Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ЯПОНСКАТА ВАЗА
Сърцето му отначало не схваща цялата безпределност на нещастието си; то е по-смутено, отколкото развълнувано. Но с възвръщането на разума то разбира дълбочината на своята злочестина. Всички радости на живота изчезват за него; то не усеща нищо освен острото жило па отчаянието, което го пронизва. Защо да говорим за телесната болка? Коя болка, усещана само от тялото, може да се сравни с това страдание?
Удари звънецът за вечеря и Жулиен едва смогна да се облече; той завари в гостната Матилд, когато тя предумваше брат си и господин дьо Кроазноа да не отиват тази вечер в Сюрен у госпожа маршалката дьо Фервак.
Тя беше с тях както никога обаятелна и любезна. След вечерята дойдоха господа дьо Люз, дьо Кайлюс и няколко техни приятели. Човек би помислил, че госпожица дьо Ла Мол едновременно с дружбата към брат си се бе проникнала отново с уважение към най-точните правила на благоприличието. Макар времето да бе прекрасно тази вечер, тя настоя да не отиват в градината; не й се искаше да се отдалечават от широкото кресло, дето седеше госпожа дьо Ла Мол. Синьото канапе стана пак средище на групата както през зимата.
Градината будеше у Матилд неприятно чувство или й се струваше непоносимо досадна: с нея беше свързан споменът за Жулиен.
Нещастието замъглява ума. Нашият герой има глупостта да спре до малкия плетен стол, който някога беше свидетел на толкова блестящи победи. Днес никой не му продумваше нито дума. Неговото присъствие сякаш не забелязваха, нещо по-лошо: онези от приятелите на госпожица дьо Ла Мол, които седяха до него на края на канапето, се стараеха по някакъв начин да му обърнат гръб, поне на него така му се струваше.
„Това е кралска немилост“ — помисли той. И му се поиска да изучи, макар за минута, хората, които се стремяха да го смажат със своето презрение.
Чичото на господин дьо Люз заемаше голяма длъжност при краля, затова този хубав офицер, колчем влезеше в разговор с някой събеседник, започваше с тази весела подробност: чичо му бил потеглил в седем часа за Сен-Клу и разчитал да пренощува там. Тази подробност се вмъкваше тъй между другото с най-простодушен вид, но настойчиво винаги и пред всички.
Като наблюдаваше господин дьо Кроазноа с безпощадното око на човек, познал нещастието, Жулиен забеляза, че този мил и добър младеж отдава безпределно значение на тайнствените причини. Той дори се огорчаваше и се сърдеше, ако пред него се опитаха да обяснят някое що-годе значително събитие с проста и съвсем естествена причина. „Тук има малък дял лудост — каза си Жулиен. — С тоя си характер той прилича поразително на императора Александър, както ми го описа княз Коразов.“ През първата година от престоя си в Париж клетият Жулиен, едва-що излязъл от семинарията, заслепен от толкова непривичните за него любезности на всички тези мили младежи, не можеше да не се възхищава от тях. Истинският им характер едва сега започваше да се очертава пред очите му.
„Аз играя тук недостойна роля“ — помисли той изведнъж. Налагаше се да напусне плетеното си столче, но така, че да не се покаже твърде непохватен. Той се помъчи да измисли някакъв предлог, обърна се към въображението си да му подскаже нещо ново, но то беше насочено другаде. Стана нужда да прибегне до паметта, но неговата памет, трябва да се признае, не бе много богата в това отношение; клетият момък имаше малък житейски опит, затова, когато той стана и излезе от гостната, всички забелязаха неговата непохватност. В цялото му държане личеше ясно неговото нещастие. От три четвърти час той играеше ролята на досаден хрантутник, от когото не си дават труд да скрият какво мислят за него.
Ала критическите наблюдения, които преди малко беше направил над съперниците си, му попречиха все пак да вземе нещастието си премного трагично; споменът за онова, което беше станало презденес, поддържаше гордостта му. „Каквито и да са предимствата им над мене — мислеше той, като влизаше сам в градината, — за никого от тях Матилд не е била онова, което благоволи да бъде два пъти за мене.“
Прозорливостта му не отиде по-далеч. Той съвсем не разбираше характера на тази своеобразна жена, която случаят беше направил пълновластна господарка на щастието му.
