Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (16)

XVI

Нямаше какво друго да прави, освен да търси яйца или с една мрежа да лови риба в лагуната, дето стоеше неподвижно пред отражението на своята фигура — в потник от червен фланелен плат — във водата. И събереше ли достатъчно за деня, ръцете му увисваха в безделие, защото тук нямаше дървен материал, нямаше конци и гранчета. Но тогава отиваше към мястото, където гмуркачите се спускаха във водата, и им помагаше да изсипят чувалите на сухо и да отбират черупките, като от време на време запяваше или започваше да вика, колкото сили имаше. Постоянно го измъчваше страхът да не изгуби пак гласа си, защото без глас нямаше да може да стане щурман. И пееше всички песни, които толкова години бе слушал от Меу — леки, щури песни, — обаче той трябваше да си упражнява гърлото с тях и в някои моменти му се струваше, че прегракването се оправяше.

Тъжно и еднообразно звучеше пеенето му и гмуркачите, които често трябваше да отпочиват, сядаха около него и го слушаха, загледани неподвижно в синкавата мъгла край прибоя.

Но понякога, когато на душата му ставаше тежко от тревоги и грижи, той се уединяваше. Такароа е коралово островче, равно и безплодно, с едно каменисто възвишение в средата, дето стърчаха палмови дървета. Там сядаше той и мислеше. Душата му беше смутена: малко разбираше от света — от онова, на което бяха способни хората, от онова, което сам бе преживял. Понякога той го наричаше свинщина, понякога жалка нескопосана работа, защото малцина правеха онова, което трябва да правят. Но това си е тяхна работа; а какво бе направил той? Имаше само няколко мига, откакто той се появи на света — там, в Остенбург, — и от тъй близкия час, когато — кой знае къде — ще трябва отново да замине. Знаеше, че Аренд Бос, който дълго бе плавал на „Йохана-Мария“ и винаги споменаваше познатата дума „ближния“, имаше право. И той, Якоб, беше ли постъпвал според неговите думи? Той не бе обичал нищо — ни жена, ни дете, ни приятел. Още от младите си години бе заслепен от един кораб. А що е кораб? — Дърво, платна и въжета — казват някои и може би е изобщо вярно. Обаче неговият кораб беше съвсем друг. Той имаше нещо, което те мами надалеч — дето трябва да отиде и сърцето ти, независимо дали иска или не иска. Какво беше то и накъде го мамеше, той не можеше да каже; нещо като скритите в морето духове. Водата е по-хубаво нещо от сушата, по-голямо, по-пространно; и се изменя: има го и го няма; днес то е някоя вълна през палубата, а утре — небесна дъга, под която никой не може да мине. Той не трябваше да мисли за това. Един познава водата, друг не я познава. И оня, който я познава, знае кое е най-хубавото, към което трябва да се стреми. Това бе научил той от своя кораб.

И все пак в самия кораб имаше нещо, което го бе държало здраво почти през целия му живот. Всичко, което му е било скъпо някога: Амстердам в неговите детски години, здрачът над водата в Остенбург, биенето на чуковете в корабостроителницата, малките товарни кораби, вдигнали платна по Ей, тишината на тръстиковите простори, дъждът и мокрите улици — всичко амстердамско. Всичко, което е извиквало у него сълзи: една мека ръка, един ясен поглед на онази, която беше негова сестра на света; всичката онази меланхолична радост, скрита през целия му живот, защото той не искаше да мисли за нея, не можеше и не смееше — всичко беше в кораба. Той го виждаше ясно изобразено на „Надеждата“ — едната ръка на гърдите, а другата държи котвата. Щеше ли да представлява нещо повече едно семейство? Жена, която стои до него, и деца, на чиито глави той е сложил ръце? Може би, кой знае. Но корабът, на който той служи почти четиридесет години и който разбираше тъжните му мисли, беше за него достатъчен. И с волята, която го подтикваше да запази гласа си, той стана и извика: „Йохана-Мария-я-я-я!“ — като протягаше ръце към морето.

