Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (17)

XVII

Беше син, ясен следобед. Те седяха един до друг на предния люк, всеки със своите мисли. Пръв заговори Меу — за някакъв случай през младежките му години. След като отново помълчаха, той запита Брауер дали не иска отново да види Амстердам. Често си помислял, че е вече стар за морето и къде би могъл да се чувствува човек по-добре, отколкото сред хората, при които се е родил? Той нямал роднини, но ако все пак нямал какво да прави, освен да мисли за миналото, то за това нещо щял да бъде най-удобен Ейнант, дето поне се виждали холандски кораби. Бил разчитал, че Брауер ще стане собственик и че щели да пътуват заедно към родината си. Гласът му звучеше меко.

Тогава заговори Брауер с дълбок, дрезгав глас. И той мислел за това. Но имало малко шансове. А сега щял да му каже какво бил видял. През следобедната вахта един матрос едва ли не паднал от реята на марсела на предната мачта; столчето под краката му се счупило. Брауер знаел, че усуканото в няколко ката въже е от лошо качество — тридюймово, било ново в Икуике, но сега вече добило кафяв цвят. И Меу бил видял, че той през целия ден се занимавал с преглеждане на въжетата. А те били от различни времена — някои въжета и тросове били дори от Амстердам. Те били служили много време и все пак били по-надеждни от всички други, които след някоя друга буря се похабявали. Тоя сорт собственици не отделяли никакви пари за кораба. Но той се страхувал от нещо по-лошо. Голямата горна брамстенга, която била останала от Драмен, имала пукнатина, дълга два лакътя. Той нямал никаква смола, нямал и достатъчно масло, за да приготви смес против дървоядния червей. На другия ден щял да купи със свои пари. Стига само това да оправело нещата. Единственото годно платно, което употребявали, било амстердамско или норвежко, а всичко останало било долнокачествено, памучни конци. Горният брамсел, който сутринта се веел за проветряване, при един слаб вятър се бил разпрал; чудно, че издържал толкова дълго време — от Либау. Това бил стар кораб. Самият Меу можел да каже доколко бил здрав дъхът на вътрешните дървени части. Макар че работели ден и нощ, за да потегнат всичко, все пак изгледите били малки; корабът бил стар, не щял да издържи дълго време.

Меу каза, че когато работите стигнели дотам, те щели заедно да лежат на дъното на океана — и си донесе хармониката. Изсвири една стара мелодийка и погледаха звездите над Апийската планина.

Скоро след туй новият капитан се изкачи на борда. Меу, който му светеше да се изкачи по въжената стълба, каза, че това било една грозна фигура и че го бил виждал и друг път. На сутринта Брауер го позна и го заговори на холандски, но капитан Няш му отговори на английски, макар че го разбра. На въпроса на Меу, дали той не е ван Нес, който бе плавал като трети щурман на „Йохана-Мария“, той отговори, че като щурман се казвал така, но не си спомнял всички кораби, които е познавал. И ако това било същият кораб, на който той плавал като младеж, той трябвало да бъде вече стар скелет — което и самият той виждал — и много скъпо платен; и щял да го продаде при първия представил се случай. Щраус го бил излъгал; бил дошъл да го види и платил в пияно състояние, но щял да го пробута на някого по същия начин. Когато Брауер каза, че няма да могат да излязат в морето с тия негодни въжета, той започна да ругае, че бил платил предостатъчно за него и че щели да плават, па ако ще и да станат плячка на акулите. И тропна с тока си на палубата така, че отхвръкна една голяма треска. Брауер знаеше, че там е било винаги слабо място, ремонтирано в Драмен при капитан Нилсен. Но много му се искаше да отпори на Няш една хубава плесница за неговата всегдашна злост.

Хендрик Меу си спомни какви работи бяха станали по време на плаванията с ван Нес като трети щурман на борда. В Индийския океан той бе пребил един млад матрос заради една маймуна и защото всички го презираха. А веднъж бе причинена повреда на грота по негова вина, а друг понесе последствията. Той говори на Брауер за тези работи и каза, че бил много любопитен дали не се е поправил; но погледът му не му харесвал: уж гледал нагоре, към един ролков блок, а едновременно оглеждал косо щурмана.

Когато „Лилиян Бърд“ получи товар за Сува и беше готов да отплава, Брауер отиде в каютата на капитана да му каже, че е готов да купи кораба за същите пари, които той платил за него. Няш го запита не е ли той оня, който така много бил утежнил живота на холандския капитан, и откъде е взел пари. На първия въпрос той не получи никакъв отговор, а на втория — че туй не го засягало, но че парите се намирали в Хонолулу. Няш щял да си помисли.

