаше генерал, виждали са това.
— А я виж това сега! Само голтаците отиват. Тоя, който има нещичко, си стои дома.
— Който се е родил сиромах, сиромах ще си остане, това си е.
— Ами вярно ли е, както разправят, че оня умрял? — подзе трети зидар.
— Червивите с пари казват това, разбираш ли? Оня беше ги наплашил.
— Каква разлика! Как работите вървяха в негово време! И като си помислиш, че неговите маршали го предадоха! Има ги такива изменници!
Този разговор утеши донейде Жулиен. Той си тръгна и като въздишаше, си повтаряше:
— Единственият крал, запомнен от народа!
Дойдоха изпитите. Жулиен отговаряше блестящо, той видя, че и Шазел дори се старае да покаже всичките си знания.
В първия ден членовете от изпитната комисия, назначени от небезизвестния главен викарий дьо Фридлер, бяха силно раздразнени, задето трябва всеки път да поставят в списъка си на първо или поне на второ място този Жулиен Сорел, за когото им бяха донесли, че е любимец на абат Пирар. В семинарията се хващаха на облог, че в крайния изпитен списък Жулиен ще излезе пръв, а това ще му даде почетното право да обядва с негово високопреосвещенство епископа. Но в края на един изпит, когато той говореше върху отците на черквата, един хитър екзаминатор, след като запита Жулиен за свети Йероним и неговото пристрастие към Цицерон, заприказва за Хораций, Вергилий и другите езически писатели. Жулиен, скришом от другарите си, беше научил наизуст много стихове от тези автори. Увлечен от успеха си, той забрави къде се намираше и на повторния въпрос на екзаминатора почна с жар да казва и преразказва няколко Хорациеви оди. След като го остави да се омотае в примката двадесет минути, екзаминаторът изведнъж промени лице и започна да го кори сурово, задето си е изгубил времето с тия нечестиви занимания и си е тъпкал главата с безполезни и греховни мисли.
— Аз съм глупец, господине, вие имате право — смирено каза Жулиен, разбрал сръчната маневра, на която беше станал жертва.
Тази хитрост на екзаминатора се видя дори на семинаристите мръсна, но тя не попречи на абат дьо Фрилер, този ловък човек, който беше организирал изкусно мрежата на Безансонската конгрегация и чиито донесения в Париж караха да треперят съдиите, префектът и дори висшите офицери от гарнизона, да сложи с всемогъщата си ръка срещу името на Жулиен номер 198. Той се радваше, че уязвява по този начин своя враг — янсениста Пирар.
Ето вече десет години как той се стремеше с всички сили да му отнеме ръководството на семинарията. Абат Пирар, следвайки плана на поведение, който беше обрисувал пред Жулиен, беше искрен, благочестив, не се занимаваше със сплетни и обичаше задълженията си. Но в гнева си небето го беше надарило със злъчен нрав, създаден да чувствува дълбоко обидите и омразата. За тази душа нито едно от нанесените й оскърбления не минаваше безследно. Той би дал сто пъти досега оставката си, но смяташе, че е полезен на този пост, дето беше го поставило провидението. „Аз възпирам разпространението на йезуитството и идолопоклонството“ — казваше си той.
По времето на изпитите той може би вече два месена не беше разговарял с Жулиен и при все това боледува цяла седмина, когато получи официалния доклад, дето бяха оповестени резултатите от конкурса, и видя номера 198 срещу името на оня ученик, когото смяташе гордост на училището. Единствената утеха за този суров характер бе да съсредоточи върху Жулиен цялата си бдителност. И за своя най-голяма радост откри, че у Жулиен няма ни злоба, ни намерения да си отмъщава, ни обезсърчение.
Няколко седмици по-късно Жулиен изтръпна, когато получи едно писмо; то носеше парижки щемпел. „Най-сетне — помисли си той — госпожа дьо Ренал си е спомнила за обещанието си.“ Някакъв си господин, който беше се подписал Пол Сорел и заявяваше, че е негов роднина, му изпращаше чек от петстотин франка. В писмото се казваше още, че ако Жулиен и занапред учи все тъй успешно добрите латински писатели, всяка година ще му се изпраща подобна сума.