Постепенно той започна да помага при миенето, изстъргването и пресяването на стридите. Малко от тях съдържаха бисери — освен многото малки зрънца, които биваха хвърляни. Когато намереха хубави, мъжът, който ръководеше групата, ги слагаше в една торбичка, привързана за колана му. Брауер забелязваше, че го гледат недоверчиво, и направи усилие да ги успокои на развален канакско-английски, като им показа облеклото си, дето не се виждаше никакво оръжие, при което те се засмяха. Но след като работиха на една нова колония от стриди и намериха големи бисери, ръководителят го заговори. С думи, които не разбираше нито единият, нито другият, с жестове, на които се придаваше едно или друго значение, и с разни гримаси, и с думите „Токелау“ и „Хавай“, при които се сочеше на запад или на север — те се разбраха.

Островитяните, докарани да работят тук от един кораб, който те наричаха „Къмпани“, знаеха какво е ставало с други: докато се предават бисери, корабът идва с храна, но щом колониите биват изчерпани и търсачите могат да предадат само малоценни — като малките зрънца, — той престава да идва и те биват обречени на глад. Затова предаваха част от хубавите бисери и задържаха най-хубавите, та когато се натрупат повече и дойде някой друг кораб, да могат да си платят прехвърлянето на някой обитаван остров. Показаха на Брауер какво бяха събрали — пълна торбичка, която изсипаха на земята — червеникави и сиви, бели и тъмноцветни. Той не разбираше нищо от това и наричаше глупави хората, които ги купуваха, за да ги имат като украшения. Но пък беше чувал колко се плащало в Хонолулу за бисери с определена големина. Пред тях имаше бисери, с които сигурно можеха да се купят три или четири големи кораба. Брауер се замисли. Ако те предложеха бисери на някой капитан, за да ги прехвърли, сигурно щяха да бъдат измамени. Ако му дадяха една част от онова, което бяха намерили на последната колония, то той щеше да се погрижи за прехвърлянето им и щеше да се отнесе честно. Но те не трябваше да видят, че той имаше шестстотин долара в джоба си. И тогава той започна да им обяснява. Към края на деня те се бяха разбрали и условили.

Брауер помагаше в работата и получаваше своя дял, който си запазваше. След няколко месеца пресметна и каза на ръководителя отново да изсипе торбичката. Неговата голяма шепа бе напълнена няколко пъти. И тогава им каза, че вече няма защо да се занимават с тази нездравословна работа.

Хората, които го гледаха, видяха, че лицето му изведнъж се промени. Стана бляскавоматово, очите му засвяткаха, сякаш слънцето беше влязло в тях, и той широко разтвори ръце. Те скочиха и заничайки с длан над очите, най-после видяха една черна точка на пурпурната ивица на хоризонта. Брауер прибра длани на гърдите си в един нежен жест и се усмихна към далечината, отдето „Йохана-Мария“ идеше да го вземе. Той продължи да гледа нататък. Най-после видя, че левобордовата котва — малко накриво, както винаги — се спусна от борда. Спуснаха лодката и тия, които започнаха да гребат, бяха: Евери, Джон, канаките — негови хора, — а на кормилото беше Меу.

Корабът беше преминал у други собственици. Никой не бе видял капитан Джералд, след като бе стъпил на сушата в Хонолулу, освен негъра и французина, но мълчаха и Меу разбра каквото трябваше да разбере. Когато „Лилиян Бърд“ кръстосваше в островната група Общество, той каза на новия капитан, че предишният втори щурман, забравен на един от Нощните острови, можел да плати богато, ако го прехвърлят.

Брауер се погрижи и туземците от Токелау да пътуват с него. В Хонолулу, след като си уредиха работите, той заговори на собствениците, Мерик и капитан Щраус, и ги запита дали биха искали да продадат кораба. Но те отклониха, казвайки, че имали пред очи твърде доходна търговия. Обаче Брауер настоя, защото бе чакал дълги години и сега — ако те се съгласяха — можеше да постигне целите си. И тогава се споразумяха той да плава като втори щурман, а на следващата година ще прехвърлят кораба само на него. На края крепко си стиснаха ръцете.

