Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (1)

I

През един февруарски ден на 1865 година тримачтовият кораб „Йохана-Мария“ бе спуснат във водата от една корабостроителница на квартал Остенбург в Амстердам. Времето беше тихо и хладно, но слънцето грееше с белезникав блясък през мъглата, като лъщеше по прясната червена боя на кила и на знамето. Когато ръката на една девойка го освободи, корпусът започна бавно да се плъзга при възторжените викове на хората. След туй се впусна напред и неудържимо цамбурна, като разплиска нагоре вода, която се прехвърли над щевена, а кабелните въжета, които го държаха, пукаха и скриптяха. И сега там лежеше един кораб, който леко се поклащаше на вълните, а цветовете на флага му се оглеждаха във водата.

Един месец по-късно, когато мачтите бяха издигнати, вътрешните работи привършени и старателно проверени, той бе изтеглен към Нийведип за такелажно съоръжаване. Там, при кея, с него се изравни една лодка, с която докараха скулптурната фигура, позлатена тежка фигура на жена, изобразяваща надеждата, с котва в лявата ръка, а дясната притисната към гърдите. Откъм шията й се разгъваше лента, закрепена на самото удебеление на щевена, а върху лентата — със седем букви от едната страна и толкова от другата — стоеше девизът: „Nil Desperandum“.^[1] Лентата и буквите бяха от мед, така че ако позлатата се заличеше, девизът щеше да си остане на плавателния съд.

Мъже с венцеобразни моряшки бради стърчаха там и гледаха — и преди обед, и след обед. Понякога някой намигваше, преди да отмине по-нататък, а друг изваждаше лулата от устата си, за да каже някоя дума. Някои с възхищение кимаха с глави, но нямаше нито едни, който да не запримига с израз на неодобрение, когато вдигнеше поглед и измереше височината на мачтите и стенгите. „Йохана-Мария“, макар че беше изработен солидно, строен в предната част, пълен в ребрата, действително носеше под вимпелите един несъразмерен такелаж. Когато той лежеше във водата окончателно привършен и собствениците му, господата тен Хопе, дойдоха да го разгледат заедно със строителния ръководител и капитана, те дори сметнаха, че горните стенги трябвало да се скъсят. Капитанът, който се чувствуваше щастлив в момента, смеейки се, разказа за такъв един такелаж, с който англичаните постигнали неимоверна скорост. И подавайки ръка в знак на обещание, той заяви, че щял да постигне същото нещо, ако само господата имали грижата за подходящи товари. След тези думи те разгледаха всичко и в предната, и в задната част, в трюмовете, кухнята и бака. Сетне се върнаха в каютата и доволни от солидната и безупречна изработка, чукнаха чашите с рейнско вино в знак на привързаност към девиза на кораба си. От този ден нататък капитанът Ян Вилкенс стана заповедник на кораба. В суетнята на следващите дни новостта на палубата се поизхаби. Варелите с масло и смазка правеха петна, които лъщяха по фладерите на дървените части. Веригите и талиите при спущането ги нараняваха. Тежките амбалажни конструкции, сандъците и буретата оставяха широки резки. Ботушите на товарачите нанасяха кал и други замърсявания, които въпреки старателното търкане с четка постоянно оставаха около люковете цвета на захабеното дърво. То беше богато товарене, обаче разнообразието му не се хареса на капитана, така че той самият слезе долу, за да види дали добре се подреждаше стоката. Наистина и щурманът беше на борда и той му бе гласувал доверие още от първия ден, но не познаваше неговите умения, а сам той би вършил онова, което не смееше да повери на чужди ръце.

Когато корабът слезе по-надълбоко във водата, мачтите изглеждаха по-високи. Все пак през една нощ, когато бризът беше доста силен, капитанът и щурманът едва можаха да забележат някакво поклащане спрямо звездите.

Екипажът бе назначен и се яви на борда. За повечето от тях плавателният съд нямаше да бъде нищо повече от местопребиваването, дето те щяха да имат работа, храна и подслон — толкова, колкото им се даваше, — и временно убежище, което те щяха да напуснат заради друго, по-добро или по-лошо, и всеки по свои съображения, но почти всички поради безпокойството, което измъчва моряците било през време на плаване, било на сушата. Който излезе в морето, бива очарован от хоризонтите, от простора и светлината. Обаче той вижда по-добре от нас, които оставаме на сушата, че хоризонтите постоянно се отдалечават, докато на края, когато бъде спусната котвата, от тяхното обещание не излиза нищо освен радостта от един свободен ден. От полюляването и от самите вълни той добива възбуда, която го кара да продължава плаването дотогава, докато стигне до място, дето получава удовлетворение. Въпреки многото си работа той има толкова много време за гледане! И сетне, когато след един дълъг рейс е прахосал шепата сребро, което е спечелил, остава едно недоверие към онова, което е било, и въпреки това — известен копнеж към нещо ново. И тогава започва да поглежда към друг кораб и бива примамен от друг вълнорез, друго име или дори от друга боцманска свирка. Такива са матросите, които рано умират на сушата.