„Тя е, само тя може да бъде тъй добра! — каза си Жулиен трогнат. — Тя иска да ме утеши; но защо няма нито една дружеска дума?“
Той се лъжеше относно писмото; госпожа дьо Ренал, напътвана от приятелката си госпожа Дервил, се отдаваше всецяло на дълбоко разкаяние. Против волята й случваше й се често да мисли за необикновеното същество, срещата с което бе пречупила съществуването й, но не си позволяваше за нищо на света да му пише.
Ако поискаме да говорим на семинарски език, бихме могли да признаем изпращането на тия петстотин франка за чудо и да кажем, че небето си е послужило със самия господин дьо Фрилер, за да направи този подарък на Жулиен.
Преди дванадесет години господин абат дьо Фрилер пристигна в Безансон с мъничък куфар, който според хорската клюка съдържаше цялото му състояние. Сега той беше станал един от най-богатите собственици в окръга. В постоянното си обогатяване той беше закупил половината от някакъв имот, а другата половина се беше паднала в наследство на господин дьо Ла Мол. Оттук се заведе една голяма тъжба между тези две особи.
Въпреки блестящото си положение в Париж и придворните си задължения господин маркиз дьо Ла Мол почувствува, че не е безопасно да се бори в Безансон срещу главния викарий, за когото се говореше, че качвал и свалял префектите. Но вместо да си изходатайствува петдесет хиляди франка възнаграждение под нечие чуждо име, предвидено в бюджета, и да отстъпи на абат дьо Фрилер в тази дребна тъжба за петдесет хиляди франка, маркизът се заинати. Той смяташе, че правото е на негова страна: хубаво право!
И тъй нека ни бъде позволено да се попитаме: кой съдия няма син или най-малко сродник, комуто трябва да помогне Да си пробие път в живота?
За да вразуми и най-слепите, господин абат дьо Фрилер, една седмица след като получи първата присъда, взе каретата на негово високопреосвещенство епископа и отиде сам да занесе на своя адвокат кръста на Почетния легион. Господин дьо Ла Мол, пообъркан от това държане на противната страна, почувствувал, че адвокатите му се огъват, се обърна за съвет към абат Шелан, който го постави във връзка с господин Пирар.
По времето, за което се разказва в нашата история, тези връзки траеха вече от няколко години. Абат Пирар вложи цялата си страстна натура в това дело. Като се срещаше постоянно с адвокатите на маркиза, той изучи иска му и убедил се, че е справедлив, открито взе страната на господин дьо Ла Мол срещу всемогъщия главен викарий. Абат дьо Фрилер се оскърби от подобна дързост, и то на един нищожен янсенист!
— Полюбувайте се на тези придворни аристократи, които си въобразяват, че са всесилни! — казваше на близките си абат дьо Фрилер. — Господин дьо Ла Мол не се е помъчил дори да изпрати един жалък кръст на своя безансонски агент, а и ще го остави така да го уволнят глупаво. А между това, както ми пишат, този благороден пер не пропуща седмица да не отиде да се поперчи със синята си лента в гостната на пазителя на държавния печат, който И да е той.
Въпреки всичкото старание на абат Пирар господин дьо Ла Мол, макар да беше винаги в най-добри отношения с министъра на правосъдието, а още повече с неговата канцелария, можа след шест години главоболие да направи само това — да не загуби съвсем делото си.
В постоянна преписка с абат Пирар по това дело, което и двамата следяха ревностно, маркизът в края на краищата оцени своеобразния ум на абата. Малко по малко, въпреки огромното разстояние в социалното положение, тяхната преписка доби приятелски тон. Абат Пирар съобщаваше на маркиза, че искат с всевъзможни унижения да го накарат да си даде оставката. Възмутен от безсрамната измама, употребена според него срещу Жулиен, той разправи неговата история на маркиза.
Въпреки богатството си този голям велможа съвсем не бе скъперник. Той досега не бе успял да накара абат Пирар да приеме от него дори пощенските разноски, свързани с процеса. И ето, дойде му на ум да изпрати петстотин франка на любимия му ученик.
Господин дьо Ла Мол се потруди сам да напише съпроводителното писмо. Това го накара да си спомни за абата.
Един ден абатът получи записка, в която го молеха да намине незабавно по спешна работа в един хан, в предградията на Безансон. Там той завари управителя на господин дьо Ла Мол.
