Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (10)

XII

Откогато Брауер сне флага, в душата му се зароди и бързо се усили едно голямо желание, чуждо досега, но което той отсега щеше да осъществява с всичката сила на волята си. Винаги си бе представял две възможности: съдбата на един кораб е да загине или да остарее и да отиде за отпадъци. Никога не бе си помислял, че той би могъл да бъде и разменна стока, която да бъде купена от всеки, който има пари. Ако един норвежки капитан, който, естествено, не е бил богат през целия си живот, бе купил кораба, то защо не би могъл да направи такова нещо и той? И започна да пресмята: на толкова възлиза заплатата му, значи с толкова повече, отколкото му се налага да харчи. Откакто нямаше никого в Амстердам, който да има нужда от неговата помощ, беше запазил излишъка от заплатата си в един сандък и никога не го бе броил. Сега той знаеше както неговата величина, така и цената на един аварирал кораб, която беше около седемдесет пъти по-голяма, така че той трябваше да спестява още седемдесет пъти по толкова време. Макар че никога не можеше да достигне нужната сума само от спестявания, не трябваше да харчи нито цент повече от това, което се налагаше, точно определено. Трябваше да измисли обаче и друг начин за печелене на пари, защото беше сигурен, че кога и да е ще си купи кораб. Има хора, които през време на работата си се отдават на мечти, като мислят например за жена и деца, или пък си представят разни наслади, така и Брауер стоеше на някоя полюляваща се рея с въже от няколко ката и конци — докато ръцете му действуваха — с числа в главата си, със събирания и изваждания, с умножения, със съмнения и надежди.

Той стана сребролюбив и алчен. Наистина всеки път, щом получеше заплатата си и я съпоставеше с онова, което щеше да му бъде нужно, той се чувствуваше малко или много обезкуражен, но желанието му беше по-силно от разума. Забравяше какво имаше и виждаше това, което искаше да има. Скъперничеството го направи хитър. Намираше по-евтини магазини от тия, които бяха близки за моряците, и си пресмяташе какво биха могли да струват някои предмети в друг град. Така той купи в Гьотеборг ножчета, които продаде в Кардиф с печалба; в Кардиф купи лули, които в Берген му донесоха по тридесет цента на парче. Но най-големи печалби реализира от контрабандна търговия, която изискваше и по-голямо хитруване. Че той се занимаваше с контрабанда, знаеше всеки, но никога не виждаха как изнасяше от борда тютюна и напитките. И дори в пристанищата, дето често отиваше и имаше постоянни купувачи, никога не го подозираха. Пушеше тъй малко, че другарите му не го замолваха дори за една лула тютюн. И понеже беше саможив, никой не се сърдеше, че не отиваше с другите в кръчма, дето се черпеха наред.

Когато „Йохана-Мария“ потегли за Норвегия след малкия ремонт в Грейвсенд, капитанът, едновременно и собственик, забеляза колко полезен е Брауер и му предложи да остане при него като дърводелец и майстор по платната едновременно при по-висока заплата, отколкото само за майстор. Обаче корабът трябваше да бъде преустроен, което щеше да изисква три месеца. През това време Брауер щеше да се ангажира с къси рейсове из Източно море.

През зимата, когато се върна в Драмен, той намери кораба — който сега се наричаше „Ингрид“ и бе регистриран в това пристанище — не много изменен. Само задният трюм беше удължен, за което бе отнета известна част от пътническите кабини. Но все пак той виждаше разликата. „Йохана-Мария“, за чийто външен вид се полагаха добри грижи, съоръжен с такелаж от солидно качество, беше индивид от по-висше съсловие. „Ингрид“ със стари платна и въжета — потегнати или нови, но които струват евтино, с оскъден пласт боя, — сравнен, приличаше на оскъдно преживяваща жена от средното съсловие. Брауер гледаше с болка на сърце и когато капитанът му отговори, че не смята, че е нужно ново въже за платната на фокмачтата, той се поколеба, като си помисли дали не трябваше да го купи със собствени пари. Но не го направи; предпочете да се главоболи със старото.