Целия следващ ден той се мъчи само как да доведе до пълно изнемощение себе си и своя кон. Вечерта той не се опита вече да се приближи до синьото канапе, на което Матилд остана вярна. Той забеляза, че граф Норбер, когато го срещаше в къщи, не го удостояваше с поглед. „Сигурно това му струва страшно много усилия — помисли той, — обикновено той е тъй учтив!“
За Жулиен сънят сега би бил истинско щастие. Но въпреки телесната умора съблазнителни спомени обсаждаха въображението му. Не му идеше на ум, че неговите дълги разходки на кон из горите в околностите на Париж действуват само върху него, но ни най-малко върху сърцето, нито ума на Матилд и по такъв начин той оставя на случая да се разпорежда със съдбата му.
Струваше му се, че само едно би могло да донесе безкрайно облекчение на страданието му: да говори на Матилд. Ала какво би се осмелил да й каже?
Тъкмо за това размишляваше той дълбоко една сутрин в седем часа, когато изведнъж я видя да влиза в библиотеката.
— Знам, господине, вие желаете да ми говорите.
— Велики боже! Кой ви е казал това?
— Знам. Не ви ли е все едно откъде? Ако нямате чест, вие можете да ме погубите или поне да се опитате да направите това; но тази опасност, в която аз не вярвам, няма да ми попречи, разбира се, да бъда искрена с вас. Аз не ви обичам вече, господине, моето лудо въображение ме измами…
При този страшен удар, обезумял от любов и мъка, Жулиен се опита да се оправдае. Нищо по-безсмислено от това. Може ли да се оправдае човек, задето са го разлюбили? Но разумът нямаше вече никаква власт над постъпките му. Един сляп инстинкт го тласкаше да забави присъдата си. Струваше му се, че додето говори, не всичко е свършено. Матилд не слушаше думите му звукът им я дразнеше, тя не можеше дори да допусне, че той ще има дързост да я прекъсне.
От нравствени угризения и от угризения на гордостта тя се чувствуваше тази сутрин не по-малко нещастна от него. Смазваше я ужасното съзнание, че е дала на някакво попче, син на селянин, права над себе си. „Това е, кажи-речи — мислеше тя в минутите, когато преувеличаваше нещастието си, — както ако се укорявах за увлечението си към някой от лакеите.“
У смелите и горди характери има само една крачка от яда срещу себе си до бесния гняв срещу другите: да си излееш яростта, е в такъв случай истинско удоволствие.
В един миг госпожица дьо Ла Мол стигна дотам, че почна да обсипва Жулиен с най-презрителни нападки. Тя беше безкрайно умна и нейният ум стигаше до съвършенство в изкуството да измъчва чуждото честолюбие и да му нанася най-жестоки рани.
За пръв път в живота си Жулиен попадаше под действието на един изключителен ум, въодушевен срещу него от бясна омраза. Той не само не помисли да се защищава в тази минута, но и взе накрай да се презира сам. Като слушаше тези безпощадни презрителни думи, така тънко пресметнати, че да разрушат издъно доброто му мнение за себе си, струваше му се, че Матилд има право и че дори е снизходителна към него.
А тя в своята гордост изпитваше рядка наслада, като наказва така себе си и него за обожанието си към него преди няколко дни.
Не беше нужно тя да изнамира и да обмисля за първи път жестоките подигравки, които му отправяше с такова удовлетворение. Тя просто повтаряше онова, което в продължение на една седмица нашепваше на сърцето й гласът, нагърбил се със защитата на всичко, което се бунтуваше у нея срещу любовта.
Всяка нейна дума усилваше стократно ужасните мъки на Жулиен. Той поиска да избяга, госпожица дьо Ла Мол го задържа властно за ръката.
— Благоволете да забележите — каза й той, — че говорите твърде високо, ще ни чуят в съседната стая.
— Все едно! — подзе гордо госпожица дьо Ла Мол. — Кой ще се осмели да ми каже, че ме чува? Аз искам да излекувам завинаги вашето дребно самолюбие от всички претенции, които то може да си въобрази за моя сметка.