Корабът, плавайки тромаво, вече няколко пъти бе взел разстоянието Апия — Сува за пет дни при страничен вятър — пасат. Обаче Няш предпочете да се мъкне с дълги зигзаги така, че след шест дни пристигнаха западно от островната група Тонга. Правел го, за да пази кораба — каза той. Брауер се питаше дали той не умее да направлява кораба по-добре. При всяко ново завиване реите пращяха, особено на фокмачтата. Когато един от шкотите на предния марсел се скъса, Меу видя, че Няш загледа някак със задоволство, сякаш е искал да види само доколко ще издържи такелажът. Брауер усети същото; стори му се, че е виждал тези погледи отдавна, когато ван Нес беше трети щурман и гротът се бе разпилял на парчета. Стана му горещо, като си спомни този случай. След като възстанови шкота, той каза на капитана само, че един нов шкот струвал толкова и толкова долара.

Но корабът не издържа на това жестоко блъскане. Нямаше злощастие, нямаше прояви на капризност, но все пак той плаваше лошо. При един внезапен бриз, когато закъсняха да намалят платната, горната брамстенга на голямата мачта падна напред, увисна разцепена на две части заедно с платното, което се развя на ленти и парцали. Стенгата започна да се люлее и да се удря във фокбрамсела, който едва бе закърпен и отново бе раздран. Всички трябваше да излязат горе. Брауер чу, че носът стенеше срещу вълните — ту откъм наветрената страна, ту откъм подветрената. Капитанът се разпореждаше с безразличие — може би от неразбиране, може би от злоба. Но корабът беше стар, нищо не можеше да помогне срещу това. „Лилиян Бърд“ пристигна пред Сува с обединени мускулни сили вместо стенга и хвърли котва като някой, когото е сполетяло нещастие. Няш каза, че нямал пари за ново обло дърво, пък и впрочем нямаше откъде да се набави.

Тогава Брауер отиде още веднъж да говори с него: бил готов да купи кораб — каза той, — а не развалина. И поиска отговор: да или не. Ако отговорът бъдел отрицателен, щял да напусне работата на борда. Капитанът се съгласи да продаде кораба, но поиска предварително да види пред себе си парите, така че това можеше да стане само в Хонолулу. Брауер настоя за писмено потвърждение и в това отношение той също постигна целта си. Когато излезе от каютата с документа в джоба си, трябваше да спре, за да огледа гротмачтата — дефектна, временно закрепена, — както и целия кораб. Но най-после той щеше да му даде онова, което искаше.

Пристигна един товар копра, достатъчен за един директен рейс. Въпреки това понякога капитанът се отбиваше на някой остров вън от курса — в Токелау и Манихики, — за да вземе дребно количество мидени черупки. Той забеляза, че Брауер го наблюдаваше.

Няш, който бе живял по свой начин — шпионирал, долагал, мамил и това и намерил — тормозен, лъган, бит, — винаги се виждаше заобиколен от злоба, за която трябваше да се отплаща. Да е плавал по-рано с Брауер и да е имало тогава вражда помежду им, това нещо той не си спомняше, и то не беше много важно. Но беше заплатил много и трябваше и много да получи обратно. Това беше единственото, за което мислеше сега. „Развалина“ — бе казал Брауер. Не за пръв път щеше да отмъсти той на капитан или на собственик, причинявайки повреди на кораба. Но когато излезеше горе дори при лошо време, Брауер стоеше там неподвижен: и когато дадеше и хитра заповед, тоест когато вятърът можеше да задуха и от друга посока, различна от тази, която той показва, то заповедта му се изпълняваше правилно, а той си даваше вид, сякаш единствен виждаше, че е странно това — и нямаше повреди. При многото вдигнати платна той нареди да се изпъне и платното при фокмачтата чрез обтягащото дърво, което беше ново, от Антофагаста, и рядко се употребяваше. Във въжетата не се чу нищо освен едно свистене; корабът се издигна и пое по-стабилно. След туй той просто започна да обикаля навсякъде, като вземаше в ръка ту едно, ту друго нещо и го разглеждаше. Брауер забеляза, че той търсеше слаби места. Тогава отиде при него, кимна с глава и каза, че самият капитан можел да види какво струва корабът. Меу се грижеше със слабите части на такелажа да се борави по-внимателно. И все пак, още преди да бяха стигнали пред Хонолулу, удължението на бушприта се откачи. Но макар че беше повече от двадесетгодишно, от Драмен, можаха да го приберат невредимо.