Но има и други, които принадлежат на морето — обитателите на кораба. Когато стъпят на него, обзема ги известна сигурност, която ги кара да се чувствуват по-силни и по-леко на краката си. Всичко, до което те се докосват, им дава здраве. Нагелите^[2] така им прилягат на ръцете, сякаш са били изработени за тях, а миризмата на смола е тяхна наслада. Те гледат към сушата като към чужда страна, която не познават. Докато котвата е на дъното, живеят в очакване, вършат си работата, защото трябва да я вършат; но щом корабът се раздвижи, въодушевлението се възвръща в ръцете им и с всяко въже и с всеки скрипец те боравят точно така, както трябва. Правят за своя кораб всичко, което могат, така че да не му куца нищо. Онова, което ги подтиква, не е само дългът, а привързаността към една собственост. Защото — макар и с друго право — корабът им принадлежи така, както на собствениците си.

Те знаят, че за тях той е нещо повече от оръдие, с което си изкарват хляба, и нещо повече от жилище; той е за тях твърдина. Къщата на сушата осигурява отрада, подслон през лято и зима, удобство и покой. Тя събира семейството; няма опасности, от които трябва да се крие човек там. Обаче при буря той трябва да се бори във водата срещу вятъра и вълните и тогава корабът е убежище, а и оръжие; и всеки е признателен на дървото, за което се е закрепил, на строителя, който го е сковал, и преди всичко на кораба, който сега се отблагодарява по един прекрасен начин за верността му. Такива са моряците, които — когато трябва да се върнат завинаги на сушата — чувствуват, че са изгубили най-хубавата част от живота си, онова, на което е принадлежало сърцето им.

Една третина от екипажа, който дойде на „Йохана-Мария“, беше замесен от такова тесто — хора на кораба и за кораба. Седмина от тях щяха да плават на него, докато там се издигаше холандският флаг, двамина — дори и след това. Капитанът и щурманът щяха да останат там четиринадесет години.

Стотици ръце щяха да обслужват кораба по време на неговите приключения, но малко — така добре, както ръцете на майстора на корабни платна, готвача и шест матроси, от които един дойде на първия рейс на кораба като юнга. С изключение на готвача всички бяха амстердамци, родени в квартала Остенбург, дето още от люлката си са слушали чукането и тракането на корабостроителницата; дето са опознали водата, играейки на дървени флоти, и чиито ранни младини са пълни със спомени за чудните неща, които е докарвал някой пристигнал от Индонезия кораб. По списъка те могат да бъдат посочени на първо място измежду ония, които са присъствували, когато са полагали кила на „Йохана-Мария“ и когато са го спущали във водата: Якоб Брауер, майстор на корабни платна, Дирк Янсе, Ян де Ройтер, Хендрик Меу, Християн Полвейк — матроси; Хендрик Принс — юнга. А също и готвачът Ховерт Плойм, който, макар и да беше дошъл от една хлебопекарница до самата църква „Св. Баво“, беше привързан към морето и корабите повече, отколкото към братята и сестрите си.

Всички бяха млади хора, както и самият капитан. Собствениците имаха обещанието на строителния ръководител, че ще притежават един от най-бързите плавателни съдове в целия флот, и смятаха, че той ще бъде обслужван по-добре от напредничавостта на младежта, отколкото от спокойствието на старите, които плават бавно и сигурно, но с това често пъти губят много време. Фирмата трябваше да докаже също, че той може да се състезава с новите влисинци и ротердамци както по отношение на товара — защото ставаше трудно да се спечели търговското предприятие, — така и по отношение на пътниците, които все пак винаги даваха предимство на познат кораб и познат екипаж.

Най-възрастният от екипажа, боцманът Аренд Бос, беше приет отчасти защото беше способен, отчасти от съжаление. Страдаше от неразположения, които го измъчваха най-много на сушата, а когато плаваше, се освобождаваше от тях в продължение на месеци. Все пак понякога той се оказваше негоден и в морето и затова винаги след два или три рейса отказваха да го задържат. Където отидеше, всички на кораба трябваше да почувствуват уважение към него, защото веднага се проявяваше неговото добросърдечие, неговата търпеливост и правдивост.

