Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (13)

XIII

В моретата на Европа железният кораб напълно бе изместил дървения платноход и в пристанищата вече се виждаха само стари и малки, които още служеха. А големите, които със своята солидна конструкция надживяха времето си, вече нямаха друга работа освен слабо платените плавания до далечни страни. Техните моряци бяха стари бараби, които са се сраснали с такелажа; матроси, които можеха да се разболеят от машинно масло; островитяни, родени за водата и корабоплаването, или отритнати, понякога безименни хора от всякакъв сой, без приятели или роднини, без някаква специалност, но с добрата воля да си заслужат издръжката. Кораби, които са били гордостта на Лондон, Ливерпул, Сен Назер или Нийведип, бяха отхвърлени. Норвегия и Италия ги употребяваха известно време и тогава ония, които станаха излишни, се пръснаха по моретата, дето беше трудно да се намери почтена работа. Капитанът на даден платноход в Сингапур или Шанхай, в Сан Франциско или в Хонолулу не беше на първо място моряк и ако беше такъв, той се проявяваше като търговец-мошеник, или пък вербовач на туземци; и за самия кораб, макар и да имаше белези на културно съществувание, можеше да се каже, че е изпаднал. Мореплавателен съд, който на стари години отидеше между 130° на изток и запад, лесно изпадаше от лошо в по-лошо и тия, които плаваха на неговия борд, се различаваха от предишните му моряци. Обаче повечето от големите кораби, построени в края на века, навярно бяха погинали, защото рядко се виждаха дори в убежищата на отречените. „Рафаела“ лежеше под италиански флаг в рейда на Антофагаста, когато един министър мина оттам и бе запленен от ярките му цветове и проблясващи медни части. Правителството на Чили пожела да купи кораба. Капитанът, като чу предложената цена, не се поколеба и веднага подписа.

Корабът бе докаран при кея. Отново дойдоха дърводелци, които се занимаваха с него в продължение на няколко месеца. Но когато най-после чилийският флаг се развя отзад, той лежеше там като старомодна фрегата с бяла ивица по борда, слепи отвори за оръдия и нови, бели платна. При музика от свирки, барабани и тръби няколкостотин младежи на фуражките с името на учебния кораб „Асунцион“ се изкачиха на борда. Издигнаха много знамена и вимпели, оръдието на форщевена даде изстрели. Музика се носеше през целия ден, а вечерта на рейда имаше фойерверки. След туй „Асунцион“ отплава с екипаж, в който само офицерите, квартирмайстерите^[1] и готвачите бяха възрастни.

Малкото пристанище Арика принадлежеше по това време към областта, която беше спорна между Чили и Перу. Понякога Перу изпращаше някой военен кораб, който след известно време биваше повикван обратно. Друг път Чили правеше същото, обаче военните кораби на едната и на другата страна имаха заповед да избягват среща в пристанището.

Когато „Асунцион“ се появи там на хоризонта, плавайки под всичките си платна по фона на едно огненочервено поради залеза небе, откъм север приближи малка канонерка, която се движеше близо до брега, но като видя другия кораб, спря пред един залив. Учебният кораб искаше да поздрави крепостта върху Морро и завивайки на рейда, даде изстрел. Канонерката сметна, че са се лошо прицелили в нея, и отговори с гранати. Бяха ранени много младежи и корабът получи пробив в носа. Откъм крепостта бе даден тежкокалибрен изстрел, обаче перуанецът бързо зави, пусна от комина си черни кълба дим, които бързо се понесоха над града, и изчезна в полумрака под планинските височини. На помощ на „Асунцион“ бързо бе изпратен един баркас. Потъвайки бавно с предната си страна, той бе изтеглен към сушата. И го оставиха там, под крепостта, с лошо привързани платна, а водата се прехвърляше през палубата отпред. И докато правителствата се занимаваха с инцидента, него го забравиха. Повредата в носа, близо до мястото, където външният корпус беше вече два пъти разрушаван, не беше голяма, но поради проявеното нехайство тя се влоши, макар че след всеки прилив предната страна се издигаше малко по-високо над водата.

Трима авантюристи — от ония, които търсят аварирали кораби, купуват ги, поизкърпват ги и впоследствие ги продават като редовни — чуха, че в Арика имало нещо по техния вкус. Отидоха, огледаха го и срещу малка сума станаха съдружници. Бяха американци: Родригес, Уин и Ивънс. Първият — търговец, а другите — капитани, които винаги бяха плавали по Южния Тихи океан и познаваха търговията по островите. С кораба, който купиха сега, те смятаха, че им е провървяло: той можеше да бъде постегнат с малко средства и беше така голям, че с плаване между Сан Франциско и островите можеха да припечелят не съвсем лошо. Решиха да плават в съдружие. Родригес, който пиеше по-малко, познаваше цените на стоките и пазара във Фриско, щеше да урежда сделките, а Уин и Ивънс щяха да се редуват като капитани и пътници.

