Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (3)

III

Якоб Брауер беше родом от квартала Остенбург, на една улица, дето старите разкривени къщурки се намираха под водното ниво. Това беше сутеренно жилище с една стаичка, която подобно на каютата на някой малък кораб получаваше дневната си светлина отгоре. Вратата беше толкова ниска и тясна, че баща му, ръководител на строителна група за надплотни жилища, един доста наснован мъж, трябваше да минава през нея странично и с ниско наведена глава. И нямаше брава, защото винаги се отваряше и затваряше с помощта на тежки ботуши.

Якоб беше на шест години, когато едно преживяване за първи път се запечата в паметта му така, че трябваше цял живот да си спомня за него. На стената една лампа димеше с червеникава светлина. Майка му се беше привела над коритото. С едната си ръка придържаше на голата си гръд току-що родено бебе, с широко разтворени крака в разлятата на пода вода. Изведнъж от мрака на отворената врата се показа един крак в ботуш, който я блъсна в кръста така, че тя изпищя и политна напред. В жилището нахлу остър дъх на джин и плесен. Якоб усети на устните си соления вкус на една сълза.

Следващото по-силно преживяване не само се запечата в паметта му, ами се разрасна и се превърна в една страст за целия му живот, в служене и почитание. Колко деца са имали родителите му, той не знаеше. Познаваше само две сестри: едната, която го носеше, когато още не можеше да върви, и другата — с която играеше. По-голямата понякога навеждаше над него бледото си лице и тогава той виждаше в очите й нещо, което беше за него по-скъпо от майка му, така че той повдигаше ръце, за да я докосне. Когато тя излезеше вън, за да бели картофи на слънце, седнала на стъпалото отпред, той напущаше компанията на другарчетата си, сядаше до нея и гледаше ръцете й. Винаги, когато тя назоваваше името му, той чувствуваше, че го обзема една тиха отрада.

Беше зимно време, когато тя започна да кашля. Майка му изпращаше него за всички покупки. Един неделен ден, като се върна в къщи с малка кошница торф, той видя, че сестра му седеше на един стол с разголени крака — защото беше облечена само в корсаж, — едното й коляно кървеше, а по пода имаше замърсен сняг, който беше паднал от ботуш. От онзи ден тя започна да куца.

След туй дойде голямото преживяване, което не беше нищо друго освен тиха скръб. От съседите, които стояха и гледаха как изнасяха ковчега, той чу, че я назоваваха с пълното й име: Йохана. Така я наричаше впоследствие и той в мислите си. Зимата беше дълга и мрачна. Сега вече не можеше да играе с другата си сестра, защото бе започнал да скита надалеко. Излизаше на непознати пътища, но не виждаше нищо, което да може да го спре. Все заничаше към далечината, дето трябваше да има някакъв друг път. Но еднъж се озова пред входа на едни нови гробища и веднага си даде сметка, че тук я бяха донесли. Влезе заедно с други и тръгна след хора, които разчитаха имена по надгробните камъни. За кратко време той се бе научил да чете. Обаче не намери камък с нейното име. Затова не се върна в къщи.

И остана далеко от къщи, скитайки край доковете и Ей. Защото сега той беше оня, който получаваше ритниците, и майка му бе му дала свобода да се връща в къщи само когато баща му спи. Ходеше сам, защото момчетата от квартала оставаха там да играят, а на него устата му бяха като заключени. Започна да следи по водата сменящите се светлини на облаците. Понякога хващаше дърво, изхвърлено от някой кораб, и опитваше соления му вкус, който е добило от морето, и миризмата на смола.

В една работилница за корабни платна, дето се беше често заглеждал, го приеха да разнищва въжета и тогава всяка седмица отнасяше на майка си в къщи по един схелинг^[1]. Усвояваше работата с платната от момента, когато пристигнеха от тъкача, и с въжетата — щом ги донесяха от въжарската работилница. Понеже имаше силни ръце, можеше да разгъва топовете платна и да помага при обтягането им. И не мина много време, когато вече можеше да работи с кривото шило. За една година той започна да върши работата на калфа, но никой не се учудваше, защото беше израснал бързо, и то и нависоко, и нашироко.

В края на седмицата, когато си отиваше в къщи, майка му го чакаше. Парите, които й даваше сега, осигуряваха храна най-малко за два дена. Баща си виждаше рядко. Понякога вечер се събуждаше от тропане, тракане и ругатни, а друг път, в много ранно утро, когато набързо облечен и с парче хляб излизаше навън, той го виждаше с мъка да измъква краката си от леглото до стената. Но се случваше и това — баща му да ги изненада, върнал се в къщи по-рано, но не достатъчно пиян, за да си легне веднага да спи. Тогава тежкият му юмрук се стоварваше на масата или по главата на някого от тях. Обикновено Якоб успяваше да избяга навън и чакаше на улицата, дето по стихващия плач разбираше, че най-лошото вече е минало.

Веднъж каза на майка си, че не можел да понася това и че щял да замине на плаване, щом пораснел достатъчно. Тя не отговори нищо.

Беше тиха лятна вечер, съботен ден, когато той замина. Баща му се бе върнал по-рано. Той хвана Якоб за врата с голямата си лапа, наведе го чак до пода и му стовари такъв удар, че главата му издумтя. Но Якоб изведнъж се изправи и го ритна в корема така, че оня падна по гърба си. След туй си взе каскета, отвори вратата и замина. Чу крякането на една жаба, а една съседка започна да вика след него в мрака. По яката на ризата му лепнеше кръв.

