Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (18)

XVIII

Но Брауер беше господар на борда на един кораб без кормило и с цепнатина в носа. Когато слезе долу с фенер, той видя, че беше цяло щастие, че не бе взел баласт. Заповяда да се пренареди товарът и същата утрин отворът бе лесно запушен. Големи трудности и грижи им причини кормилото, което сега висеше на една-единствена запасна верига. Корабът безпомощно дрейфуваше с лодката и шалупата отзад, хората работиха през целия ден — следени отблизо от две акули, — за да закрепят кормилото на нови въжета, обаче единственото нещо, което им се удаде да направят преди настъпването на мрака, беше да го осигурят срещу по-нататъшно смъкване. Тази вечер Брауер поиска да види на картата къде се намираха. Не вярваше на думите на Перен. Според него трябваше да се намират вдясно от поставената с молив чертичка под думите „Уич риф“, триста мили северозападно от Апия. Откъде се беше взела тази чертичка там? Щяха да разберат на следващото утро, когато Перен щеше отново да засече местоположението на кораба. И Брауер имаше право. Французинът каза, че видял, когато тази чертичка я направил с молив капитанът, който „паднал“ във водата.

„Йохана-Мария“ дрейфуваше по течението в западна посока. Меу работеше с най-тежките хора, полагайки всички усилия да намести кормилото. Показа се някакъв остров, една стръмна скала, обаче не можаха да променят посоката, за да го наближат, и още преди да бяха отминали, далеко пред тях се показа една бързо плаваща шхуна. Макар че разстоянието беше твърде голямо, Брауер нареди да вдигнат флага за бедствено положение, който продължи да се вее до настъпването на вечерта. Сега вече кормилото стоеше така здраво, че нямаше опасност да го изгубят.

Обаче на следващата сутрин то стоеше по-накриво, отколкото беше в началото; трябваше отново да го завържат и да теглят, а Брауер триеше потта си не само от напрежението, но и защото чуваше пращене в кърмата и знаеше, че във вътрешността нещо не беше в ред. На хоризонта не се виждаше никакво платно, никакъв остров, а хората само теглеха, усукваха, притисваха, връзваха — ту леко, ту с всички сили на ръцете и плещите, — докато корабът продължаваше да дрейфува по вълните.

Беше топло и тихо — и денем и нощем. Морето лъщеше бяло от слънцето, хората се движеха голи до кръста; и Брауер беше съблякъл своя потник от червен вълнен плат. След петия ден той реши все пак да се направи временно кормило, по възможност по-леко, за да се щади кърмата и да могат бързо да го приберат, щом барометърът започне да сочи промени. Съединиха здраво две солидни шестнадесет лакти дълги дръвчета, като на единия край приковаха напречно друго обработено дървено парче; и спуснаха така направеното кормило да виси във водата на един кран, между кръстосаните крака на едно дървено магаре. Двамина трябваше да движат румпела с помощта на полиспаст. Корабът лежеше високо и леко и когато Брауер каза да прекарат въжетата през полиспаста, той се подчини и зави и при малко платна се спусна в една широка дъга. От радост Меу тупна шапката си о палубата и поиска да донесат вода и ром, за да уталожи жаждата си, казвайки, че въпреки всичко щели да стигнат в Амстердам.

Перен можеше да уточни курса. Брауер нареди корабът да се направлява при колкото е възможно по-грижливо отчитане на въздействието на вятъра и течението. Той не спеше. Когато вече не можеше да се държи на крака, полягваше, като гледаше към ветропоказателя и указваше посоката на човека, комуто бе възложил управлението на кормилото. Едва в островната група Фиджи настъпи лошо време и той с болка в душата си нареди да приберат временното кормило. Четири денонощия корабът се блъска безпомощно при снет горен такелаж, като ту забиваше дълбоко глава, ту се накланяше встрани. Това беше един корпус, понесен от вълните, блъскан, заливан, тласкан насам-натам в плен на урагана, разтърсван, втурван, каран напред. Не изгуби нито дърво, нито въже: всичко беше сигурно прибрано. Под сивото небе хората виждаха островчета, дето дърветата бяха изпочупени, светли равнинни площи, дето морето се бореше само със себе си на един коралов риф; черни вулканични възвишения, които смътно се мярваха и отново се скриваха. Дрехите им бяха мокри и отново, и отново ги заливаше вода, чиято соленост те усещаха чак в гърлата си. Понякога морето не се виждаше от дъжд и град. Брауер и Меу не правеха нищо: гледаха и чакаха — колко ли можеше да издържи дървото? И дали не щяха да налетят на някой риф или на пясъчна плитчина? Един корпус не може да понесе всичко това, макар и да е така солидно построен. В бурята акулите се задържат надълбоко; преди да се доберат до някого, той ще бъде вече мъртъв.