Те взеха мерки за „Асунцион“ — да се обкове, да се изпомпа и да бъде изтеглен от един крайбрежен кораб към Икуике, където ремонтирането му бе възложено на един дърводелец-предприемач. Работата продължи два месеца и през това време Уин и Ивънс, макар да живееха на различни места, няколко пъти я докарваха до сбиване, а Родригес няколко пъти пресмята и им съобщи, че техният дял щял да бъде по-малък, отколкото мислели в началото. Но ето — корабът вече лежеше на котва, готов да отплава, сега под името „Лилиян Бърд“, в чест на съдържателката, която поднасяше най-хубавия ром в Икуике. Предстоеше да се прекара един товар месо от лами, обаче не можеха да намерят достатъчно моряци.

Една сутрин откъм запад задуха силен бриз, поради което всички кораби, изплашени, че ще бъдат тласнати срещу брега, леко повдигнаха котвите, бързо приготвиха платната и излязоха в открито море. Капитан Уин, който не можа да излезе, си послужи с два котвени поплавъка, за да стабилизира по-здраво „Лилиян Бърд“. Корабът, издигнат високо над водата, се обърна към морето, като се полюляваше силно и от време на време грубо дръпваше въжетата. И така, единственият плавателен съд на рейда, който искаше да излезе, а не можеше, бе забелязан от търговски кораб, който с голяма бързина се приближаваше откъм запад, и понеже за първи път влизаше в рейда при такъв вятър, не познаваше опасността. Но капитанът все пак на време схвана това нещо, когато видя, че много платноходи излизаха, и на половин миля разстояние от „Лилиян Бърд“ той успя с бързо боравене с платната да хване вятъра под нужния ъгъл и да се отправи в открито море. По обед, когато изглеждаше, че бурята се е поуталожила, той потегли обратно, обаче вятърът поде с нова сила и той още веднъж зави и пое курс на юг. На този кораб, принадлежащ на Олаф Сигурдсон от Берген, Якоб Брауер плаваше като дърводелец. Когато се показа планинският бряг на Икуике, той стоеше на подветрената страна. И не знаеше дали си въобразяваше или действително гледаше с очите си: три точки, в които имаше нещо познато, три върха на мачти, които той виждаше не за първи път. Очите му започнаха да сълзят от взиране, а в главата си той почувствува някакъв хлад. След няколко минути видя реите и сега вече знаеше, че корабът, който чакаше там, беше „Йохана-Мария“. Брауер стоя там неподвижно, докато се даде заповед да се обърнат платната; но главата му беше обърната все към брега. Там носът бе повдигнат от една вълна и когато задният щевен се издигна, той видя пред себе си формата на палубата и тогава чу собствения си глас, който произнесе с въздишка: „Йохана-Мария“! През всичкото време, докато се отдалечаваха от брега, той стоя приведен на релинга и силно издаден навън, като все гледаше. И по обяд, щом се върнаха и отново наближиха, той стоеше отпред и се държеше здраво за фокщага. При разминаването пак видя в далечината как предната страна на кораба се издигаше и спущаше, сякаш правеше дълбоки поклони. Брауер стоеше с широко разтворени ръце между въжетата и гледаше, докато брегът отново се скри от погледа му. Имаше нужда да говори, но можа само съвсем кратко да съобщи на капитана, че в Икуике трябва да слезе от борда — както се бяха предварително уговорили.

На следния ден бурята престана и от всички страни се върнаха платноходите. Олаф Сигурдсон също можа вече да се доближи. Колкото по-продължително се взираше, Брауер все по-ясно виждаше как неговият кораб танцуваше по водата, навеждаше се ту на едната, ту на другата страна и сякаш го гледаше с клюзовете си. Другарите му мислеха, че е забелязал някой приятел на брега, защото бе започнал да маха с шапката си. Щом Сигурдсон хвърли котва, Брауер със своето сандъче на рамо дойде да се сбогува с капитана.