Когато Жулиен излезе най-сетне от библиотеката, той беше толкова изумен, че не усещаше тъй силно своето нещастие… „И тъй тя не ме обича вече — повтаряше си той на глас, като че искаше сам да си уясни своето положение. — Излиза, че тя ме е обичала осемдесет дни, а аз ще я обичам цял живот.
Възможно ли е това, та само преди няколко дни тя не значеше нищо, нищо за моето сърце!“
Сърцето на Матилд ликуваше, изпълнено от гордост; тя беше намерила сили да скъса всичко навеки! Чувствуваше се безкрайно щастлива, задето е удържала пълна победа над такова могъщо влечение. „Така този господинчо ще разбере един път завинаги, че няма и няма да има никога никаква власт над мене.“ Тя беше тъй щастлива, че в тази минута действително вече не чувствуваше никаква любов.
След такава жестока, такава унизителна сцена за всяко друго същество, не тъй страстно като Жулиен, любовта би била вече немислима. Без да изгуби нито минута самообладанието си, госпожица дьо Ла Мол беше му наговорила такива неприятни, така добре обмислени неща, че не можеха да се сторят верни дори и когато човек си спомня за тях хладнокръвно.
Изводът, който Жулиен извлече на първо време от тази изумителна сцена, беше, че Матилд е безкрайно горда. Той твърдо вярваше, че между тях всичко е свършено завинаги и все пак на другия ден, на обеда, той бе непохватен и плах пред нея. Досега не можеше да му се вмени този недостатък. В малкото, както и в голямото той знаеше ясно какво трябва и желае да върши и го извършваше.
Този следобед госпожа дьо Ла Мол го помоли да й подаде някаква бунтарска, но при все това рядка брошура, която заранта беше й донесъл тайно нейният духовник, и Жулиен, като я вземаше от конзолата, събори една старинна ваза син порцелан, необикновено грозна.
Госпожа дьо Ла Мол стана с отчаян вик и се спусна да разгледа отблизо останките на своята любима ваза.
— Това беше стар японски порцелан — каза тя, — получила я бях в наследство от моята стара леля, Шелската игуменка; холандците я донесли подарък на регента Орлеанския дук, който пък я дал на дъщеря си…
Матилд се беше приближила заедно с майка си, извънредно доволна, че са разбили тази ваза, която й се струваше отвратително грозна.
Жулиен стоеше мълчалив и съвсем не беше смутен; той видя госпожица дьо Ла Мол до себе си.
— Тази ваза — каза й той — е разбита завинаги, тъй както и чувството, което някога владееше сърцето ми; моля ви да приемете извиненията ми за всички безумства, които то ме е карало да правя.
И той излезе.
— Човек наистина може да помисли — каза госпожа дьо Ла Мол, когато той си отиде, — че господин Сорел е горд и доволен от това, което ей сега направи.
Тези думи жегнаха Матилд право в сърцето. „Така е — каза си тя, — майка ми е разбрала вярно, такова чувство го въодушевява.“ И чак тогава пресекна нейната радост, която досега я вълнуваше след вчерашната сцена. „И тъй, всичко е свършено — каза си тя с привидно спокойствие. — Това ще ми служи за добър урок; моята грешка беше ужасна, унизителна! След нея аз ще имам достатъчно благоразумие за цял живот.“
„Ах, да бе истина това, което казах! — мислеше Жулиен. — Защо любовта, която събуди у мен тази луда жена, ме измъчва още?“
Тази любов вместо да угасне, както той се надяваше, се разгаряше. „Тя е луда наистина — каза си той, — но става ли по-малко обаятелна от това? Мигар има по-красиво същество от нея? Всичко изтънчено и изискано, което буди жива наслада, не е ли в изобилие съчетано у госпожица дьо Ла Мол?“ И спомените за миналото щастие връхлетяха Жулиен и разрушиха отведнъж всичко, изградено от разума.
Напразно разумът се бори с подобен род спомени; настойчивите му опити само засилват техния чар.
Двадесет и четири часа след като бе разбил старата японска ваза, Жулиен беше без преувеличение един от най-злочестите хора на света.