Когато „Лилиян Бърд“ лежеше на котва, Брауер отиде при началника на пристанището, който по негова молба нареди да се оформи свидетелство за собственост. Сега Няш постави като условие за продажбата пътуването си на „Лилиян Бърд“ до Апия. Брауер бързаше, не запита защо и се съгласи, понеже така или иначе Перен щеше да се разпорежда на кораба като капитан. Документът бе подписан и скрепен с американски клейма. Отдавна не беше се подписвал Брауер, подписа бавно и с големи букви. В тишината, пред очите на всички той наброи банкнотите. Връщайки се на кораба, той купи три бутилки портвайн, тютюн и ананаси. Беше събота следобед. Само Евери и Джон стояха на борда и гледаха. Брауер, вече собственик, каза на Меу да се изкачи по стълбата пред него. Почувствува някакво прималяване и поиска чаша вино. Докато отваряха бутилката, той се опита да прочете свидетелството, обаче текстът му се стори дълъг, а ръцете му трепереха. И отново го прибра, като проявяваше видима почит към хартията. След туй огледа кораба — от левия до десния борд, от бизана до бушприта — и не видя нищо, което да му е непознато. Когато Меу вдигна чаша и пи за здравето на собственика, Брауер си спомни за един ден в Нийведип — как бе отекнала стъпката му, когато стъпи на борда на новия кораб „Йохана-Мария“ — свеж и солиден, току-що излязъл от корабостроителницата. Ето го него — непроменен, само че стар. Но не искаше да мисли за това, защото предстоеше много работа. Чукна се и пи с приятелите си и след туй ги покани в каютата на гощавка. „Ще плават към Апия, а сетне?“ — запита Меу. „Перен ще бъде капитан — а кой ще бъде щурман?“ — запита Евери. Брауер отговори, че първом ще трябва да купи въжета и една нова стенга; всичко щял да набави още същия ден следобед. Заповяда на Евери да постави в ред капитанската каюта за Перен и щурманската — за него.

По време на разтоварването на борда пристигна запас от нови материали за потягане на кораба: платно, различни видове въжета, големи и малки гредички; сетне — колофон, масло, восък, смола, катран, щифтове, нагели, винтове, скоби — от желязо и мед. Всичко — с щедра ръка, както по-рано за един рейс от Холандия до Ява. Екипажът бе подсилен с трима канаки, но втори щурман не можа да се намери.

Дойде товар за Сува, но беше малко и Брауер се колебаеше дали да вземе и баласт. Но не взе, защото предпочиташе да плава бързо и леко.

На Перен се бе удало да плава на същия кораб в продължение на шест години — благодарение на своята търпеливост и добросърдечие. Обаче разум и способности той имаше малко. Брауер забеляза, че той често се съветваше с Няш, който сега плаваше като пътник, и му забрани туй нещо. Но скоро го видя наведен над една карта заедно с Няш и го предупреди, че ще го лиши от командния пост, ако против волята на собственика търси съвет от страничен човек. Обаче злото беше вече сторено. Брауер не можеше да види на картата и не можеше да изчисли разликата от няколко секунди. Наистина беше започнал да мисли, че корабът държи курс много на запад, обаче не беше сигурен.

Самият той изпълняваше „кучешката“ вахта, а Меу — дневната. Една вечер, преди залез слънце, той забеляза, че Няш продължително оглеждаше хоризонта със своя далекоглед отпред, на десния борд. И като слизаше от стълбата, видя, че той говореше с Перен. Задуха капризен вятър и се усили така, че на „кучешката“ вахта, при плътен мрак, макар че луната беше изгряла в последния четвърт час — той каза да приберат горните платна.

Когато Меу дойде да го смени, Няш също се появи на палубата в яки и непромокаеми ботуши. Защо Брауер потърси своите ботуши в каютата под леглото и ги обу, самият той не знаеше. Отдавна не беше ги обувал, кожата беше твърда, токовете му се сториха тежки. Свещта димеше, фитилът й се наклони. Той я угаси. Някакво силно изскриптяване отекна в гърдите му. Той политна назад. Корабът се бе дръпнал. Меу и още някой извикаха. Отново се усети блъсване и същевременно се чу звук като от рязане на кост. Той знаеше, че кормилото е счупено. Изскочи горе и застана. И видя Няш заедно с рулевия при щурвала. Чу го, че каза нещо — за първи път на холандски: две дупки в кораба. Перен дотича задъхан, бос и се хвърли срещу Няш. Но Брауер видя пред очите си един трети щурман, който бе повредил един грот, като при това се смееше; той вече го бе хванал за гушата с лявата си ръка, когато някой каза: „Тоя човек ще отиде зад борда!“ Докара го срещу релинга, повдигна десния си крак и му стовари един ритник на бакборда, срещу кормилото. Когато оня беше вече изчезнал, на Брауер му мина през ума, че неговият крак е по-голям от оня, с който баща му можеше да рита другите.