— Господин маркизът ме натовари да ви докарам каляската му — каза му този човек. — Той се надява, че след като прочетете това писмо, ще се съгласите да тръгнете за Париж след четири-пет дни. През това време, което ще ви е угодно да определите, аз ще обиколя земите на господин маркиза във Франш-Конте. А след това, когато пожелаете, ние ще заминем за Париж.
Писмото беше късо:
„Освободете се от всички провинциални разправии, драги ми господине, и елате да си поотдъхнете в Париж. Изпращам ви колата си, която има заповед да чака вашето решение четири дни. Сам аз ще ви чакам в Париж до вторник. От ваша страна, господине, трябва ми само едно «да», за да приема от ваше име една от най-добрите енории в околностите на Париж. Най-богатият от вашите бъдещи енориаши не ви е виждал никога, но ви е предан повече, отколкото може да си помислите; той е маркиз дьо Ла Мол.“
Без да подозира това, суровият абат Пирар обичаше своята семинария, населена с враговете му, на която от петнадесет години насам посвещаваше всичките си мисли. Писмото на господин дьо Ла Мол му повлия, както ако пред него се явеше хирург, за да извърши някаква жестока, но необходима операция. Неговото уволнение беше неизбежно. Той даде на управителя свиждане след три дни.
Четиридесет и осем часа подред той прекара в трескави колебания. Най-сетне писа на господин дьо Ла Мол и съчини за негово високопреосвещенство епископa едно писмо, образец на църковен стил, но малко длъжко. Мъчно биха могли да се намерят по-безукорни изрази, надъхани с по-искрена почит. И все пак това писмо, предназначено да застави господин дьо Фрилер да прекара един тежък час насаме със своето началство изброяваше всички основания за сериозни оплаквания и се внушеше дори в малките мръсни закачки, които, след като ги беше търпял безропотно шест години, караха абат Пирар да напусне епархията.
Крадяха му дървата от дърварника, отровили му бяха кучето и т.н., и т.н.
Когато свърши това писмо той заповяда да събудят Жулиен, който, както всички семинаристи, вече спеше в осем часа вечерта.
— Знаете ли къде е епископството? — запита го той на безукорен латински език. — Занесете това писмо ма негово високопреосвещенство. Няма да скрия от вас, че ви пращам между вълците. Бъдете цял очи и уши. Не допущайте никаква лъжа във вашите отговори; но не забравяйте, че оня, който ще ви разпитва, сигурно ще почувствува истинска радост, ако сполучи да ви навреди. Аз много се радвам, чадо мое, че ви давам възможност да минете през това изпитание, преди да ви напусна, защото, няма да скрия от вас, писмото, което носите, е моята оставка.
Жулиен замръзна на мястото си. Той обичаше абат Пирар. Напразно благоразумието му казваше:
„Когато този честен човек си отиде оттук, партията на «Исусовото сърце» ще ме понижи, а може би и ще ме прогони.“
Той не можеше да мисли за себе си. Той стоеше объркан, защото искаше да изрази по-учтиво една мисъл, а не се сещаше как.
— Е, приятелю мой, защо не тръгвате?
— Но разправят, господине — рече плахо Жулиен, — че вие през дългото си управление не сте скътали нищо настрана. Аз имам шестстотин франка.
Сълзите не му дадоха да продължи.
— И това ще бъде взето под внимание — каза студено бившият директор на семинарията. — Идете в епископството, ще закъснеете.
По една случайност тая вечер дежурен в гостната па епископа бе господин абат дьо Фрилер; негово високопреосвещенство бе на вечеря в префектурата. По тази причина Жулиен предаде писмото на самия господин дьо Фрилер, но той не знаеше това.
Жулиен видя с почуда как абатът отвори смело писмото, адресирано до епископа. Хубавото лице на главния викарий изрази тутакси изненада, смесена с най-живо удоволствие, и стана още по-сериозно. Докато той четеше, Жулиен, поразен от прекрасната му външност, смогна да го разгледа добре. Това лице би било още по-внушително, ако в някои негови черти не прозираше прекомерна хитрост, която дори би издавала двуличие, ако притежателят на тази красива физиономия престанеше поне за миг да се занимава с нея. Носът, издаден силно напред, обрисуваше съвършено права линия и даваше за нещастие на този профил, инак твърде благороден, непоправима прилика на лисица. Впрочем абатът, когото, изглежда, тъй заинтересува Оставката на господин Пирар, беше облечен с голяма елегантност и това много се хареса на Жулиен, който не беше виждал подобно нещо у никой друг свещеник.
