Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (12)

XII

Когато излезе от затвора, Брауер почувствува бремето на своите тревоги, но погледът му беше ясен, устремен далеко над хората и решителен. Струваше му се, че винаги е гладен, макар добре да знаеше, че никаква храна не можеше да го засити. Продължително и трудно щеше да бъде търсенето, защото докато оглеждаше и разпитваше в едно пристанище, корабът можеше да се намира в друго, за което той дори не е помислял, и ако отидеше там, може би щеше да е тъкмо заминал. Най-добре беше да отиде в Либау. Там трябваше и да се завърне. При консула намери сандъчето си с парите в него. И след като обикаля седем дъждовни дни по пристани и бараки, той узна, че един малък шведски кораб щял да отплава за Русия. Отиде на борда и замоли да му разрешат да пътува срещу заплащане на храната.

Когато слезе в Либау, той почувствува сигурност и увереност, каквато можеше да му вдъхне само Амстердам. През късите ноемврийски дни — та чак до февруари — той излизаше сутрин от моряшкия дом, зад зимното пристанище, още докато фенерите светеха; обикаляше по кея, откъдето най-добре се виждаше морето и вълноломите, гледаше настъпването на сивия ден и угасването на светлините, но не виждаше никакъв познат платноход. Това беше за него празно, безметежно време. Нямаше какво друго да прави, освен да скита из заснежения град до късно след запалването на фенерите. А пред очите му винаги стоеше корабът. И той постоянно пресмяташе: толкова пари има, толкова не достигат, още толкова години ще са нужни да печели. Трябваше да определи известен срок, до който още щеше да чака. Пък и когато дойдеше корабът, той, естествено, не можеше да се хване на работа на борда му при този капитан. Трябваше да плава на някой друг кораб за прехраната си, но да остане наблизо, за да изчака случая.

Когато изтече определеното време, а Брауер все още не бе видял „Феодора“, той скоро намери място като дърводелец на един руски шлеп, който превозваше дървен материал за Хъл. Макар че изпълняваше работата си така акуратно, че капитанът понякога заставаше до него и го гледаше с удоволствие, самият той не беше доволен: добре знаеше, че работеха ръцете му, но не и повече. Умът му не вземаше участие. По-рано на „Йохана-Мария“ инструментите сякаш сами работеха, сякаш се наслаждаваха. А сега трябваше да ги принуждава с волята си, за да му служат добре, колкото беше възможно, а действуваше без желание. Гнетеше го тягостно чувство в гърдите. И доби навика от време на време да спира за малко, за да поглежда към един или друг кораб; съвсем за малко, защото, щом се покажеше някое платно, той веднага разбираше, че то не е онова, което той търсеше. В Хъл срещна едного, който някога бил плавал на „Феодора“, но сега нямал никакви сведения за него.

След това пътуване Брауер постъпи на един шведски кораб, който щял да плава към Заандам. След като и този път не откри никакви следи от „Феодора“ и можа да получи работа като дърводелец в корабостроителницата в Либау, той реши да остане там и да изчака.

Това беше дългият сезон на четиринадесетчасовия работен ден. Брауер можеше да ходи край брега само сутрин рано, вечер късно и понякога през обедната почивка. Повече от година не бе чул нищо за „Феодора“. Дори тук, дето беше базата на кораба, той доби само някои несигурни сведения. А не смееше да отиде да се осведоми при собствениците.

Ставаше му все по-тягостно. И когато съботен ден седнеше пред огледалото на бръснаря и видеше, че белите косъмчета по главата му и по кръглата му брада се увеличаваха, това му навяваше мрачни мисли. Една изминала година не беше малко за неговата възраст, когато не можеше още много да чака. Други вече имаха дом, семейство, спокойно и пълно с отрада съществувание, а той стоеше тук, в чужда страна, с една голяма цел, която може би щеше да остане непостигната. И тогава животът му щеше да бъде ни повече, ни по-малко от безполезен. Често си бе мислил, че няма полза от работа, която не се върши със сърце, колкото и усилия и безпокойства да струва тя. И сега виждаше, че всичко, което бе направил за „Йохана-Мария“ през по-голямата част от живота си, не бе донесло нищо повече от хляб за него, за другарите му и за собствениците. Хляб и облекло за жена и деца, тютюн, ракия, един хубав ден на сушата — беше наградата на този, който е работил само за това. Но какво получаваше оня, който е работил с най-хубавото, което е запазил в сърцето си? Той, Якоб Брауер — една торбичка, пълна с пари в Амстердам, и тъга тук, в чуждата страна.

Чудни сънища може да сънува понякога човек! Веднъж Брауер се събуди много учуден и дълго мисли за съня си: „Йохана-Мария“ с две сини очи отпред, в едно бяло гладко море, на палубата стояха хора с разголени гърди, а той беше капитан. Бялото море и сините очи така го разчувствуваха, че го накараха да размисли за детството си и за единственото човешко същество, което бе обичал.

