Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (14)

XIV

Платнарските и дърводелските инструменти намери в същото сандъче и веднага тръгна да прегледа какво трябва да се направи. Джек Евери, негърът, единственият, който бе останал на борда, вървеше подире му навсякъде, за да гледа — първо от нетърпение да разбере какво означава тази активност, а сетне — изненадан от сръчността му. Преди обед той отиде в кухнята, за да свари супа. След като обядваха заедно и като видя, че Брауер незабавно стана, за да продължи работата си, той плесна с ръце. Помогна му да закрепят една седалка отпред на носа, дето Брауер се залови да оправи лошо фугираните дъсчици — и остана да го наблюдава, като му подаваше инструменти и дъски. Обаче работата продължи повече от неговата изненада, та отиде да приготви чай и хляб, а след туй излезе на сушата с една малка лодка.

Брауер беше сам с кораба. Седеше вън от борда, като се полюляваше по вълнението, и с часове работи с чука и длетото при ритмичното скрибуцане на такелажа. Когато дъсчиците бяха фугирани, трябваше да се калафатят, но нямаше налице нито нови нишки, нито пък от разнищени стари въжа; та преди да отиде да ги потърси, той си даде една малка почивка. Загледа се във фокмачтата и започна да си пресмята от колко години вече познаваше кораба. Бяха застарели и двамата. Още десетина-петнадесет години вече и двамата ще трябва да почиват. И какво ще са постигнали тогава с труда на целия си живот, когато и двамата ще бъдат изхабени и ще подлежат на бракуване? Печелиха пари през всичкото време — корабът — за собствениците и екипажа, които с тези пари издържаха жени, деца, а той? — за да стане собственик. Естествено, човек притежава кораб, за да си изкарва хляба с него — също така, както мелничарят има мелница, а коларят — кола. Но той копнееше да има кораб, нищо друго, освен да го има, да бъде само негов. Най-напред работеше на него, за да го поддържа в добро състояние, без повреди, и така си изпълняваше дълга, защото корабът му даваше хляб и подслон. Труд — срещу хляб, това трябва да е било достатъчно за един честен човек. Защо започна тогава да копнее за нещо повече? Сигурно не за да забогатее, защото добре знаеше, че когато вече щеше да притежава кораба, той щеше да бъде изхабен. А защо тогава? Не беше ли недостойно да иска повече от онова, което му се полага? Затуй ли извърши толкова измами с контрабандата — само за да стане собственик? Той не знаеше, но в душата си чувствуваше, че не го прави от лична корист. Мислеше си, че всеки си има някаква мисия в живота, че един я изпълнява по различни начини, а друг — по един-единствен, за който се държи здраво от начало до край. Неговата мисия беше да работи за кораба — който той видя в мига, когато го спущаха във водата — дори и тогава, когато той няма да има вече никаква стойност и ще бъде смятан за корабокрушенски останки. Знаеше, че някога корабът ще му принадлежи заедно с документа: „“Йохана-Мария" от Амстердам, собственик Якоб Брауер." Но дори ако е речено да стане другояче, той пак ще бъде негов, защото той — и никой друг — му е служил толкова дълго време. През последните години често си казваше, че е станал меланхоличен: през младостта си никога не е бил измъчван от такива тягостни мисли, но додето търсеше навсякъде „Йохана-Мария“, главата му беше пълна с мисли, най-лошата от които беше упрекът, че е прекарал живота си безполезно, понеже не е работил за жена и деца — които пък от своя страна щяха да могат да работят за други, — а за един кораб, който щеше да изгние, колкото и много да беше направил той за него. И не можеше да се промени, трябваше да работи за него. Въздишайки, той излезе горе и донесе каквото му беше нужно, за да продължи работата си.

А когато трябваше да спре поради смрачаването, той издигна котвената светлина, седна на форщевена и се загледа към мъглата и звездите. И се почувствува доволен сега, когато отново позна тръпките на кораба — ритмични и стабилни — по вълнението.