Жулиен научи едва по-късно в какво се заключава особената дарба на абат дьо Фрилер. Абатът умееше да забавлява своя епископ, един любезен старец, който бе свикнал да живее в Париж и се чувствуваше в Безансон като на заточение. Епископът имаше много слабо зрение, а обичаше страстно рибата. Абат дьо Фрилер вадеше костите от рибата, поднасяна на негово високопреосвещенство.
Жулиен гледаше мълчаливо абата, който препрочиташе оставката, когато вратата отведнъж се разтвори е трясък. Влезе бързо един богато облечен лакей. Жулиен едва успя да се обърне към вратата; той видя едно дребно старче с кръст на гърдите. Жулиен се поклони смирено: епископът му се усмихна благо и отмина. Хубавецът абат тръгна подире му и Жулиен остана сам в гостната, дето можеше сега свободно да се любува на заобикалящото го благолепие.
Безансонският епископ, човек с ум, изпитан, но неугаснал от дългите несгоди на изгнанието, беше на седемдесет и пет години и извънредно малко се безпокоеше какво ще се случи след десет години.
— Какъв е този семинарист с умен поглед, когото видях, мисля, сега на минаване? — запита епископът. — Не са ли длъжни те, според моя правилник, да спят вече по това време?
— Този е, кълна се, ваше високопреосвещенство, съвсем буден и носи важна новина: оставката на единствения янсенист, останал във вашата епархия. Най-сетне този страшен абат Пирар е разбрал какво искат от него.
— Добре тогава — каза епископът, като се засмя, — аз се съмнявам дали ще можете да го заместите с човек, който струва колкото него. И за да ви покажа цената на този човек, ще го поканя утре на обед.
Главният викарий поиска да вмъкне няколко думи за избора на приемника. Но прелатът не бе разположен да говори за работа и му каза:
— Преди да позволим да дойде новият, нека видим как ще си отиде този. Доведете ми семинариста, истината е на устата на децата.
Повикаха Жулиен. „Аз ще попадна между двама инквизитори“ — помисли си той. Никога досега той не беше чувствувал в себе си такава голяма смелост.
В тази минута, когато влезе, двама едри камериери, облечени по-богато от самия господин Валено, събличаха негово високопреосвещенство. Преди да заговори за Пирар, прелатът сметна за свой дълг да поразпита Жулиен за успехите му в учението. Той го запита върху догматиката и остана поразен. Скоро стигна до класиците — до Вергилий, до Хораций, до Цицерон. „Ето тези имена — помисли си Жулиен — ме докараха до номер 198. Сега няма какво повече да губя, да се опитаме да блеснем!“ И той наистина блесна; прелатът, сам превъзходен познавач на класиците, остана очарован.
На вечерята в префектурата една млада девойка, която се ползуваше справедливо с известност, беше декламирала поема за Магдалина. На епископа се искаше да поприказва за литература и той забрави много бързо абата Пирар и всичките си дела, за да обсъди със семинариста въпроса — бил ли е Хораций богат или беден? Прелатът приведе някои и други оди, но паметта понякога му изневеряваше и Жулиен тозчас със съвсем скромен вид повтаряше цялата ода; епископът бе поразен особено от това, че Жулиен не излизаше от тона на разговора и казваше своите двадесет-тридесет латински стиха така, както би говорил за това, което става в семинарията. Двамата разговаряха дълго за Вергилий, за Цицерон. Най-сетне прелатът не можа да се въздържи и да не похвали младия семинарист:
— Невъзможно е човек да напредне повече в учението.
— Ваше високопреосвещенство — отвърна му Жулиен, — вашата семинария може да ви представи сто деветдесет и седем ученика, още по-достойни за вашето високо одобрение.
— Как така? — запита прелатът, учуден от цифрата.
— Аз мога да потвърдя с официален документ онова, което имах честта да кажа пред ваше високопреосвещенство. На годишния изпит в семинарията аз отговорих по същите тия предмети, които в тая минута ми спечелиха одобрението на ваше високопреосвещенство, и получих номер 198.