След като прекара около половин година в корабостроителницата, той срещна Расмюсен, който се зарадва, че го вижда, и настоя да отиде да плава с него. Отговори му, че познавал само един кораб, на който бил радостен да плава, и му разказа своите преживелици. Можел да приеме предложението само при едно условие: ще го напусне, ако срещне своя кораб, независимо къде ще се намират. Подадоха си ръка и след работа Брауер отиде на брига „Утринна звезда“ с база в Християния, дето вечеря заедно с капитана и щурмана.

Много пътувания направи той с капитан Расмюсен от Източно море към Англия и Холандия като боцман, макар че изпълняваше работата на щурман и получаваше заплата като такъв. Не беше весел другар, но никой не се оплакваше от него и корабът беше обслужван така, сякаш беше пътнически кораб, известен със своята спретнатост в пристанищата, където отиваше. Две години, денем и нощем, гледа Брауер към широкото море или в пристанищата. Всеки знаеше какво търси той и когато се появеше някой кораб, всички матроси поглеждаха към устременото му натам лице, което вследствие на силното напрежение се покриваше с матов блясък. Понякога нощем Расмюсен се задържаше на разговор за това, което той мислеше да направи, когато види кораба. В началото Брауер премълчаваше своите тайни въжделения, обаче копнежът трябваше да се сподели и така той му каза, че искал да го държи под око, докато може да го купи. Расмюсен, който бе започнал на кораба от а-бе и бе достигнал до капитан, го разбра; станаха приятели и си помагаха, макар че малко си говореха.

Най-после след около пет години Брауер чу една новина. Тя беше неясна и неочаквана и изглеждаше, че му дава малко шансове. Но никой не разбира по-добре от моряка, че в един свят, дето хиляди мили могат да имат една достижима крайна точка, не е случайност всичко онова, което наричат случайност. Докато един кораб не е загинал, може да се открие, дето и да се намира той. Брауер знаеше със сърцето си, че ще го открие.

В Заандам „Утринна звезда“ застана до един шведски кораб; там стоеше човек, който извика Брауер по име. Това беше Ян де Ройтер, с когото се бяха изгубили след сблъскването при Дънгенес. Пътувайки с лодка към Амстердам, те заговориха за предишния кораб и де Ройтер му каза, че го бил видял няколко пъти в Южна Америка. Името му не запомнил, но плавал под италиански флаг. В това бил сигурен, защото чул песента на матросите. Не можел да се заблуди, защото „Надеждата“ имала само ляво око, а самият той при една буря бил повредил дясното й око. Ако някой друг му бе казал това, Брауер щеше да се усъмни, но той добре бе опознал де Ройтер. През същия този ден той разучи как биха могли да му изпратят парите, ако ги поиска. Обясни на капитана какво бе чул и Расмюсен му каза, че най-добре щяло да бъде, ако постъпи на работа на големия търговски кораб на неговия братовчед, който редовно превозвал селитра от Чили.

Силното желание изостря зрението, но може и да го притъпи. Брауер си бе представял кораба винаги такъв, какъвто го знаеше, и не бе помислял, че през тези години той можеше да се е променил и че можеше вече да не плава с руснаци и в Източно море. Упрекна се за тази глупост, защото ако си бе помислил за туй нещо по-рано, не щеше да остане в тази малка част на света.

Докато той беше в затвора, „Феодора“ бе заседнал близо до Специя и го бяха продали, защото изтеглянето му щяло да струва много скъпо. Новият собственик, един капитан от Ливорно, нареди да го ремонтират и боядисат и му даде името „Рафаела“. Изглеждаше много добре поддържан, макар че за вкуса на един моряк от Остенбург беше доста разкрасен: една лента от бяла боя около стенгите, цветни украси тук и там, което придаваше на кораба весел, но суетен вид. „Феодора“ беше облъскана от работа жена с неугледна външност, а „Рафаела“ — изрисувана кокетка.

Капитан Рекка беше най-големият контрабандист в Средиземно море, но обичаше кораба си и влагаше известна част от припечеленото за неговото поддържане и разхубавяване. Направи няколко рейса до Галвестън със зърнени храни, от които освен това, което биваше насипвано в трюмовете, имаше и известно количество на палубата в чували, с които при разтоварването се отнасяха много внимателно. След всеки рейс „Рафаела“ получаваше нова мед за заменяне на старите халки, дръжки и нагели и понеже всичко се излъскваше старателно, в някой летен ден над Средиземно море по кораба можеше да се наблюдава ослепително искрене.

Но стана тъй, че в Неапол капитанът има неприятности с един митничар, който бързо откри контрабандна стока в такова количество, че му провали печалбата за цяла година. По-разумно беше сега временно да пътува честно и „Рафаела“ направи няколко рейса до Чили, за да закара селитра в Хамбург.

Там, на рейда в Антофагаста, де Ройтер бе видял два пъти „Рафаела“ с бяло боядисаната фигура, откъдето той веднъж едва ли не падна от въжето, повреждайки дясното й око. Украсата и медните части му направиха малко странно впечатление, но си помисли, че така трябва да бъде на един весел кораб, дето матросите цял ден работят и пеят.