На следния ден люковете бяха отворени и три лодки започнаха да прекарват вълна. Изненадан, Брауер запита с толкова малко хора ли трябва да отпътуват: с готвача и юнгата той преброи осемнадесет души, така че — понеже имаше само един щурман и самият той получи командата над половината от хората, които изпълняваха дежурство — една вахта имаше седем души, а другата — седем с юнгата. Когато потеглиха, корабът — поради недостатъчния товар — се издигаше доста високо, което стана очевидно скоро, щом се наложи да плават при силен бриз. Постоянно изпадаха в затруднения, защото капитанът и щурманът не разбираха от целотакелажен кораб, често пъти не навреме изискваха набиране на платната, а за тежката работа имаше едва петима опитни: Брауер, Евери, двамата канаки и французинът, които постоянно трябваше да отиват на помощ на другите. Преди да стигнат в Сан Франциско, три пъти потърсиха пристанище, дето биха могли да вземат още товар, а в Акапулко — да потегнат и въжетата. Брауер имаше в своята вахта четиримата най-добри моряци: негъра Евери, французинът Джон и двамата канаки, а щурманът познаваше професията си така лошо, че дори и това не знаеше.

Моряците работеха упорито и макар — с изключение на малцина — да бяха честни хора, които правеха всичко, корабът не получаваше каквото му беше нужно. Брауер се грижеше за платната и по цял ден оправяше ту това, ту онова, подпомаган от Хендрик и особено от Евери, които се възхищаваха от него като майстор; и изглеждаше, че корабът е в ред, но той разбираше, че не можеха да му дадат нужното, защото липсваше работна ръка.

„Лилиян Бърд“ прекара дълго време в Сан Франциско, където собствениците търсеха разнообразна стока за търговията по островите. Макар че през деня се караха, двамата капитани отиваха винаги заедно на сушата и се връщаха късно през нощта пияни. Спяха дълго и не знаеха, че Перен, щурманът, често се завръщаше едва към края на дневната вахта. Затова и Брауер поемаше командата в продължение на дванадесет часа. Двамина оставаха обикновено при него: Евери и Джон, които се бяха привързали към него и го уважаваха повече от капитаните. Докато корабът лежеше в залива на Сан Франциско, тримата станаха добри приятели. Негърът и французинът — двамата най-едри и силни мъже на борда — вечер седяха на люка от двете страни на боцмана и поред разправяха къде са били и какво са преживели а Брауер слушаше и кимаше. Той говореше малко, но понякога им разказваше нещо за кораба — когато бил още нов и Брауер плавал с него по други морета, — за платната, за въжетата и за скоростта, която можел да достигне. Това бяха прости неща, но Евери и Джон слушаха с интерес, защото чувствуваха, че в тези работи имаше повече мъдрост, отколкото те можеха да разберат. Виждаха ясно пред себе си всички платна и въжета такива, каквито са били по-рано — нови и солидни, — и боцмана в младостта му, когато обслужвал кормилото така, сякаш било играчка за него. Понякога той им говореше и за тайните на кораба и как по едно леко пукане под форщевена можело да се разбере дали ще има буря, защото острият ръб на успоредните — отгоре, на кила — греди, които служат за разпределяне на тежестта на мачтите и за усилване на скелета и дето те се съединяват с кила, започвал да пука, когато под водната повърхност се появи вълнение; кога стенанията в долната част на голямата мачта сочели умора и предсказвали, че корабът ще изпадне в инертност. Брауер говореше на някаква езикова смесица, но те го разбираха, защото разказваното оживяваше пред очите им. Прекарваха заедно дълги спокойни часове. Върховете на мачтите се поклащаха, а вятърът от време на време донасяше звуци от песни и банджо^[1]. Когато „Лилиян Бърд“ напусна пристанището, Брауер имаше двама приятели, на които можеше да се осланя в работата — Евери му беше признателен, защото никой никога не бе го учил на истинско морячество, а Джон — защото поради неговата наивност никой другар на борда не бе говорил с него сериозно, макар че беше достатъчно силен да положи трима на палубата. Двамата канаки, които още не бяха покварени от парите и пиенето, естествено, разбираха от плавателен съд, море и вятър, помагаха му така, както той желаеше, и старателно извършваха всичко, което им наредеше. Сетне той получи в помощ един младеж, на когото възлагаше по-леки задачи. Вахтата на Брауер можеше да обслужва кораба, но с много упорит труд, защото в мигове на по-големи изпитания трябваше да помага на другите, дето яките мъже бяха малко. Брауер биваше постоянно зает. Занемаряван и поддържан от хора, които не го познаваха, корабът навсякъде имаше недостатъци, които трябваше да бъдат отстранени. Но през почивката си той седеше угрижен и мислеше: корабът старееше, дефектите, които той виждаше, трябваше да се премахнат. Но той се страхуваше, че ще се появят и други, които сега бяха скрити за окото му. Корабът беше солидно изработен, но отслабна и вече не можеше да достига повече от седем или осем мили.