Но преди петия следобед слънцето направи пробив. За един час всичко утихна и навсякъде стана ясно и синьо. Обядваха с топло ядене, облякоха сухи дрехи и сега трябваше отново да се заловят за работа, за да помогнат на кораба. И в същия този ден временното кормило бе възстановено. Брауер не запита къде се намираше; искаше да се насочи към първия бряг, който щеше да види.

Когато хвърлиха котва пред една зелена ивица земя, под една скала, той се замисли, че корабът бе извършил нещо повече от допустимото. Но трябваше да бъде изследван. Освен пукнатината в носа, която бе плътно закована, не откриха нищо опасно във външния корпус. Щастие беше, че той бе осигурил на борда голямо количество колофон, масло, восък и смола, защото не можеше да продължи плаването, ако целият корпус не се калафатеше и отвън, и отвътре. Четирима получиха задачата да разнищват въжета, друг вареше сместа в котли, а останалите калафатеха, докато можеше да се използва дневната светлина. Малко хора живееха на островчето: снажни рибари, които завиха около кораба със своите канута, за да го разгледат.

Работеха упорито. Но една сутрин на Брауер му стана някак тягостно на душата. И предостави на Перен и Меу задачата да контролират, а той влезе в каютата, заключи се и седна. Отвори корабния сандък, дето още лежаха всички книжа, които се намираха там при първото отплаване от Нийведип. Корабният дневник с името в златоцветни букви „Йохана-Мария“. Хартията беше жълта и покрита с петна, а мастилото — избледняло. След първия рейс там стоеше написано името на капитан Вилкенс. Библията, с една къдрица коса между листата. Гражданският кодекс на Нидерландия. Писмото-декларация на корабостроителя, че корабът е завършен; собственици и разпоредители — господата тен Хопе. Свидетелство за товароподемността на кораба, гербът на Амстердам. Имаше много за четене, книжа на различни езици, клейма и подписи. В една цилиндрична кутия той намери навито на руло холандското знаме — копринено, блестящо, ново. Та човек може да се поддаде и на чувства. Той повика Евери и му каза да му приготви кафе.

Менгбоа се казваше островчето, само на четиридесет мили източно от Сува. Когато корабът бе вече калафатен и боядисан, със своето собствено име „Йохана-Мария“ на носа и на задния щевен и девиза Nil desperandum, който бе излъскан до светване, Брауер все още се намираше пред най-голямото затруднение. Кормилото беше разбито от бурята; частите му бяха налице, но счупени, извити, разпукнати между металическите планки. Нямаха подходящо дърво за кормилото. Затуй Меу трябваше да отиде заедно с рибарите в Сува, за да купи желязо и мед, което щеше да им послужи временно. Върна се едва след десет дена, но с тежки парчета теково дърво, изковани по мярка шини, нитове, болтове и вериги — най-доброто, което бе намерил.

Повече от месец лежа корабът на котва и когато тръгна да закара товара в Сува, имаше солиден и чист вид. Холандският флаг, съшит от други флагове от един от канаките, се вееше изпънат на бизанмачтата. Меу ходеше весел, обаче Брауер гледаше сериозно напред, отдаден на мисли и пресмятания. Не би трябвало да предприема дълъг рейс с така недостатъчен екипаж, че да се принуждава да прибира горното платно при появата и на най-малкото облаче. Положително имаше нужда от още шест човека, плюс капитан и още един щурман. Той имаше пари за това. От Сува за Австралия сигурно щеше да бъде приет товар, но там застрахователите щяха да му създадат затруднения поради стария кораб. Трябваше да си преброи парите, за да види какво можеше да направи за своя сметка.

Пред Сува корабът остана закотвен, докато той направи за него всичко, каквото можеше. Всяко въже — от най-тежкото до най-лекото — мина през ръка по цялата си дължина; бе преценено от самия него или от Меу и бе намазано и навито в кръг или — ако се сметнеше неблагонадеждно — заменено с ново. Всяко платно бе поставено на палубата и всяка ширина бе огледана и изпитана. Много платна се оказаха нездрави и понеже Брауер обичаше платното, не го кърпеше, но и не щадеше никакви сили, за да му сложи нови ширини, тъй че очите започнаха да го смъдят от острото слънце. Постоянно одумваше, че сега вече не можели да изработват никакво друго платно освен измамно, защото понякога не можел да види каква прежда е вложена. Все пак корабът бе задоволен с това, което се намираше и което можеше да се намери на място — и то повече, отколкото при другите капитани, — за да плава спокойно.