Когато той преди лягане скръстеше ръце на гърди и наведеше глава пред хамака, всички мълчаха, докато си свършеше молитвата. През свободното си време четеше или пишеше дълги писма до домашните си, защото Бос и през отсъствието си трябваше да ръководи грижите за децата си, които бяха поверени на един родственик. Несигурността и неизвестността за близките на сърцето измъчват моряка много повече, отколкото той дава да се разбере. Как ли ще ги завари, като се върне? С какво ли ще може да им помогне или да подобри положението им? Морето дава покой за самия него, но много безпокойство относно житието-битието на скъпите нему същества в къщи. Бос не показваше туй нещо с друго освен с обширните си писма.

Човекът, който още в началото трябваше да издържа пълната мяра на шегите, беше готвачът. Холандците и особено амстердамците се отличават с особен вид шеговитост, за която народът има различни имена и която обикновено се състои в някои нелепи, а понякога груби, но не злонамерено казани думи. Те не предизвикват голям смях. Напротив, лицата остават сериозни. И все пак оня, за когото те се казват, чувствува, че изпада в глупаво положение. Но не е вложено нищо оскърбително и затова той най-често отговаря с нелоша дума. Изглежда, че такива думи нарочно се изказват с повече местен акцент, отколкото имат, докато лежат в устата. От оня ден, когато Ховерт Плойм дойде тук, на борда, те всички биваха насочени към него и името му звучеше така, както той никога преди не бе го чувал. И понеже никога не разбираше защо тъкмо на него трябваше да кажат нещо щуро и не знаеше какво да отговори, излизаше навън ядосан. Обаче мъчителят можеше спокойно да го догони, за да му поиска в кухнята огънче за лулата си; защото Плойм, който никога не бе вършил лоши неща, не допущаше лоши помисли и у другите. От всички пред мачтата^[3] Бос и Хендрик Меу бяха обект на най-много симпатии. Меу — защото той беше оня, който развличаше хората; един едър младеж с почти бели къдрици. Всички песни, които са били пети някога в Амстердам, той ги знаеше от начало до край. Той имаше и други, написани на листчета в сандъка му, които понякога предоставяше на другите, за да могат да научат припевите. Акомпанираше на хармоника, която бе получил в награда и я лъскаше с чортова кожа. Свиреше на окарина, а и с пръсти можеше да свири някои мелодийки. По-нататък той можеше да скача презглава и да бяга по ръце по-бързо от всички. Когато го запитваха за нещо — за звезда или за морско чудовище, — веднага измисляше някакво име, някакво място и някоя приказка, която винаги завършваше печално. Защото макар лицето му да светеше от веселост, Меу имаше тъжно сърце, което го караше да се чувствува малоценен и да губи увереност в бъдещето.

От хората на кораба, които щяха да му останат верни най-дълго, Якоб Брауер, майсторът на корабни платна, привличаше най-малко внимание върху себе си по време на първия рейс. Само капитанът бе забелязал нещо особено у него. Когато дойде на мостика с приведена глава, той поздрави и мина напред. И понеже не знаеше какво именно му бе направило впечатление, капитанът реши, че то трябва да е било тъмният цвят на кожата му. Има амстердамци — от векове, от баща на син, — при които във всяко поколение се ражда едно дете с тъмна кожа, коса и очи, така че човек ще си помисли, че е южняк, ако погледът му, най-често тъжен, не беше тих като мрачен декемврийски ден в Холандия. Брауер рядко запитваше, отговаряше кратко. И че не обичаше твърде да приказва, това знаеха ония от предната част на кораба, които го познаваха още от квартала. Разбираше си занаята безупречно; казваха, че имал не по-малко познания от един щурман, макар че не бил учил това в училище.

Беше приет като майстор на корабни платна, но можеше да бъде приет и като дърводелец, защото познаваше дървото на кораба, неговите добри и лоши страни. Освен че беше сръчен и мълчалив, за него знаеха още, че е силен, но нищо повече от това.

Когато всичко беше готово и корабът можеше да потегли, през един майски ден дойдоха пътниците. Кабините заемаха голяма част от задната страна на кораба и нищо не беше пожалено, за да се създадат нужните удобства. Каютата — широка и висока, осветявана от огромен фенер — приличаше на някой салон от махагоново дърво, с две маси, две лампи и пиано. Собствениците бяха рекламирали красивата вътрешна уредба на кораба във вестниците — не без успех. Защото ако и да не пътуваха някои важни господа, нямаше нито една незаета кабина. Пътниците бяха такива, каквито ги виждаме обикновено да пътуват на Изток: неколцина бяха излезли в отпуск хора, един плантатор, един администратор; мнозинството обаче бяха млади хора, в началото на попрището си; един търговец, който трябва да сключи там някоя сделка, току-що назначени чиновници, новопроизведени лейтенанти от академията, един пансионер, който се връща при богатите си родители, млади госпожици, които отиват в Индонезия на работа. В един от дните, които се намират под закрилата на тримата ледени светии^[4], те дойдоха на кораба със своите сандъци, пакети и кошници, пълни с всичко онова, от което човек може да има нужда през едно продължително пътуване. Така на задната страна на кораба се създаваше суетня от хора, които се познаваха; тук и там търсеха домакина, заговорваха за това-онова щурмана, където и да го намереха зает с работата си, и всички бяха със зачервени лица, макар че въздухът заплашваше да затрещи с градушка. Но си легнаха рано да спят.