В Хонолулу една част от товара бе освободена и бе приет друг — каси с ром и уиски, оръжие, динамит. Брауер, който беше уговорил няколко квадратни метра в трюма за своя собствена търговия, закупи инструменти. Оттук корабът начена странствуванията си през Тихия океан, който щеше да изисква толкова много от неговите сили, че трябваше да се благодари не на некадърните капитани, ами на строителя и боцмана за това, че той издържа на трудностите. Когато капитан Уин в късно утро дойде на палубата вмирисан на ром и заговори с щурмана за курса, веднага излезе горе и капитан Ивънс, — който подигравателно подхвърли, че капитан Уин не знаел нищо. След туй те отново слязоха в каютата, дето през целия ден ги чуваха да се карат. Корабът се направляваше от Перен и Брауер посменно и през целия този първи рейс му вървеше. От Хонолулу към Великденските острови той се движеше по силен североизточен пасат, а от другата страна на екватора можеше да плава леко по широките вълни, ползвайки удобен вятър до Папаете. Тук собствениците удариха на камък. Когато шалупата с бурета ром дойде при вълнолома, там стояха въоръжени туземци, които поискаха да им покажат разрешително от губернатора за разтоварване на стоката. Родригес започна да ругае, заявявайки, че никъде по островите не бил чувал за такива мерки. И като видя двама протестантски мисионери, които стояха и гледаха заедно с другите туземци, започна да ги хока. Полицията му заповяда да се върне обратно на кораба. Надвечер Брауер излезе на сушата и получи разрешение да продаде една каса дърводелски сечива.

По пътя от Папаете към Тонга „Лилиян Бърд“ бе връхлетян от ураган. Капитаните, които нямаха никакъв опит с такъв висок такелаж, стояха безпомощни и се караха помежду си. Брауер заедно с хората си действуваше при долната страна на мачтите; и когато бе свършил, видя, че Ивънс, който стоеше при щурвала, бе изблъскан от Уин. Бързо се спусна и се хвана за щурвала. И тогава той командуваше, та дори и щурманът правеше това, което той му извикваше. Големи вълни се спущаха отзад, докато матросите успяха да сложат помощно платно. Брауер вече можеше да продължи с по-малко платна, като изпрати младия матрос в средата на кораба, за да повтаря заповедите му, защото гласът му се губеше по вятъра. Пред нозете му се търкаляха в гневна схватка Ивънс и Уин, ту ставаха, ту отново падаха, съвсем измокрени от водата, която се плискаше от единия борд към другия — докато Родригес сложи край на схватката, като ги заведе със себе си в каютата. На следния ден, когато слънцето отново блестеше и „Лилиян Бърд“ плаваше под малко платна, капитаните извикаха Брауер при себе си, потупаха го по гърба с насърчителни похвални думи и му дадоха по десет долара.

Пред Нукуалофа корабът лежа няколко дена. Трябваше да се работи много по него, а Брауер имаше малко хора да му помогнат. Но дори когато корабът беше готов, не тръгнаха, защото капитаните бяха намерили едно място по техен вкус. Там живееха малко бели, но имаше три бара, от сутрин до вечер пълни с пияни търсачи на щастие, безработни чиновници от чужди търговски кантори, избягали от корабите моряци, хора, които очакваха онова, което може да им донесе нечестието или случайността. Седяха те там, играеха хазарт или се хвалеха високо със своите приключения или разочарования, а питието обилно се лееше.