След двудневен път той пристигна в Нийведип, без да усети особена мъка от глад или умора. Там лежеше един кораб, готов да отплава. Някой, сложил двете си длани на устата, му извика. Той скочи в един йол^[2], взе пари, за да купи тютюн, и когато се върна, на кораба бяха заети с котвения шпил. Подвикнаха му да се залови за работа и той им помогна, без те да знаят, че той беше случайно там. Едва на следващия ден сутринта, когато отиде с другите в кухнята, готвачът запита кой е. Заведоха го при капитана, един пълен човек, който заповяда да му наложат пет удара, но сетне го повика отново при себе си и го попита на колко години е и дали е гладен.

Боцманът веднага бе забелязал, че той умее да борави с корабни въжета, а майсторът на корабни платна, като чу къде е работил, поиска да го направи свой помощник. Изпрати го горе да провери най-горната ванта, дето Якоб още на първото утро се покатери от щаг на щаг и свърши една трудна работа. Капитанът, който го бе наблюдавал, го потупа по рамото и му обеща заплата. Той не беше вече дете; още през първия рейс стана млад работник, със сърце предано на работата. Не приказваше, а само гледаше към платната и вантите.

Остана да плава в Индонезия до времето, когато гласът му започна да мутира. Една сутрин се събуди в лошо настроение, което го накара да се загледа в далечината — точно така, както правеше, когато беше малък. Носталгията го теглеше назад към Амстердам, макар и да знаеше, че там нямаше да намери нищо, което му е скъпо, нищо освен стъпалото, дето беше седяла сестра му, нищо освен спомена за едно бледо лице. Обаче горещината беше непоносима. Цветът на небето, морето и планините го отегчаваха. Палмите просто му пречеха. Трябваше да види сивото небе и мрачните канали и да чуе говора на хората от неговия град. Неговата тъга не чуваше и не виждаше нищо друго освен Амстердам.

Постъпи на работа на един голям кораб. По време на рейса майсторът на корабни платна умря и Якоб, още твърде млад, зае неговото място. Върна се и отново видя къщата, дето се бе родил: наведена напред фасада, овехтели от годините камъни, изтъркани стъпала пред къщата. При масата седеше едно момиче — по-малката му сестра, бедна фигура, безцветно лице. Говориха цялата сутрин и тя му наливаше кафе. Майката умряла, бащата — по-зъл отпреди. Трябвало сама да припечелва, но и често правела заеми, защото не стигало. Докато тя говореше, той слушаше и гледаше по стените, сякаш търсеше нещо и не можеше да го намери. Даде й пари и си замина.

Преди да отплава, той видя Ян де Ройтер, Дирк Янсе и Хендрик Меу, съседски младеж, които, като чуха кое как е станало с него, също изразиха желание да плават. И отидоха на същия кораб, който поддържаше рейс до Индонезия и обратно.

Якоб почувствува известно облекчение. В гробищата вече имаше един камък с фамилното му име. Сега, когато майка му не можеше вече да бъде тормозена, той остави в къщи само малката си сестра, на която след всеки рейс можеше да оставя достатъчно пари, за да преживява. Знаеше, че нямаше никакъв дом освен морето, но своя град той щеше да вижда редовно. На борда имаше младежи от неговата улица. Макар че си оставаше сериозен и скъп на думи, вечерно време слушаше песни и приказки. Впрочем, когато не беше на вахта, можеха да го видят от ранно утро до късна вечер на крака — ту тук, ту там, — увит в конци и гранчета, с шила и дървен чук в ръце. С постоянната си грижа за инструментите, за начина, по който те трябваше да бъдат употребявани, с грижата за всяко платно или щаг, за единствения начин, по който едно или друго нещо можеше да служи най-добре, той усвои умения, които удовлетворяват работника повече, отколкото ако го похвалят за това нещо.

Случи се така, че излизайки от работа, видя да спущат на вода кораб, който носеше на задния си щевен името „Йохана-Мария“. Меу, де Ройтер и Янсе казаха, че никога не били виждали нещо по-красиво от гледката, когато корпусът разсякъл водата, и тримата смятали, че това е кораб по техен вкус. Затова решиха да чакат заедно с Брауер, докато той бъде напълно готов.

Брауер беше първият, когото собствениците приеха. В деня, когато той дойде на борда, кръвта му се вълнуваше. Онова, което капитанът бе видял у него, когато минаваше напред, беше сиянието на щастието, рядкото щастие на ония, които от една проста увереност доживяват до сигурност. Ръката, която докосваше мачтата, беше мека и силна не поради нежността на сърцето и силата на мускулите, а поради трепета, който идеше от нея. Чистото влечение, свободно от корист, се вижда, колкото и да прави човек усилие да го скрие. Не мина много време, и матросите започнаха да казват, че Брауер можел да прави с кораба каквото си иска, защото бяха забелязали, че онова, което той без особена мъка вършеше — веднага щом видеше как трябва да стане, — туй, с което другите се потяха, не беше само мускулната му сила. С няколко мигновени кръстоски на ръцете той изпъваше едно въже, докато друг, също силен мъж, трябваше да тегли с всички сили. Той се стремеше да опознае всичко, което принадлежеше на кораба, и то не защото щеше да извлече някаква полза и не от просто любопитство, а за да знае кое можеше да бъде най-добро за кораба. Вършеше работата както с ръцете, така и с ума си.

Стопани бяха собствениците, капитан Вилкенс беше шефът на борда — дотогава, докато те останат собственици; а Брауер го познаваше и го разбираше и неговото разбиране носеше белезите на непреходното.