И този, който се събуди рано на следващата сутрин, скоро чу шума от миенето на палубата, заповеди и тяхното повтаряне, боцманска свирка, спущане и вдигане на скрипци и плясъка на водата, която се разбиваше о бордовете.

Щом се появи вятър под нужния ъгъл, капитанът, без да чака определения час, даде на кораба онова, което той трябваше да има, тоест морето. Към средата на дневната вахта^[5] почти всички платна бяха издути и „Йохана-Мария“, леко наведен към подветрената страна, запори светлозелените води с плискане и пяна на носа, със солено кипене, което и освежава, и докарва жажда, и изостря желанието да продължаваш напред и все напред.

Капитан Вилкенс, застанал на своя ют, със светнали от радост очи гледаше от вимпелите надолу. Облаците, от които току-що се бе излял обилен дъжд, тъй че белите платна сега блестяха, се гонеха към ясния, пълен с дюни бряг, но откъм север над мрачното море се надигаха нови застрашителни облаци. От гледище на плаването не можеше да се желае по-добър вятър. Когато чу, че корабът се движи с дванадесет възла, капитанът започна да потрива ръце. В този миг той съзря майстора на корабни платна, който гледаше надолу от голямата мачта, а в погледа му имаше нещо, което не му харесваше. В изблик на злоба той му викна и го запита какво става с него. Брауер, изненадан от тона, отговори просто, че всичко е в ред, но че едва сега можал добре да види доколко може да разчита на своите платна. Макар капитанът да знаеше, че нямаше никакви основания да бъде недоволен, той все пак чувствуваше, че у тоя човек има нещо, което не му харесва. И двамата бяха правдиви мъже, но не се разбираха помежду си и погледът, с който Брауер гледаше към платната, беше за капитана достатъчна причина да не може да го понася, макар да съзнаваше, че не беше справедлив към него. Една сила, която и разделя двама души, за чиито добри качества — и на двамата — мнозина свидетелствуваха, и ги противопоставя един на друг с неприязън и понякога дори с отвращение, трябва да иде отнякъде по-дълбоко, отколкото от сърцето. Никаква правдивост и никаква добра воля не може да им помогне. Единият не разбира думата, която другият казва, макар че тя е ясна за всекиго.

Още в началото на първото отплаване тази липса на разбирателство се прояви по доста неприятен начин. Северният вятър беше позатихнал и когато „Йохана-Мария“ влизаше в Ламанш, имаше мъгла. На меридиана на Бийчи Хед той почти спря и едва се полюляваше, макар че имаше вълнение. Всички бяха на палубата. На сутринта корабът се раздвижи и когато мъглата се вдигна, изведнъж бе съзрян един малък кораб пряко пред носа на „Йохана-Мария“, и то въпреки обстоятелството, че и от двете страни на кораба редовно се сигнализираше с рог. Откъде дойде той, капитанът не знаеше. Но неочаквано видя Брауер, който даде рязък завой с щурвала. Другият кораб засегна само бушпритното удължение. Капитан Вилкенс изруга, скара се на Брауер и го изгони от юта. Аренд Бос, който беше съвсем наблизо, сметна, че капитанът се е отнесъл несправедливо спрямо неговия другар, и макар че той беше достатъчно опитен, за да знае как трябва да бъде, не можа да се въздържи да каже, че именно това завъртане е предотвратило злото, за което — тъй както бе заслужил — му бе грубо заповядано да мълчи.

Сега имаше двама моряци — и то измежду най-добрите, — които смятаха, че заповедникът решава твърде прибързано. Вярно е, че Брауер няма право да се докосва до щурвала. Но е дълг на всеки моряк, който и да е той и каквато и длъжност да изпълнява, в случай на непосредствена опасност за кораба да действува веднага щом види, че друг не действува. Рулевият беше един необигран младеж, Бос не бе видял опасността, също така и капитанът, който и не искаше да признае, че Брауер е предотвратил злото.

Когато корабът отново плаваше с вятър в платната, всички пак се чувствуваха доволни, но между капитана и боцмана имаше само кратки думи и не повече, отколкото налагаше службата. Междувременно корабът бе поел своята задача. Той имаше такова поведение, каквото се очакваше от един кораб с неговите строителни качества — солидно и спокойно, прилично и устойчиво, по нрава на корабите, които от векове насам са осигурявали благополучието на Холандия, кораби, които не са имали друга история освен историята на собствениците и екипажа — труд, грижи, награда и вярност.