Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (7)

VII

Малко неща се промениха през следващите рейсове. „Йохана-Мария“, построена солидно, се нуждаеше от малко поправки и бавно старееше, плаваше редовно с пътници и товар ту по-бързо, ту по-бавно. Едни идваха, други си отиваха. Вилкенс, щурманът, деветте моряци, които познаваха кораба от началото, се поздравяваха при всяко отплаване — един със своята мъка или болест, друг със своята жизнерадост и угриженост де повече, де по-малко. Само капитана, който се бе сприятелил с ракията, го виждаха все по-често с несигурни крака. Веднъж дойде на борда така унил, че всички се спотаиха. Вървеше като стар човек, с наведени очи. Пак носеше траурна лента, пак беше изгубил дете и си мислеше, че вината е негова, защото му бе наложил телесно наказание. След като каза на Еверс какво трябва да се направи, той се затвори в каютата си и се появи на палубата едва когато трябваше да вдигнат котвите. През целия рейс обикновено стоеше в каютата си, като търсеше утеха ту в библията, за да повярва, ту в ракията, за да намери забрава.

Чак до меридиана на Канарските острови корабът имаше много затруднения поради бурно време, а след туй — неблагоприятен вятър. Екипажът неотлъчно беше при такелажа. И разпоредителността беше незадоволителна, защото Еверс, който страдаше от чревно разстройство, трябваше да прехвърля много работа на втория щурман. А той, чието име де Худе^[1] му правеше чест, беше добродушен човек, със здраво и усмихнато лице. Освен дето беше нов на кораба и, значи, не го познаваше, имаше слабостта да търси лесното, което понякога водеше до небрежност. Дълго разговаряше с някой пътник и докато боцманът чакаше да чуе какво трябва да се направи, той даваше заповедта си едва в последния момент. Като минаха нос Добра надежда, положението на Еверс се влоши дотолкова, че не можеше да изпълнява дежурство и само за кратко време се качваше на палубата. Ховерт Плаум поприказва с него, когато му занесе булгура. Янсе бе дошъл до мисълта да уредят тази работа чрез него, защото с готвача се оправяха трудно — по-трудно, отколкото с всеки друг особено когато е приготвил някое по-специално ядене, — и Плаум свърши работата толкова хитро, колкото можеше. „Корабът напредва бавно — каза той — и не само капитанът, но и всички други, естествено, не биха искали да останат на път по-дълго време, отколкото би било угодно на бога и на вятъра.“ Капитанът не виждал от тревоги, щурманът трябвало да лежи; вторият щурман бил добър човек, но за него плаването било развлечение. Матросите се питали няма ли някой друг на борда, който да може да даде на кораба онова, което е нужно. — Еверс го разбираше и знаеше, че те са прави, но не каза нищо.

Когато де Худе мина край кухнята, готвачът му предложи парче кекс, който бе приготвил за пътниците. След няколко предварителни приказки, които целяха да проучат разположението на втория щурман, готвачът го запита дали знае, че корабът може да се движи много по-бързо, ако го направлява Брауер. На това той отговори, че веднага щял да го постави на щурвала. Но готвачът сложи пръст на устата си, разговорът продължи с шепнене и завърши с един жест на де Худе, който значеше: остави тази работа на мене.

Якоб Брауер постигаше желанията си само с поглед. Не казваше нито думица, но начинът, по който гледаше, когато вторият щурман отдаваше заповедите си, показваше какво мисли и как се насилва да не протестира. Очите му бяха още по-силни от ръцете му. Когато гледаше в някоя точка, можеше да я види и друг, но другият нямаше да я забележи, ако той не му я покажеше. Приятелите му — които имаха в него по-голямо доверие, отколкото в един щурман, който ще остане на кораба може би само за едно или две плавания, — когато заповедта от юта биваше неуместна, гледаха към него, за да разберат как трябва да стане това или онова. Когато вторият щурман извикваше да се изтикат страничните гредички на фока, те поглеждаха към него, за да им покаже правилната посока. И сега, когато корабът напредваше бавно, те гледаха към щурвала, защото неговият поглед беше прикован в него. И веднага се запитваха защо той да не направлява кораба сега, когато капитанът нямаше да забележи.

В една спокойна нощ, когато нямаше какво друго да се прави, освен да се държи курс, Брауер се качи горе при сменянето на вахтата и взе щурвала в ръце. Вторият щурман не забеляза това. Бос и неколцина други, които се намираха отпред, обърнаха внимание. Шумът от водата при вълнореза стана по-тънък, пръските се разпиляваха по-бързо, полюляването веднага стана ритмично под сигурното око и сигурната ръка. Следобед, когато щурманът измери местоположението на кораба, каза на втория щурман да прави по-чести измервания на скоростта през следващата „кучешка“ вахта, защото искал да знае с каква скорост се е движил корабът през нощта. И когато чу: десет, само веднъж четиринадесет — той кимна с глава и не каза нищо.