— Аха, това е любимецът на абат Пирар! — провикна се епископът, като се засмя и изгледа господин дьо Фрилер. — Ние трябваше да очакваме нещо такова; но това е честна война. Нали, приятелю мой — додаде той, като се обърна към Жулиен, — вас са ви събудили, за да ви пратят тук?
— Да, ваше високопреосвещенство. Аз не съм излизал сам от семинарията освен веднъж в живота си, за да помогна на абата Ша-Бернард при украсяването на катедралата в деня на празника Тяло господне.
— Optime — каза епископът, — как, вие ли сте оня, който е показал толкова смелост, като е забучил букетите с пера над балдахина? Те ме карат да треперя всяка година. Аз винаги се страхувам да не би да ми струват живота на някой човек. Приятелю мой, вие ще отидете далече; но аз не искам да прекъсна вашето поприще, което ще бъде бляскаво, като ви оставя да умрете от глад.
И по заповед на епископа донесоха бисквити и малага, които Жулиен удостои с вниманието си, а още повече абат дьо Фрилер, който знаеше, че неговият епископ обича да гледа как хората ядат весело и охотно.
Прелатът, все по-доволен и по-доволен от края на вечерта, поговори една минута върху църковната история. Той видя, че Жулиен не го разбира. Прелатът мина към душевното състояние в Римската империя при императорите от века на Константин. Краят на езичеството е бил придружен със същото състояние на безпокойство и съмнение, което в XIX век опустошава разочарованите и отегчени духове. Негово високопреосвещенство забеляза, че Жулиен не познаваше Тацит дори по име.
Когато прелатът изрази своето учудване, Жулиен му отговори чистосърдечно, че този автор не се намира в библиотеката на семинарията.
— Аз се радвам много за това — весело каза епископът. — Вие ме изваждате от затруднение; ето десет минути вече се мъча да намисля как да ви се отблагодаря за приятната вечер, която ми доставихте, и главно тъй ненадейно. Аз не очаквах да намеря учен у един питомец на моята семинария. Макар подаръкът да не е много каноничен, искам да ви подаря един Тацит.
Прелатът заповяда да му донесат осем разкошно подвързани тома и пожела собственоръчно да напише върху заглавната страница на първия том похвала за Жулиен Сорел на латински. Епископът се гордееше с тънко познаване на латински език; накрай той му каза със сериозен тон, който рязко се отличаваше от останалия разговор:
— Млади момко, ако бъдете разумен, вие ще получите един ден най-хубавата енория от моята епархия, и не на сто левги от моя епископски дворец; но трябва да бъдете разумен.
Биеше дванадесет часът, когато Жулиен, много учуден, излезе от епископството, натоварен с тези томове.
Негово високопреосвещенство не беше му казал нито дума за абат Пирар. Особено учуден бе Жулиен от необикновената любезност на епископа. Той не си представяше, че такава учтивост в обноските може да се съчетава с такова непринудено достойнство. И него неволно го порази контрастът, когато видя мрачния абат Пирар, който го очакваше с нетърпение.
— Quid tibi dixerunt? (Какво ти казаха?) — извика му той силно още отдалеч, щом го зърна.
Жулиен се позапъна малко, когато предаваше на латински разговора си с епископа.
— Говорете на френски и повторете дума по дума всичко, което ви е казал негово високопреосвещенство, без Да прибавите, нито да изпуснете нещо — рече бившият директор на семинарията със своя суров глас, какъвто си беше, непоправимо груб.
— Какъв странен подарък от един епископ на млад семинарист — промълви той, като прелистваше великолепния Тацит, чиито позлатени ръбове като че му вдъхваха ужас.
Удари два часът след полунощ, когато, изслушал подробния отчет за всичко, той позволи на своя любим ученик да се върне в стаята си.
— Оставете ми първия том от вашия Тацит с похвалния надпис на негово високопреосвещенство епископа — каза му той. — Този латински ред ще бъде вашият гръмоотвод в това училище, когато си замина. Erit tibi, fili mi, siccessor meus tanquam leo quem devorit. (Защото за тебе, чадо мое, моят наследник ще бъде като разярен лъв, готов да те разкъса.)