Брауер, през целия ден господар на кораба, разполагаше с почти всички хора на борда и им възлагаше работа. Мачтите бяха покрити с предпазна смес срещу червей-дървояд, платната и въжетата — почистени и проветрени, желязото — изчукано от ръжда, излъскано, боядисано. Най-после, когато нямаше какво да се прави, „Лилиян Бърд“ лежеше почистен и спокоен, тъй както по-рано в неделен ден. Хората седяха под брезентова сянка и кърпеха облеклото си. Туземците се изкачваха по въжената стълба със своята стока: плодове, морски раковини, кошнички с разни джунджурии за украса — и сядаха при тях. И си пушеха лулите островитяните и моряците от всички части на света. Отдалеко се чуваше неясно пиянско викане, а от време на време през шума на прибоя проехтяваше револверен изстрел.

Нерядко „Лилиян Бърд“ лежеше също така бездеен и на други рейдове. Корабът, който по-рано биваше прилично наеман, сега трябваше да безделничи като собствениците си, които живееха ден за ден и каквото изчукваха — изпукваха. Родригес разпродаде целия товар и зачака да му се предложи стока или прекарване на товари. И едва когато капитаните бяха пропилели парите си, бе закупена евтина стока: в Тонга — малко седеф и морски краставици, в Атия — малко кафе и захар — с която се върнаха обратно в Хонолулу. Бяха прахосали печалбата си за ром и игра на карти. Родригес беше недоволен. Корабът изглеждаше добре поддържан, но само Брауер знаеше колко слаби места имаше скрити под боята и смолата.

През следващото пътуване, което продължи десет месеца с Ивънс като капитан, „Лилиян Бърд“ постоянно имаше несполуки. Едва бе потеглил, и попадна в упорита буря, която причини толкова много повреди, че капитанът бе принуден да хвърли котва в рифовете на остров Ярвис. Бяха отнесени гафели, а Брауер нямаше запасни, за да ги замени, ето защо трябваше да карат без тях. Докато беше зает заедно с неколцина при гротбрамреите, той забеляза за своя изненада, че Евери, винаги бърз, когато го повикваха, този път сякаш беше глух, се отдалечи. Малко по-сетне, когато Брауер седеше сам, негърът дойде горе, без да го викат. Каза, че безспорно чул, но си помислил, че не трябва да отиде, докато Фаулер, нов човек на борда, седял на реята. Повече не трябвало да каже.

Но Брауер го разбра. Случва се моряк, който много е плавал, нощем да вижда, че над кораба се спуща някакво сияние — понякога синьо, друг път червено, — като най-често се носи насам-натам по вятъра, но понякога се закрепва за известно време на нока на някоя рея. Това е поличба — в зависимост от цвета. Друго е онова, което ясно виждат очи, които рядко се лъжат — някаква илюзорна страна, дето могат да се различат дървета и къщи, а след няколко минути се оказва, че било върволици от облаци. Така и Брауер познаваше знаци, които сочат благополучие, но по-малко се доверяваше на тях, отколкото на небето и морето. Евери бил виждал този проклет дух, който дебнеше моряците и чието присъствие можело да се усети само когато никак не върви. Не му вярваха и все пак всички гледаха Фаулер подозрително.

В продължение на месеци корабът често случваше лошо време. Сякаш в този огромен океан му бе съдено да пътува винаги там, където има буря. Макар че никой не говореше за суеверието на негъра, Фаулер беше оня, който трябваше да пати от лошото настроение на облъсканите от много работа моряци, и веднъж, когато се оплака на боцмана, той го блъсна малко грубо и му каза да си върши работата, без много-много да приказва.

Когато „Лилиян Бърд“ — този път очистен от многото повреди, които не можаха да бъдат безупречно оправени през дългото пътуване — стоеше на котва пред Хонолулу и няколко матроси се готвеха да слизат на сушата, неочаквано стана сбиване. Фаулер — сякаш беше полудял — се спущаше с един дълъг нож срещу всеки, който го наближеше. Брауер, привлечен от виковете, притича и видя, че Евери и младият матрос лежаха окървавени на палубата. И преди да бе разбрал какво става, падна и той. И почувствува, че палецът и показалецът му обхващаха три шева на палубата. Корабът отплава без него.