Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (8)

VIII

Моряците, които плаваха още в началото с капитан Вилкенс, бяха свикнали да го виждат с измъчено лице и не забелязваха нищо особено у него. Обаче Брант, новият боцман, през първите седмици говореше постоянно и така възбудено за тягостното впечатление, което му правел капитанът, че другите започнаха внимателно да го наблюдават. Брант виждаше сякаш смъртта на лицето му. И знаел такъв един случаи с капитан, който лека-полека се стопил пред очите им, защото нещо го гризяло отвътре. Дори и ония, които имаха дълга служба на „Йохана-Мария“, заговориха, че разбират какво той искаше да каже. Те си спомняха какъв се яви капитанът на първия рейс — по-възрастен от тях, но енергичен човек, на чиито заповеди се подчиняваха с желание. И макар още от по-рано да бяха свикнали да го виждат угрижен, неспокоен, с често променящо се настроение, натъжен и унил, все пак всички виждаха, че когато застанеше на палубата при буря, той владееше кораба. Те знаеха, че изпитанията, които той трябваше да преживее повече от всеки друг, бяха го съсипали, но едва през този рейс видът му извика у тях състраданието, което се полага на уважението. Независимо от това той ставаше все по-труден откогато и да било. Когато Пот определеше местоположението на кораба, почти винаги имаше какво да забележи. И тогава повикваше щурмана, който беше все болнав, та трябваше да прекарва в леглото си, и едва когато и той направеше измерванията, капитанът одобряваше. Понякога заставаше неподвижен и известно време рееше поглед в морето, а след туй внезапно забързваше към каютата си. Чуваха зарезяването на вратата. Но също тъй неочаквано той отново излизаше навън — ту ядосан, ту с печал на лицето, — ходеше по цялата дължина на кораба, разглеждаше това или онова, вземаше в ръце края на някой провиснал кабел или ролковия блок и отново го пущаше. Боцманът, майстор Брауер, дърводелецът и всички трябваше да дават обяснения защо дадена работа била извършена така, а не иначе и често пъти изискваше да се промени нещо, което сетне отново трябваше да се преправя. Особено Брауер беше длъжен да изслушва много придирвания, обаче само по работи, свързани с платната. Когато той биваше на кормилото, капитанът стоеше зад него с напрегнато съсредоточен поглед, но не казваше нищо. Тогава нареждаше да се измери скоростта, дори и в случаи, когато е била измерена малко преди това. И когато чуеше числото на възлите, колкото и да беше то, ставаше нетърпелив. Изискваше бързина, а не можеше да понася, че Брауер е този, който я постигаше.

И домакинът имаше трудности с неговите капризи. Понякога го ругаеше, защото ракията от неговия собствен запас не му била по вкуса. Едва му донасяха нова каничка и започваше да вика, че не искал да вижда питието в каютата си. След четвърт час поискваше да му донесат разреден с вода джин. Напразно се бореше той срещу прекомерното си пиене и всеки път, когато не можеше да устои, домакинът си изпащаше от грубостите му. Всяка вечер нареждаше да махнат питието от каютата му, но не след много време го чуваха отново да вика домакина. Около средата на „кучешката“ вахта той обикновено идваше на юта и никой не подозираше, че идваше там, за да избяга от питието.

Благодарение на грижите на Еверс, Пот и Брауер „Йохана-Мария“ имаше добро плаване и се завърна с благоприятно попълнен дневник.

Когато моряците напуснаха борда, щурманите установиха, че капитан Вилкенс не бързаше, както обикновено, да въдвори нужния ред и да си отиде в къщи. Понеже Еверс трябваше да остане на борда, капитанът покани втория щурман да пътува с него за Амстердам. Напрежението, което го бе терзало почти две години, беше премного за него и той нямаше кураж да си отиде в къщи. Взе със себе си Пот и когато бяха при вратата, той го помоли да влезе пръв. Видя занемарената всекидневна стая; момичето си закри очите с престилката. Вилкенс разбра, че последният удар, който можеше да се стовари върху главата му, беше нанесен. Жена му беше на легло. Не можеше да й каже нищо, защото тя не го познаваше. След като уговори работите със собствениците, той се върна в Нийведип и този път капитанът беше оня, който надзираваше освобождаването и натоварването на кораба. Ховерт Плаум, който разбра от собствениците какво се бе случило, се обади набързо на роднините си и дойде на борда, за да се грижи за храната му, без да си даваше добра сметка какво благодеяние върши. Капитанът го задържаше до късна вечер в каютата си, за да прогонва страха от самотата, като караше Плаум, разговорлив по природа човек, да му приказва до насита.