Той познаваше Перен като човек с добра воля, който влагаше нужното старание в работата си. Затова му каза, че макар да не можел да го задържи като капитан поради аварията, той можел да остане като щурман, защото бил добре запознат с кораба. И Перен, като чу, че крайният пункт на плаването е Холандия, прие с благодарност. След туй Брауер отиде в пивницата да търси капитан и откри двамина, обаче не можа да ги види в трезво състояние. За подсилване на екипажа той нае двама англичани, един норвежец и тримата от островите Фиджи, всички едри, солидни моряци.

Дните минаваха, а „Йохана-Мария“ бездействаше на котва, защото не можеше да си намери капитан. По веригите не можеше да се види вече и най-малкото петно ръжда, палубата приличаше на палуба на военен кораб — излъскана до светване, така че фладерите лъщяха в дървото, а шевовете бяха гладко засмолени. Хората си бяха изкърпили облеклото. Нямаха вече какво да правят. Седяха с лула в уста и слушаха хармониката на Меу, а наоколо се събираха туземци.

Най-после Брауер доведе капитан на борда, Ивънс, с когото той бе плавал от Икуике. Познаваше го; знаеше, че е неспособен да плава на пълнотакелажен кораб и че много пие, но можеше да уточнява курса и беше сговорчив човек, а това беше достатъчно за Брауер. Когато не е пил, капитанът направо затъпяваше, но след няколко чашки умът му отново се избистряше и тогава правеше изчисленията добре. Няколкото думи, които изговаряше, бяха отправени към самия него: „Ивънс, пак много пиеш, какво ще каже жена ти?“ Той пое задачата да закара кораба в Европа, защото имаше там жена и деца, но заяви чистосърдечно, че не щял да може да свърши тази работа, ако нямало известно количество ром и уиски като всекидневна дажба. Брауер нареди да се достави питие на борда и натовари Евери да обслужва капитана с него — както сутрин, за да бъде в състояние да определи местоположението, така и разпределяно за през деня, за да се успокоява.

С неголям товар и лек баласт най-после можаха да вдигнат платната. Весело и бързо заплава корабът с вятъра, сякаш идеше от някоя корабостроителница, която му е възвърнала здравето. По липса на достатъчно работна ръка за него се правеше отдавна само най-необходимото, но сега Брауер се погрижи за неговата спретнатост, тъй както „Йохана-Мария“ беше свикнал от най-напред. Той държеше и заповедите да се дават правилно: подготвителна заповед и заповед за изпълнение — и изглеждаше, сякаш самият кораб разбираше познатите звуци, като че ли и той изчакваше между първата заповед и втората, и покорно се подчиняваше. Моряците разбираха, че корабът нямаше нищо общо със занемарените кораби-скиталци из Тихия океан, които вършеха малко търговия и много измами, и дето никой не го беше еня, че нещо в такелажа се било повредило или че някой бил паднал зад борда. Едно е да ходиш по палуба, която редовно се почиства и измива, друго е да ходиш по нечиста палуба; едно е да ядеш чист и пазен на сухо хляб, друго е да ядеш мокър и мухлясал; Брауер знаеше на какво имат право хората, а те от своя страна се грижеха за кораба и го поддържаха в добър ред. По дрехите им и по косите им можеше да се разбере какво дължаха те на кораба.

Единственият човек на борда с непристойно държане беше Ивънс, но никой не го назоваваше капитан, а и той не говореше с никого освен с Брауер, щурмана и Евери. Малко преди края на предобедната вахта Брауер нареждаше на негъра да го доведе и понякога той трябваше да преодолява съпротивата му и със силните си ръце да го домъква на юта. Тогава Ивънс започваше гневно да крещи и да заплашва, че не щял да даде курс, и по този начин получаваше каквото искаше. Но Перен стоеше готов с картата и с молив, докато Евери отваряше бутилката в каютата и звънтеше с една чаша. И Ивънс млъкваше, правеше нужното и отново слизаше долу.