На другия ден заранта Жулиен откри нещо странно в начина, по който другарите му разговаряха с него. И стана още по-сдържан. „Ето — помисли си той — последицата от оставката на господин Пирар. За нея знаят всички в училището, а аз минавам за негов любимец. В тяхното поведение трябва да има злорадство“, но той не можеше да открие такова. Напротив, в очите на всички, които срещаше из спалните, нямаше нито следа от неприязън: „Какво значи това? Сигурно ще е някой капан, нека бъдем нащрек.“ Най-сетне малкият семинарист от Вериер му каза, като се смееше:
— Cornelii Taciti opera omnia. (Пълно събрание съчиненията на Тацит.) —
При тия думи, казани високо, всички сякаш в преваря почнаха да честитят на Жулиен не само за великолепния подарък, които беше получил от негово високопреосвещенство, но и за двучасовия разговор, с който бяха го удостоили. Те знаеха и най-малките подробности. От тази минута нямаше вече завист към него; започнаха да му се подмилкват: абат Кастанед, който до вчера още се държеше извисоко с него, сега го хвана под ръка и го покани на закуска.
По една злочеста черта в характера на Жулиен нахалството на тези недодялани същества му беше причинило не малко мъки; а тяхната низост сега предизвиква у него отвращение и не му достави никакво удоволствие.
Около пладне абат Пирар се раздели с учениците си, но не пропусна да се обърне към тях със строго напътствие.
— Ще искате ли светски почести — каза им той, — обществени облаги, удоволствието да повелявате, да се подигравате със законите и безнаказано да оскърбявате всички? Или ще се стремите към вечното си спасение? Достатъчно е и на най-изостаналите измежду вас да разтворят очи, за да различат тези два пътя.
Едва излезе и благочестивците от „Светото Исусово сърце“ се спуснаха в параклиса да изпеят „Тебе хвалим, господи“. Никой в семинарията не взе сериозно наставленията на бившия директор. „Сърди се люто на уволнението“ — говореха от всички страни; нито един семинарист не излезе такъв простак, че да повярва в доброволната оставка от един пост, който даваше толкова връзки с разни едри доставчици.
Абат Пирар се премести в най-хубавия безансонски хан; и под предлог, че има работа, каквато всъщност нямаше, пожела да прекара там два дни.
Епископът го покани на вечеря и за да се пошегува с главния си викарий дьо Фрилер, помъчи се да даде на абат Пирар възможност да блесне. Ядяха десерта, когато от Париж пристигна странното известие, че абат Пирар е назначен във великолепната енория Н … на четири левги от столицата. Добрият прелат му честити от все сърце. В цялата тази история той видя една хубава игра, която го развесели и остави у него високо мнение за дарбите на абата. Той му даде великолепно латинско свидетелство, а на абат дьо Фрилер, който си позволи някои строги бележки, заповяда да млъкне.
Вечерта негово високопреосвещенство отиде да сподели възхищението си с марки за дьо Рюбампре. Тази голяма новина порази висшето общество на Безансон; всички се губеха в догадки за това необикновено благоволение. Абат Пирар едва не провъзгласиха за епископ. По-досетливите сметнаха, че господин дьо Ла Мол е станал министър и си позволиха този ден да се посмеят над властническия вид, който господин абат дьо Фрилер си даваше в обществото.
На другия ден заранта подир абат Пирар из улиците вървеше маса народ и търговиите излизаха на прага на дюкяните си, когато той отиде да ходатайствува пред съдиите по работите на маркиза. За Пръв път те го приеха учтиво. Суровият янсенист, възмутен от всичко, което виждаше, поработи дълго с адвокатите, които беше избрал за маркиз дьо Ла Мол, и отпътува за Париж. Той има слабостта да каже на двама-трима свои училищни приятели, които го придружиха до каляската и не можеха да се налюбуват на гербовете й, че след като е управлявал семинарията в продължение на петнадесет години, напуска Безансон с петстотин франка — всичко, което е успял да спести. Тези приятели го прегърнаха разплакали, а после си казаха помежду си: „Добрият абат можеше да не казва тази лъжа, той и без това е доста смешен.“
Низката душа, заслепена от сребролюбие, не е способна да разбере, че в своето чистосърдечие абат Пирар беше намерил силата, необходима, за да се бори сам шест години поред против Мария Алакокска, „Светото Исусово сърце“, йезуитите и своя епископ.