По едно време — то беше, когато „Йохана-Мария“ се готвеше да отпътува — изглеждаше, че Вилкенс бе намерил сили да понася нещастието си. В напрегнатите мигове на приготовленията той отговаряше приветливо на всеки пътник, не предоставяше на Еверс да дава заповеди и макар да се виждаше, че той е един наскърбен човек, все пак корабът получи от него всичко, на което имаше право. Но щом потеглиха, той отново насочи бинокъла към брега и предаден на мислите си, не забелязваше хода на времето. И още същия ден следобед повика домакина за каничка питие.

Денем рядко идваше на палубата и тогава се разхождаше напред-назад с наведени очи и мълчалив. Но матросите, които нямаха работа на палубата, отиваха един след друг на бака, като знаеха, че той се задушаваше от мъка. И винаги намираше нещо, заради което да избухне в силен гняв. И на всекиго идваше редът, дори и на Еверс, който спокойно изслушваше ругатните му, понеже знаеше, че се намира в плачевно състояние.

Нощно време Вилкенс редовно идваше на юта, понеже не можеше да спи, а в каютата самотата го гнетеше. От време на време слизаше долу, за да поеме някоя глътка и да се поизлегне в леглото, но това не траеше дълго; скоро излизаше отново горе и облегнат на релинга, гледаше към Брауер. Срещу него още не беше се нахвърлял. Обаче през една много тиха нощ, след като дълго бе стоял зад него, той неочаквано го сграбчи за раменете и го изблъска от щурвала. Брауер се смая и се изплаши, като видя бледното му лице, наведено над светлината на компаса. Капитанът не прояви буйности, говореше видимо спокойно. Нямало нужда вече да се пътува бързо — каза той. — Брауер не трябвало да мисли, че корабът му принадлежи и щяло да бъде по-добре да лежи на дъното на морето, отколкото да се докосне още веднъж до щурвала. Брауер скръсти ръце и го наближи. Но забеляза един жест на Еверс, овладя се и се махна оттам.

При неблагоприятен вятър, бурно време и продължително безветрие този беше най-лошият рейс на „Йохана-Мария“, който продължи повече от десет месеца. Макар Еверс да поставяше на кормилото най-опитните хора, корабът си оставаше инертен. При благоприятно море той се клатеше надлъж, а при тежки вълни се блъскаше така, че дървените части пукаха, сякаш той искаше да се отърси от тях.

При екватора неподвижен корабът лежа в продължение на дванадесет задушно-горещи дни с отпуснати платна и тогава моряците можаха да видят колко много страдаше капитанът от своите черни мисли. Ония, които бдяха всяка нощ под чистото звездно небе, го виждаха полуоблечен да се изкачва бавно по стълбата и да върви с несигурни крачки напред-назад по юта, като ту поглеждаше към компаса, ту слагаше ръка на челото си. А понякога правеше такива жестове, сякаш разговаряше сам със себе си и се примиряваше с нещо неизбежно. Страхът, който го тормозеше в продължение на толкова години, държеше в плен цялото му същество. От пиенето и безсънието той отслабна много и започнаха да му се привиждат страшни образи. По време на една буря в Индийския океан той отново се прояви като разумен капитан, макар да бе груб и бездушен. Две нощи и един ден той стоя твърдо на поста си срещу блъскащите вълни, като се държеше здраво, дето можеше да се хване, и заповядваше със силен глас. Но гонеше хората, искаше да спуснат надолу стенгите, преди да са прибрали добре платната, и тази прибързаност причини не малко щети. И при обратния рейс корабът няколко пъти бе сполетян от лошо време, при което капитан Вилкенс го управляваше лошо. Той се движеше с голямо закъснение и се завърна така раздрънкан, че собствениците решиха да му се направи основен ремонт.

В продължение на два месеца Вилкенс прекара сам във всекидневната си стая. Наистина всяка сутрин отиваше да види жена си, но се задържаше там само за миг, защото не можеше да понася нейното смаяно лице.

Малко преди да отплава, в един мъглив ноемврийски следобед той има една среща, която събуди у него илюзорни представи. Стоеше в гробищата пред гробовете на децата си и като се наведе да почисти с бастуна си няколко паднали върху камъка жълти листа, съгледа в края на алеята фигурата на Брауер, който също така се бе навел. Изправи се изплашен и видя, че Брауер вдигна глава, обърна се с лице към него и бавно сне шапката си. Стори му се, че това са движения на вампир, и го полазиха студени тръпки. Щом Брауер изчезна, той започна да се губи в догадки защо трябваше да го види тук и ненавистта към Брауер събуди у него подозрения, че той е дошъл тук да го следи. Не знаеше, че и Брауер имаше един камък в гробищата, който той посещаваше след всеки рейс.

След два дни, когато „Йохана-Мария“ потегляше, капитан Вилкенс, давайки заповедите си, загледа продължително към задната страна, дето стоеше Брауер. И това негово подозрително държане си остана през целия рейс. Първото нещо, което направи, когато се качи на палубата, беше да огледа наоколо. И щом съзря Брауер, очите му останаха широко отворени и упорито насочени към него.