На рейда пред Сидней корабът пак лежа няколко седмици — за да се почисти килът. И дойде един кран, който го повдигна отстрани. Брауер мина с фенер по всички вътрешни дървени части, като ги проверяваше с чук и шило. След като беше свършил и тази работа, една вечер той седна и загрижено се замисли. Беше му предложен товар кожи за Лондон. „Йохана-Мария“ щеше да припечели добри пари, но трябваше да гази дълбоко. Брауер трябваше да бъде благоразумен: и двамата бяха достатъчно стари, за да имат нужда от пари още дълго време. Един рейс от Сидней до Лондон щеше да продължи месеци и кой знае дали щеше да завърши благополучно. Не трябваше да дава на кораба тежък товар за рейс, който — макар че щеше да бъде последният не трябваше да им отнема възможността да работят, докато могат. Перен получи нареждане да получи толкова и толкова товар, не повече. Товарът дойде и самият Брауер контролираше нареждането му, за да може корабът да лежи удобно и стабилно. Вдигнаха котва и корабът пое дългия път към родината. Веднага след като отминаха Австралия, корабът получи благоприятен вятър в платната, който държа много дни. Беше така, сякаш „Йохана-Мария“ си спомняше от младите години пяната в Индийския океан; форщевенът се забиваше със сила във високите вълни и отново се издигаше, като блестеше с мокротата си. Отпред хората чуваха пукането на шпантите. Брауер можеше спокойно да даде вятър на всички платна, всичките нови въжета бяха силно изпънати. Виждаха го навсякъде — едър, изправен — денем и нощем. Наблюдаваше разгъването на някое платно, понякога сам вземаше шилото, като мъчително се навеждаше поради вдървеност в кръста. Меу го виждаше на марса, където големите му ръце бяха заети с въжета — тъй както го беше виждал там от много отдавна, с искри в присвитите очи. Евери, който изпълняваше „кучешката“ вахта и бе разбрал от него как корабът се подчинява най-покорно на щурвала, обикновено го виждаше облегнат на кърмата до края на вахтата. След три часа и половина Брауер поглеждаше компаса и започваше сам да направлява кораба. „Йохана-Мария“ удобно се накланяше встрани, а водата при носа произвеждаше лек шум. Но най-често той отново предоставяше колелото, заставаше със скръстени ръце и се заглеждаше нагоре, където небето блестеше със звездите си, и колкото по-далеко отиваха, толкова по-дълго време оставаше той нощем на палубата. И когато отминаха географската ширина на бурите, дето вятърът стана по-топъл и корабът започна съвсем леко да се полюлява, той показа на Евери как — когато бил млад — един боцман го научил да гледа, с пръсти покрай върховете и на трите мачти, дали линията остава права — едно забавно упражнение на очите.

А понякога той говореше, без да държи сметка, че Евери или някой друг рулеви не разбира холандски; но това биваха само думи за нещо, което той виждаше в спомените си. Капитан Вилкенс, който често бе стоял тук, под същото небе, беше добър човек, който повече страдаше, отколкото вършеше зло; нямаше сърце за своя кораб, но го стопанисваше сносно, не по-зле от всеки друг след него. И защо трябва да излиза човек с кораба, ако не се чувствува готов да му служи с всички средства, които има на разположение? Корабът съществува за нас — туй е лесно да се каже, но сигурно ли е то? Дърво, желязо и платно — съчетано и стъкмено — още не представлява кораб. Защо се вълнува морякът, когато трябва да отсече някоя мачта? Защо притихва и се натъжава, когато види дрейфуващи останки от кораб? И няма ли всеки кораб свой характер? За „Йохана-Мария“ Брауер би могъл да свидетелствува — той, който можа да го опознае: честен, верен, добросърдечен, солиден; един добродетелен кораб, който работи през целия си живот, макар че с него се отнасяха лошо; работи, макар че трябваше да понася много и от вълни, и от вятър; работи за хляба на хората, които бяха на борда му, и за хората на сушата. И Брауер работи — „Йохана-Мария“ знаеше това, — и положително не само за да стане собственик. Но той нямаше защо да го казва, то не засягаше никого.

Рулевият го чуваше да говори нещо и спокойно поглеждаше към компаса; Брауер заничаше към мрачното море, докато утринната светлина започваше да просветва, докато забележеше, че нещо трябва да се направи. В бурите корабът показваше, че е още силен, с едно-единствено платно плаваше бързо по високите вълни и лесно се направляваше. Меу казваше, че при същото такова време по-рано са плавали по-трудно.