Когато докараха товара и той видя как бе прибран, разбра и друго, че вече не можеше да гледа на кораба така, както по-рано. Варелите с рибено масло се изплъзваха от плещите на хората, защото бяха твърде големи; започваха да капят и всичко, о което човек се допреше, лепнеше от мазнина. И в екипажа се виждаха различия. Той се състоеше отчасти от неопитни хора, които още нищо не разбираха от корабоплаване, и отчасти от хора с посивели коси, мудни и изморени, макар да изглеждаше, че когато потрябва, те ще имат здрави ръце. Капитанът, също застарял човек, от пестеливост бе назначил хора, на които трябваше да плаща малко, главно норвежци, но имаше и от други националности — всички бяха моряци, които вземаха каквото им се даваше; прилични хора, чиято съдба беше да плават на бедни кораби.

Всъщност капитан Нилсен беше капитан само за лице. Той уреждаше главно документацията, а всичко друго предоставяше на щурмана. Сутрин седеше на палубата, пушеше с лулата и надзираваше; на обед поспиваше; след вечеря правеше малка разходка, преди да си изпие грога, и след туй отиваше да спи. Понякога поканваше при себе си някого от хората си и разговаряше с него чистосърдечно, като го разпитваше за неговите частни работи, съветваше го и понякога му помагаше.

Три години Брауер прекара добре при него. Капитан Нилсен го бе оценил по достойнство: старателен човек, който си разбира работата и я върши с преданост; доволен, че можеше да служи на интересите на кораба така, както той ги разбира, без да му се пречи. На такъв човек той можеше да плаща повече, защото неговият труд му спестяваше не малко разноски. Той го видя и на щурвала и тук също оцени преимуществата на неговата работа. Брауер почти не получаваше заповеди от капитана и щурмана. А Нилсен, който се страхуваше от мъчнотии с митническите чиновници и бе казал на щурмана да внимава да не се върши контрабанда, вдигаше пръст — когато повтаряше това нещо пред всяко тръгване, — което означаваше за щурмана, че можеше да направи изключение само за едного.

Още при първия рейс след тримесечно търсене на товари в различните пристанища Брауер разбра, че корабът е изгубил много от своята инертност. Но се бе появило някакво търкане на части. Дори при един бриз той започна да се навежда доста силно под горните брамсели. На носа, под котвения клюз, дето бе ремонтиран след удара от сблъскването, се виждаше някакво издуване. Този дефект не пречеше, обаче Брауер се обезпокои: дали то не беше признак на небрежност при ремонта, от употреба на негодно дърво? Или пък можеше да бъде от застаряване? В Ливерпул настоя пред капитана да купят няколко готови дъбови дъски, за да има запас в случай на нужда; и между разтоварване и натоварване на кораба той отдяла няколко парчета от външната страна, пригоди и нови и така премахна издуването. Изглеждаше малка работа, но трябваше да се направи прецизно от вън и отвътре. И когато беше вече готов и той излезе на кея да погледне, корабът засия с ново лице.

В Бискайския залив, на път за Лисабон с разнообразна стока, една сутрин корабът се оказа доста наведен с предната страна, така че започнаха да го връхлитат неприятни вълни. Макар че стоката беше добре наредена, оказа се, че някои тежки амбалажни конструкции се бяха разбили и тракаха. Изгубиха един ден с разместване и притягане в предния трюм. Същото се случи и при обратния рейс, от Лисабон към Бордо, и още веднъж — от Бордо към Лондон. Пренареждането на стоката се оказваше неподходящо и Брауер напразно търси причините. Знаеше, че корабът винаги е проявявал пристъпи на капризност, но никога не е имало лоши последствия от това, и той започна да подозира корабостроителницата в Драмен — че там са направили нещо, от което корабът тайно страдаше.