Той излезе горе и опрян на релинга, загледа кораба по цялата му дължина. Целта беше близко, оставаха още няколко месеца. И това нямаше да стане благодарение на неговия труд, защото една част от придобитите пари беше открадната, а с щастието, което осеня ту едного, ту другиго. Той искаше да обмисли какво още можеха да извършат сега, когато беше късничко и за него, и за кораба; обаче едно пукане и едно скърцане при полюляването започваха да звучат поред в ушите му, сякаш му казваха, че е още рано за такива тревоги.

Плаваха в западна посока до Джилбертовите острови в продължение на месеци. Корабът служеше и за честно плаване — редовно и нередовно — със скъп и с евтин товар, за търговия и за контрабанда, за измама и за кражба. Сега от един остров до друг той пренасяше туземци, докарани на борда с измама или насила, и то така, сякаш бяха роби. Пред Сан Кристобал стана тъй, че Меу и всички матроси се събраха на задната страна на кораба и заявиха на собствениците, че не можели да гледат хладнокръвно това нечовешко отношение и че щели да напуснат кораба, ако четиринадесетте души, затворени в предния трюм и от два дни без никакво ядене, не получат веднага въздух и храна. Капитан Щраус измъкна револвера си, но Мерик — неговият съдружник — и Брауер го хванаха за ръката и му внушиха, че корабът не може да се лиши от никого. Вдигна се голяма кавга и Мерик и Брауер му казаха, че по-скоро капитанът ще напусне кораба, нежели екипажът. Щраус се видя принуден да заповяда да се нахранят туземците и да им се отвори люкът. Обаче всички туземци скочиха зад борда, докато матросите гледаха, а той започна да вика, че Мерик и Брауер били виновни за понесените щети. В Изабел натовариха нова партида туземци, които бяха държани на борда с повече хитрост, додето корабът излезе в открито море. Щраус не беше много ощетен. Малко след това той нареди да търсят навсякъде Мерик, но никъде не можаха да го намерят; моряците си намигваха и някой посочи две акули, които следваха кораба.

След като — на път към Фиджи — между капитана и Брауер произлезе още една кавга заради третирането на кулитата, Евери и французинът всякога оставаха при Брауер през „кучешката“ вахта. Никой не искаше обяснения — на островите, където корабните документи не се преглеждаха, — когато някой моряк е изчезнал. Брауер можеше да се грижи сам за себе си и нямаше нужда от охрана. Обаче не възрази, когато през една нощ видя, че капитанът се прикриваше под стълбата. Но зад Брауер пееше Евери, а едрият Джон стоеше до него.

Понеже капитанът започна да се отнася прекалено любезно, Брауер разбра, че не трябва повече да плава с него; рано или късно щяха да докарат работите до сбиване, което би могло да му струва напускането на кораба, както в Източно море. И сега, когато корабът лежеше пред Апия, той му предложи една сума за кораба. Но капитанът не се съгласи.

Няколко месеца прекараха времето си в бездействие на рейда. Брауер излизаше всеки ден на брега — защото раната в хълбока започна отново да го измъчва и той си мислеше, че за разнообразие е добре да се разхожда. Веднъж, когато се разхождаше с Принс и Евери между града на белите и квартала на туземците, той застана на моста на една малка река и се загледа. И видя, че капитан Щраус минаваше по този път с едно непознато за него лице. Капитанът се спря и го запита колко е предлагал за кораба. Брауер каза сумата, на което капитанът отговори, че получил сто долара повече.

Продал ли беше кораба на някой друг? Ами уговорката? Ами тържественото друсане на ръцете? Той чу своя пресипнал глас, наведе очи и се замисли: беше минал шестдесетте, а корабът беше почти на четиридесет години. Докога още щяха да го стопанисват лошо и докога самият той щеше да бъде лъган? Вдигна очи и видя, че Щраус понечи да продължи пътя си. Стовари му един юмрук по главата и парапетът на моста изпращя. И в следващия миг Щраус лежеше върху камъните във водата. Брауер изтри потта си, а Евери се спусна да види дали капитанът ще се надигне.