На брега той известно време се повъртя, за да огледа добре кораба. Всички части на такелажа бяха такива, каквито ги бе видял последния път, но дори и от това разстояние забеляза, че много реи не бяха същите. Дори някои изглеждаха съвсем нови, от бял бор, а други от някакво дърво, което той не познаваше. И във въжетата откри разнообразие: старото, силно насмолено конопено въже, съвършено ново манилено, някакъв съвсем бял вид, който той не беше виждал. Искаше да го разучи по-добре, но понеже някой отдавна му даваше знаци да отиде в неговата лодка, той скочи вътре и каза да го закарат на кораба. При кормилото се хвана за веригата, като кимаше с глава и се усмихваше на весларя. По цялото протежение на кораба остави ръката си да гали борда му, докато един негър в светлосиня риза — както изглеждаше, единственият човек на борда, — приведен на релинга, мълчаливо го следеше. Като дойде под фигурата, той произнесе една по една буквите на девиза, след което се усмихна на весларя и каза, че той и корабът били стари познати. А от лявата страна на носа той показа на човека, който се усмихваше, макар че нищо не разбираше, мястото, където корабът е бил ударен два пъти. Тогава видя, че на същото място пак ще да е станало нещо лошо, защото имаше приковани дъски, които той не познаваше. И се скара по адрес на некадърника, който върху бялата ивица направил фугировка с един пръст широк пласт смола между ръбовете. „Но то ще се оправи“ — каза той. Малко по-нататък видя въжената стълба и погледна към негъра. Изкачи се горе, стъпи на палубата и с тиха усмивка дълго друса ръката на моряка. След туй огледа наоколо и понеже чувствуваше, че ще му се завие свят, отиде при голямата мачта и се хвана здраво за нея. Постоя така с усмивка на уста и със сведени очи, докато негърът го гледаше зачуден. А корабът ритмично се подръпваше на въжетата. Сетне Брауер вдигна глава нагоре и загледа мачтата, за която се държеше. И натисна с пръст на едно място, дето под боята трябваше да има чеп в дървото, като си мърмореше нещо.

След туй започна да души, като поемаше дълбоко навътре. Всеки товар, който корабът е превозил през дългите години, е оставил нещо от миризмата на Изтока и Запада: сурово кафе, бамбуков амбалаж, индийско орехче и сушена треска, пресни зърнени храни и смолисто дърво — и всички тия миризми съставляваха собственият дъх на кораба, силно пропит с дъха на смола, здравословен за моряка. Брауер почувствува, че му ставаше топло от наслада.

И изведнъж той откри до себе си един млад човек с къдрава коса, който му подаде ръка и си каза името. Брауер не го познаваше, но като чу името му, Хендрик Принс, син на Хендрик Принс, който беше при него на кораба като юнга, а по-късно като помощник, го тупна силно по рамото и го попита как тъй е попаднал на стария „Йохана-Мария“. Хендрик, който плавал на един кораб, пренасящ селитра, си счупил ръката в Икуике. Прекарал известно време в болница и след това се наел на „Лилиян Бърд“. Като чу, че Брауер трябвало да плава на този кораб и на никой друг, каза, че по-хубаво от това не можело да се случи, защото хората доникъде не им стигали. И веднага сложи якето и обувките си, за да го заведе в странноприемницата при капитана.

Капитаните и Родригес играеха на карти под един сенник от палмови листа. Принс каза, че никъде не щели да намерят по-добър боцман и капитан. Уин веднага се съгласи, като натовари Брауер да намери колкото е възможно по-скоро още двамина, за да могат да отплават. През този следобед и вечерта Брауер и Принс обиколиха всички кръчми, ходиха до брега и се върнаха обратно, защото младият матрос смяташе, че в града ще имат повече шансове, докато Брауер, който никога не бе пил толкова много уиски, упорито искаше да се върнат на кея, за да види кораба. Най-после се задържаха в една оживена танцувалня, дето се пееше и свиреше на китара. Принс черпеше щедро с ром и заговорваше всекиго поред, като го довеждаше до Брауер, който държеше чаша в ръка и се заглеждаше в някаква светлина във водата. Най-после намери двамина, готови да плават — един мулат и един шотландец, — и тогава тримата заедно, хванати подръка, отидоха при боцмана и започнаха да пеят и подскачат. Брауер се смееше; никога не бе помислял, че в Икуике ще почувствува такава лекота на сърцето си. Извика на съдържателя да донесе най-голямата бутилка уиски, да дойде и китаристът; и започна да тананика заедно с другите. Олюляваше се и каза, че бил роден в Амстердам. Знаеше, че е пиян и че бе намерил отново своя кораб. Като си помисли това, той сграбчи и тримата и ги заблъска навън, защото беше време да отиват на борда. И докато ги караше пред себе си край бълбукащата вода под звездите, той запя: „Да живее кралицата!“ — както бе пял някога в родното си място на един празник.