През един от следващите рейсове корабът им поднесе друга изненада. Макар че беше напълнен с руда в насипно състояние, при един слаб вятър задната страна започна неочаквано да се смъква надолу, като същевременно корабът се наклони встрани. За щастие, времето беше добро, така че пристигнаха благополучно на местоназначението. Обаче капитанът, страхувайки се, че ще загуби кораба, реши да се върне с малко баласт в Драмен. Строителят, който прегледа кораба, не намери никакъв дефект, но все пак посъветва горната кръстачна стенга да бъде скъсена наполовина. И наистина след това „Ингрид“ пътува нормално дори и при лошо време.

И на Брауер му потръгна. В много европейски пристанища, от Рига до Палермо, и в някои американски, Ню Орлеан и Галвестън, откъдето прекарваха зърнени храни и памук, той намери благоприятна почва за контрабандна търговия. Припечеленото носеше в една кожена торбичка, пришита в пазвата му. Но понеже често се измокряше и освен туй торбичката набъбваше все повече и повече, трябваше да помисли за по-сигурно място. Тя съдържаше монети и банкноти от почти всички европейски страни. Когато — след като беше плавал три години под норвежко знаме — докараха един товар дървен материал в Амстердам и по този начин той отново видя своя град, имаше чувството, че неговото имущество можеше да бъде добре съхранявано само тук. Посети предишните собственици на „Йохана-Мария“ и им разказа за своите затруднения. Те предложиха да инвестират парите му за него, след което той веднага извади торбичката. Но когато пресметнаха съдържанието й, те го загледаха подозрително. Брауер им разказа откровено как е събрал тези пари от заплатата си и от други припечелвания, като добави, че било против съвестта му да контрабандира в Амстердам.

От предишните си другари-моряци той намери само Хендрик Принс, който имаше семейство и държеше магазин. Взе го със себе си заедно с най-голямото му момче, което искало да стане моряк — за да видят кораба. В малкото пристанище Хаутхавен „Ингрид“ се издигаше високо над шхуните, шлеповете и големите търговски кораби. Лекото плискане на вълните, набити със слънчева светлина, се отразяваше в стените на кораба и Брауер, възрадван, че пак можеше да поговори на холандски с един приятел, му показа всичко, което бе променено, и че през тези години корабът беше твърде малко пострадал, макар че сега той съвсем не беше кораб за богати господа и трябваше да върши груба работа. Той хвалеше „Йохана-Мария“, както отново го наричаше, казваше, че най-приятно се пътувало на товарен кораб, защото едва когато корабът бил грижливо поддържан и при положение, че това не се изисквало за показ, се разбирало доколко моряците са моряци и доколко държат на него. Принс не беше го чувал никога да говори тъй разпалено. След като се разделиха, Брауер остана на брега, предаден на мисли. От разговора изведнъж му бе станало ясно, че той копнееше да притежава именно този кораб, а не някой друг. Съзнаваше, че бе голямо дръзновение да робува на такова тщеславие — той, роден в изба, неходил на училище, да иска да стане собственик на голям кораб, на чиято предна страна той бе плавал вече двадесет години. Това щеше да му струва много пари, много повече, отколкото би могъл да спести за още двадесет години. Пък и ако му се удадеше, какво ли щеше да прави тогава с него, когато и самият той, и корабът щяха да бъдат доста стари, за да работят? Но каквото и да мислеше, колкото и да оглеждаше работата от всички страни, като преценяваше шансовете за и против, той винаги чуваше дълбоко в себе си един глас, който му казваше, че нищо няма да му попречи да придобие кораба — тъй както той вярваше още в началото.

През този следобед той излъска медните ленти на девиза на фигурата отпред и след туй се разходи из града с повишено настроение.