Вярно е, че сега вятърът се задържа благоприятен до края и корабът можеше да се движи по-живо и денем. Но между матросите се говореше, че с кораба било като с човека: отнасяш ли се с него добре, и той ще се държи добре. Така е и с благосклонността на стихиите: един бива белязан, а други не. Брауер беше облагодетелствуван.

Докато лежаха на рейда, Брауер замоли капитана да му даде Хендрик Принс в помощ, защото при платната имало много работа, а Принс беше учил при него още като момче. И при обратния рейс майсторът можеше да му прехвърли една част от работата, с която той не трябваше да се занимава. И шест часа през нощта той стоеше обикновено при колелото. Отслабна и очите му започнаха да искрят. Никой не говореше за това, никой не го сочеше, но всички виждаха свежестта на кораба в многото подробности, които могат да придадат нов външен вид на нещо, което е изглеждало старо: тук някой оправен възел, там грижливо насмолен кабел или почистена от ръжда верига. Това бяха дребни неща, които винаги се вършат, но сега се хвърляха в очи, защото в тях имаше нещо красиво и весело. Още преди да се бе показало холандското крайбрежие, за два дена корабът получи нова боя, а палубата беше изтъркана с пемза.

Когато „Йохана-Мария“ наближи Нийведип, Еверс отиде при майстора, който беше зает с платната, и го запита колко време е продължил рейсът според него. Брауер посочи точния брой на дните. Този беше най-краткотрайният рейс, който те бяха направили, и то без никаква повреда. Това каза щурманът и мина по-нататък.

Година и половина плава „Йохана-Мария“ с Брауер на щурвала нощем, без да му забранят това. Капитан Вилкенс го бе забелязал, обаче копнежът за дома беше все още по-силен, отколкото страхът пред онова, което го чакаше там; и когато щурманът му посочеше броя на изминатите мили за денонощие, той кимваше доволен. И само при лошо време идваше нощем на палубата. Това беше най-щастливото време на кораба.

Но този път Вилкенс бе ударен още веднъж, и то най-тежко. Сакатото дете, единственото, което му беше останало, трябваше да лежи на легло от болест, от която то по мнението на най-добрия лекар в града дълго нямаше да живее. При новото отплаване той седеше отчаян в каютата; поръча да повикат Еверс и поиска от него съвет какво да прави. Щурманът не можа да му каже нищо по-утешително от това, че „Йохана-Мария“ трябвало да пътува много по-бързо, та да може капитанът да се завърне скоро в къщи, но че и самият капитал знаел колко трудно било това. Вилкенс скочи на крака и нареди да повикат майстор Брауер.

Брауер, застанал с наведена глава в ниската каюта, очакваше упреци. Еверс го запита дали е чул за кораб, който вземал разстоянието от Холандия до Ява за седемдесет дена и дали той вярва, че и „Йохана-Мария“ би могъл да постигне това нещо. Когато отговори, че сигурно и той може — доколкото зависи от времето и от постиженията на навигацията, — капитанът го посъветва по всичкото време на рейса да предоставя, доколкото е възможно, работата с платната на Принс, а той под непосредственото ръководство на щурмана да се грижи за хубавото плаване. Брауер погледна с недоверие сега, когато му предлагаха онова, за което той копнееше. Но Еверс, когато излязоха навън, го успокои, като му каза, че това било нужно, за да се помогне на капитана, който се измъчвал от грижи и скръб.

Тази хубава новина стана веднага известна. Хората се катереха радостно по реите, за да разпуснат платната, виковете при рудана звучаха плътно и силно. Капитанът и щурманът стояха на юта, а Брауер между тях. Духаше холандски пролетен бриз, който държеше флага опънат, без да го развява. Беше така, сякаш корабът започваше първия си рейс и щом пое курс, всички платна се отърсиха от гънките си. Къщурките на Зандвоорт, едва видими в пролетната мъгла, задържаха върху себе си бинокъла на капитана, докато изчезнаха от обсега му. Тогава той се загледа ту в Брауер, ту в Еверс и когато му съобщиха, че вече се движат с дванадесет възла, на устата му се появи лека усмивка, изразяваща и тъга, и учудване.