На нос Добра надежда намериха един стар колега. Брауер и Меу бяха излезли на сушата, за да накупят провизии, и преди да се върнат, влязоха в един бар да изпият по чаша бира. Един мъж с пълна бяла, кръгла брада, пълнейки чашите, ги запита не го ли познават вече — седемнадесет години били плавали заедно на „Йохана-Мария“. Това беше Полвейк от Остенбург. И когато той — след повторно напълване на чашите — чу, че същият „Йохана-Мария“, със собственик Якоб Брауер, лежи в пристанището на път за Амстердам, показа липсата на едната си ръка и каза, че иначе с удоволствие щял да се качи на борда на „Йохана-Мария“, за да си отпътува в къщи, защото ако трябвало да остане на сушата поради своя недъг, то би желал да си бъде в родния край. Можел спокойно да отплава с тях — каза Меу. — И Брауер го посъветва веднага да донесе сандъка си на борда, Полвейк си наложи шапката и излезе; и когато се върна, беше продал бара и парите бяха в джоба му. Същия следобед той дойде на борда заедно с дванадесетгодишния си син.

„Йохана-Мария“ изпъна платна и запори водите в северна посока. Още на първото утро морякът, който боравеше със скоростомера, няколко пъти извика десет, един път дори четиринадесет възла. Отдавна вече корабът можеше пак да плава с тази скорост. Разсичаната вода се издигаше високо от двете страни на носа, разпиляваната пяна долиташе чак край кормилото. Но под екватора вятърът отслабна и водата се успокои до такава степен, че не се виждаше никаква бръчка. Старите моряци се спогледаха: на туй място капитан Вилкенс излизаше всяка нощ на палубата по потник, със свити юмруци срещу безветреното небе. Тогава бяха млади, а сега — застарели и не бързаха. Никога не щяха вече да видят безветрието при екватора. Вечерно време Меу свиреше на лунната светлина, хората седяха тихо, а един англичанин им показваше танцови стъпки. И когато най-после платната отново поеха вятър, корабът заплава така бързо, както рядко се бе случвало. Веднъж Полвейк запита Меу защо той винаги поклаща глава, когато се съобщеше за висока скорост, докато в младите си години се радвал на това нещо. Това било, защото самият той бил доста вдървен, за да може да върви бързо — отговори Меу и Полвейк можеше да разбере по самия цвят на брадата му, че този път, щом се прибереше в къщи, той щеше да се прости с морето. „Йохана-Мария“ можеше да плава така, като че ли беше млад, но един моряк, който плава за последен път, трябваше спокойно да огледа онова, на което щеше да каже „сбогом завинаги“.

В Ламанш всички се заловиха да почистят кораба.

Един ден, през месец юни, стигнаха пред Грейвсенд, Разтовариха стоката и взеха баласт. Един влекач изтегли кораба навън. През този следобед капитан Ивънс нямаше защо да прави измервания за местоположението на кораба.

През нощта задуха югозападен вятър, но на разсъмване се поуталожи. Небето беше силно покрито с тежки и леки облаци. Имаше силно вълнение. „Йохана-Мария“ плаваше бързо с издути платна, с кипяща пяна високо над носа, като оставяше по тъмноцветното море зад себе си бяла бразда от килватера. В ранния следобед извикаха, че се показва земя. Брауер видя със своя далекоглед брега в сива мъгла и заповяда да вдигнат флага. „Холандия“ — каза Полвейк на синчето си и замълча, продължавайки да гледа нататък. Малко по-сетне Брауер посочи Шевенинген зад един разбунен прибой. След туй пое кормилото, нареди да обърнат платната и се впусна в широкото море, като каза, че искал да пристигне в пристанището на дневна светлина.

На следващото утро облаците лежаха ниско над едно оловнотежко развълнувано море, но духаше умерен, свеж югозападен вятър. След като палубата бе добре почистена, Брауер пожела „Йохана-Мария“ да заплава с всички платна. И понеже вятърът оставаше благоприятен, можаха да вдигнат на предната мачта допълнителните странични платна. Той видя, че сега корабът можеше да се покаже пред бреговете с достойнство: беше последният от пълнотакелажните кораби под холандски флаг.

Меу беше този, който на предобедната вахта посочи към фара на Еймауден, като каза, че в момента там валяло дъжд. Брауер стоеше смълчан, висок над колелото, с устремен напред поглед.

След един час „Йохана-Мария“ лежеше между вълноломите с прибрани платна. Димът на един влекач се пилееше над палубата му.

В Северноморския канал Меу в дъжда седна с хармониката си на предния люк и засвири тъжната песен за моряка, който плавал по далечните морета. Канаките гледаха потъналите в мокрота зелени площи и кравите. Брауер стоеше пред своя щурвал, а над тях се вееше флагът.

Та това се показа иззад хоризонта, който го бе блазнил през целия му живот; едно място в амстердамското пристанище, дето ще лежи неговият кораб.