На готвача, на когото се доверяваше и който най-често му правеше компания в каютата, веднъж каза — то бе казано в пияно състояние и Плаум го възприе именно като такова, — че животът му щял да бъде друг, ако не бил налетял на нещастието си в лицето на Брауер; защото този човек носел в душата си намерението да присвои кораба и още в началото той със своя поглед бил направил за него невъзможно да стане добър капитан на кораб. И вече никога не идваше на предната страна на кораба. И когато Брауер имаше работа с платната на задната мачта, капитанът изпращаше някой щурман да му каже да възложи тази работа на Принс. Тогава Брауер вдигаше глава и за миг заглеждаше капитана.

Всички виждаха как умът му започваше да блуждае. Малко след като минаха нос Добра надежда и когато пред залез слънце вятърът бе започнал да духа с пристъпи, първият щурман поръча да предупредят капитана. За кратко време барометърът бе спаднал много и Вилкенс веднага заповяда да се приберат платната, за което всички бяха повикани на палубата. Той зърна Брауер да се изкачва на голямата мачта, но го изгуби от погледа си, защото се закри в гънките на едно платно. Когато го потърси отново с очи, видя, че само другите бяха заети. Брауер беше слязъл, защото беше забелязал, че няколко млади моряци се мъчеха при една рея; покачи се при тях, помогна им, сетне се спусна по един фордун и слезе на юта. Беше облечен в потник от червен фланелен плат и тъкмо когато, висейки на фордуна, с лявата си ръка докосна палубата, капитанът се обърна и го видя в червената жарава на залязващото слънце около главата му. Извика и се дръпна назад в силна уплаха; неколцина се спуснаха към него, но той ги отклони и поиска чаша ракия. Щурманът отпрати Брауер оттам.

При обратния рейс изглеждаше, че капитанът бе възвърнал спокойствието си. Наистина дълго се заседяваше в каютата и рядко го виждаха в трезво състояние, обаче по-малко придиряше и се караше. Напротив, когато нещо беше добре извършено, кимваше доволен, а при неправилно извършена работа се показваше снизходителен. Но продължи да отбягва Брауер. И все пак, когато Еверс му заговори да вземат друг майстор за следващия курс, той не искаше да слуша, защото не можело да се намери по-способен човек за кораба.

Този път Вилкенс намери къщата си напълно изоставена. Жена му, която се бе побъркала, беше взета в един приют. Той каза на собствениците, че вече нямал никакво влечение към плаването и че щял да направи последния си рейс. Скоро след тръгването сред екипажа се знаеше, че капитанът щял да се сбогува с морето.

Сега той пиеше рядко; беше пак „шефът“, макар и много тих човек. Понякога го виждаха да гледа печално към мачтите, а понякога — да се взира във вълните леко усмихнат.

Корабът се държеше спокойно. Не се движеше бързо, но вършеше онова, което се очакваше от него, когато е в ръцете на моряци, които нямат никакво друго желание, освен да плават, както трябва. Не пътуваше с желание, но и не проявяваше капризи, които създават мъчнотии. През последния рейс на капитан Вилкенс корабът направи онова, което бе станало копнежът на неговия живот: пътуваше като почтен кораб — толкова мили на денонощие, толкова дни — съгласно правилника и практиката — с умерени и стабилни постижения, с малко повреди и малко поправки.

На обратния рейс, когато бяха в Ламанш, през една нощ Вилкенс видя на бледата лунна светлина Брауер, който се бе облегнал на релинга на предната страна на кораба. Той каза на рулевия да го повика и когато Брауер застана пред него, заповяда му да поеме щурвала. Бяха сами, корабът се движеше при лек летен вятър. Вилкенс се поразходи напред-назад и в един миг застана пред Брауер. „В продължение на четиринадесет години — каза той — бях несправедлив към тебе и не разбрах, че ти си изпълняваше дълга на борда по-добре от самия мене.“ Повече приказки били безполезни и ако Брауер му подадял ръката си, той щял да се почувствува спокоен.

Брауер отговори, че капитанът никога не е имал за какво да го упреква — нито за държането, нито за работата му; те се познавали достатъчно добре, за да бъде възможно това. Обаче — той знаел от опит — когато няма благополучие, човек търси вината у другиго и затова той никога не бил чувал добра дума от капитана. Колкото и да бил вътрешно недоволен, той винаги знаел, че никой от двамата няма вина за недоразуменията. Ако капитанът му подадял ръката си, всякакви по-нататъшни думи щели да бъдат излишни.

След това стояха замълчани до зазоряване и когато дойде смяната, те си пожелаха „добро утро“.

Този ден Еверс трябваше да нареди да се спуснат платната, защото капитанът не можа да бъде намерен никъде в кораба.

На Кейптаун „Йохана-Мария“ бе видяна с наведен флаг.