И плаването се запази между десет и дванадесет възла, докато една сутрин наблюдателят извика, че съзрял „Арайъл“, английски кораб, който често ги бе подминавал. Всички матроси дойдоха на палубата да видят дали Брауер ще може този път да осуети това нещо. Той помоли капитана да нареди да бъдат прибрани няколко платна, така че англичанинът да може по-скоро да ги настигне. Тогава „Арайъл“, много по-голям от „Йохана-Мария“, се приближи малко косо, поздрави и в отговор хората по вантите и пътниците замахаха с ръце. Сега Брауер назова платната, които имаха в резерв, и докато ги изпъваха, той бавно, почти незабелязано зави с форщевена надясно, към другия кораб, сякаш искаше да се насочи към неговия форщевен. Англичанинът разбра намерението му и веднага зави, за да му даде възможност да се изравни. Когато се изравниха достатъчно по направление, те едновременно поеха курс. Брауер го направи така, че веднага всички платна поеха пълен вятър. „Йохана-Мария“ се втурна през вълните. Скоро взеха преднина и малко следобед английският кораб се движеше една миля зад тях. Обаче Брауер смяташе, че му предстои по-важна задача, отколкото да се състезава. Макар че денят беше ясен, очакваше се буря. Морето ръмжеше под вълнореза, а край въжетата вятърът свиреше с плачевен звук. Пот, който сега беше втори щурман, имаше вяра в майстора и каза да запитат щурмана дали могат да приберат леките платна. След час срещу носа на кораба започнаха да връхлитат тежки вълни и големите платна заблъскаха така поривисто, че капитанът заповяда да ги снемат. Но веднага се разбра, че това не е достатъчно. Когато слънцето залезе, небето почервеня като жарава, а морето, което се мяташе нависоко, стана сивочерно, с пурпурни отблясъци и просветвания по гребените на вълните. Капитанът нареди да бъде сменен Брауер, който бе прекарал при колелото почти две вахти, но той помоли да му позволят да се върне отново там, когато бурята достигне връхната си точка, за да види колко се подчинява кормилото в такова време.

Едва беше слязъл долу, когато най-външният кливер се откачи и с трясък падна върху удължението на бушприта, като го изкриви. Трима души се занимаваха с него до тъмно, за да го приберат, докато Бос загрижено ги наблюдаваше, защото в някои мигове те целите се мушваха под вълните.

Нощта беше ясна, с много звезди. Освен ситно набрания голям марсел и буревременен фок всички платна бяха навити на рула и закрепени на реите с по две въжета, но капитанът постоянно наблюдаваше стенгите, които се огъваха, сякаш бяха тънки тръстики. Преди полунощ, когато морето започна да бучи, левобордовата котва се откачи и започна да се блъска о кораба. Докато повикат другия дежурен на помощ, марселът се раздра през средата. Шест души трябваше да се изкачат горе, за да приберат частите, а другите бяха неотлъчно заети с поставянето на буревременните платна, за да не изпадне корабът в безпомощност. Беше така светло, че можаха да видят англичанина, който страдаше от същите мъчнотии, а може би и по-лоши, защото беше смъкнал стенгите си.

През „кучешката“ вахта Брауер отново пое кормилото и буревременните платна — единствените, с които можеше да се плава — веднага се закрепиха. Корабът се движеше по вятъра с малко платна, като леко се полюляваше през големите вълни; ту забиваше нос дълбоко в подножието на някоя вълна, ту високо се изправяше срещу върха на друга. Бурята не утихваше. Бесня в продължение на две денонощия с еднаква сила, без да отслабне дори за миг. И през всичкото време Брауер си даваше само кратки почивки, за да яде; но не спа. И другите бяха постоянно на палубата, движеха се напред-назад, изкачваха се, притегляха, завързваха. На Брауер единствената му работа беше да държи здраво кормилото и да завива малко повече към вълната, по която трябваше да се изкачи. С дребни щети „Йохана-Мария“ бе напреднала за две денонощия петстотин мили. При пристигането в Ява се оказа, че плаването е било толкова бързо, колкото е пътувал някога най-бързият холандски кораб. На връщане плаването беше още по-спорно. Брауер имаше вид на здрав и силен мъж; работеше за двамина, защото не само направляваше кораба, но се грижеше и за платната. Капитанът, който се взираше в далечината, не му обръщаше внимание.

Вилкенс завари детето си живо, но състоянието му не беше подобрено. И когато отново отпътува, същите страхове пак го съпътствуваха.

За Бос това беше последният рейс. Поради своята болест той трябваше да се сбогува с „Йохана-Мария“ и с другарите си от екипажа. Обаче Брауер му остана приятел и опора до края на живота.