След един рейс до Саванах и обратно към Християния „Ингрид“ се облъска така много от продължителните бури, че му бяха нужни няколко месеца за възстановяване. Брауер нямаше защо да търси друг кораб, защото капитанът го задържа — да оправи старите платна и да направи нови. Сега той можеше да следи какво се върши и няколко пъти предупреди капитана, че тази или онази работа щяла да навреди, ако не се изменяла. В началото строителният майстор намираше това за нетърпимо, но когато видя, че Брауер дава на дърводелците правилни указания и работи така усърдно, както самите те, остави го да действува по свое усмотрение. По една или друга причина и собственикът, и строителният майстор мислеха, че неговата преданост към работата им пестеше пари. Всъщност най-голяма полза имаха корабът и Брауер.

Когато „Ингрид“ беше готов да отплава, капитанът предостави командуването на Расмюсен, който досега беше щурман. Той беше внимателен към Брауер, защото знаеше колко много можеше да разчита на неговите умения и усърдие, и не само му предостави пълна свобода, но и се съветваше с него в интерес на кораба. В продължение на една година той прави редовни рейсове с дървен материал от Скандинавия до холандски и английски пристанища, като припечелваше малко, но спокойно и сигурно. Сега Брауер беше боцман и имаше помощници за дърводелската работа и за работата с платната.

Капитанът беше възприел навика да поема „кучешката“ вахта, защото щурманът имаше повредено зрение — което все повече се влошаваше, — и тогава всъщност управляваше Брауер. Наистина щурманът стоеше при него, но трябваше да си слага очилата, за да погледне компаса, и дори едва различаваше светлина от разстояние една миля. Но корабът не можеше да бъде в по-сигурни ръце през нощните часове. Всеки матрос знаеше това и спокойно си лягаше да спи, защото на юта стоеше едрата фигура на холандеца, който и в тъмнината виждаше всичко.

Но веднъж, когато всичко изглеждаше спокойно и Брауер беше вече сменен, корабът бе ударен, пак при английския бряг. Той се намираше пред устието на Темза и бе приел на борда си лоцман, когато попадна в замъглен район. При звука на рога всички се спуснаха на палубата, обаче нещастието стана така бързо и неочаквано, че още не всички бяха излезли горе. Един малък крайбрежен кораб, незабелязан от никого, изскочи от мъглата и с пълна сила се блъсна в лявата страна на носа, така че тя се разцъфна. Помпите едва задържаха кораба над водата. На сутринта един влекач дойде на помощ и го изтегли към Грейвсенд.

Повредата беше толкова голяма, че екипажът можеше да си отиде в къщи. Брауер остана за сметка на капитана, който пожела да го задържи, и ангажира място в една странноприемница, дето можеше да гледа от прозореца косо към корабостроителницата. Там седеше той почти по цял ден. По ударите на чуковете можеше да разбере какви гвоздеи се набиваха и колко — и не беше зает с нищо друго. И сетне, когато — като приятели и при пълно доверие — отидоха да прегледат работата заедно с капитана, който изчакваше привършването на работата в Лондон и от време на време прескачаше в Грейвсенд, той вече знаеше какво беше направено. Заедно приеха на борда новите хора — колкото беше възможно по-малко, според предварителния списък на капитана, но достатъчно, за да върнат кораба обратно в Драмен. Намери се само един щурман, който пожела да плава към Норвегия, млад човек — така че капитанът натовари Брауер със задълженията на втори щурман и му даде каюта. За своя изненада той забеляза, че Брауер може да борави с уредите. Понеже му беше трудно да се оправя с картите, той му показа набързо как става измерването и определянето на местоположението на кораба — защото смяташе, че един моряк, който не е ходил на училище, не може да разбере тази работа.

В Драмен, още преди да бяха пуснали котва, собственикът дойде на борда заедно с двама господа. Вечерта той покани капитан Расмюсен и Брауер на вечеря у него. А след вечерята, докато седяха около печката, той им съобщи, че бил продал „Ингрид“. Брауер подскочи, като изруга, и едва можа със заекване да запита за цената. Но не получи друг отговор освен вдигане на рамене. Върна се на борда с капитан Расмюсен и преди да отидат да спят, те мълчаливо си подадоха ръка.