Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (15)

XV

Лежаха си те в леглата — първо, учудени, че постоянно идва някой при тях и ги наглежда и, второ, чувствувайки се някак притеснени от толкова много грижи за моряци, които са свикнали сами да си вършат всичко. Евери не отговаряше на запитването на сестрата, а Брауер едва кимваше с глава. Евери пръв напусна болницата и макар да му бяха казали да не се претоварва, веднага си намери работа в пристанището. Всеки следобед идваше при Брауер, сядаше до леглото му и му разправяше как и къде е питал за „Лилиян Бърд“. Двамата пресмятаха, че корабът няма да се върне по-рано от шест месеца. Докато лежеше, Брауер се занимаваше с цифри. В тези морета той бе чул достатъчно приказки за цени и за стари шхуни, за възможностите да се припечелва с тях и реши, че спокойно може да поиска да му изпратят парите от Амстердам, та като се представи подходящ случай, веднага да плати. За „Лилиян Бърд“ той сигурно още нямаше достатъчно пари, но виждаше, че скоро ще може да придобие онова, което не му достигаше. Туземците искаха нещо по-хубаво от питиета, оръжие и дребни украшения. Проявяваха интерес към хубави инструменти, за да могат да работят като другите. Едва когато започна да става от леглото си, той се разтревожи за кораба. Ако имаше на борда си способни моряци, рано или късно сигурно щеше да се върне в Хонолулу, обаче капитанът и щурманът му не умееха да се оправят с пълен такелаж, а екипажът му беше малък и неопитен. Всеки ден той задължаваше Евери да узнае какъв боцман го е сменил, докато негърът намери младия матрос, който също беше ранен. Той видял боцмана, когато „Лилиян Бърд“ потеглял — един едър здравеняк с посивели къдрици, холандец. Брауер почувствува облекчение: един холандец в зряла възраст сигурно ще бъде човек, който си разбира работата.

Когато можеше да излиза, той постоянно се разхождаше по брега и миризмата на море и кораб скоро му възвърна силите. И твърдо вярваше, че чакането му няма да отиде напразно. Оглеждането на хоризонта се оказа лесно за него, защото там рядко се явяваше тримачтов кораб. Най-после в една светла утрин той видя един, който не беше никой друг, а неговият стар кораб. Докато наблюдаваше как корабът наближава и търси място да хвърли котва, той пресмяташе колко ще предложи на другия боцман, за да му отстъпи мястото си. Беше си получил парите, бяха в банката. И закима доволен, когато видя как ловко едновременно с котвата спуснаха двата брамсела. Евери дотича да му каже, че оня, който се движел по голямата рея, сигурно е дългият Джон, французинът. Позна го по плъстената шапка, която бяха купили в Гуайякил. Брауер му посочи, че там имаше друг капитан, по-широкоплещест от Ивънс и Уин. Отидоха чак на края на вълнолома, когато видяха, че лодката пристигаше — и научиха, че там действително стоеше друг капитан. Като чу от Принс, че това са стари моряци от „Лилиян Бърд“, той им каза, че можели да плават отново на кораба, защото бил изгубил трима моряци.

Стъпили на борда, Брауер и боцманът се спогледаха и си подадоха ръка така, сякаш не бяха се изминали двадесет години, откакто се сбогуваха на борда на „Йохана-Мария“ пред Дънгенес. Ако не се гледаше цветът на брадата и бръчките, Брауер и Меу не бяха се променили. След като въдвориха добър ред на борда, те слязоха на сушата заедно, защото Меу искаше да усети земя под нозете си, и преди още Брауер да го заразпитва, той започна да разправя. Бяха от рождение приятели, още от Остенбург, и Брауер е бил винаги по-способният, така че ако пътуват заедно, то по право Якоб трябвало да бъде боцман, а Меу — матрос. Познавали се много добре, за да знаят, че за него това не е въпрос на пари — които така или иначе се изхарчват, — а за плаването. И впрочем той чувствувал по-голяма наслада от хармониката, отколкото от командуването. По този въпрос се разбраха и в подкрепа се чукнаха с по чаша бира. И всеки от двамата разказа накратко какво е преживял след Дънгенес. Редовното плаване все до едни и същи места било дотегнало на Меу и затова се наел да плава към южните морета, където човек би могъл да пътува нередовно, без да вижда все същите пристанища. Но скоро забелязал, че остарял, защото сега познавал почти всички острови, и знаел, че няма да мине много време, и ще трябва да се оттегли завинаги на почивка в Амстердам; поне се надявал, че ще може да го направи. Във всеки случай той се утешавал с това, че е бил моряк — тъй както младежите от по-старо време, когато отивали да плават „далеч оттук“, както се казвало в песента, която той пееше.

Брауер се качи на кораба, за да разгледа всичко. Насмоляването беше прилично, при въжетата се забелязваха малко нередности, но при форщевена той се уплаши. В лявата страна на носа — като че ли там лоша съдба дебнеше кораба — той видя едно малко място със захабена боя и дървото имаше нездрав цвят. Натисна с нокът и дървото се поддаде. Кой би могъл да прецени на каква дълбочина е проникнало загниването? Усещаше се някаква специфична миризма, сякаш на кила се бяха натрупали черупки, гниещи водорасли и други бурени, макар че в Либау му бяха направили добра медна обшивка. Той накара канаките да слязат долу, но те намериха слабо обрастване. И на кила съвсем нямаше застояла вода. Тази лоша миризма можеше да идва само от загнило дърво във вътрешните части. Той го съобщи на капитан Джералд и веднага получи разрешение да поправи каквото намери за добре.

Брауер и Меу работиха упорито и не забелязаха колко време беше изминало, без да се вземат мерки за натоварване и отплаване. От щурмана научиха, че капитанът бил в затруднение и не можел да се сдобие с пари, за да закупи стока.

Същата вечер, щом капитанът се прибра на борда, Брауер почука на каютата му. Още при първите му думи той бе поканен да седне, поднесоха му и отворена бутилка. Споразумяха се Брауер да участвува в товара с пет хиляди долара, като му се подписваше полица и му се признаваше равно участие в печалбата. Освен това той щеше да плава като втори щурман, а Меу като боцман.

Капитан Джералд — повече търговец, отколкото моряк, — когато вече имаше пари, получи кредит за останалата част от товара си. Стоката дойде. „Лилиян Бърд“, освежен и весел с новото, което бе добил, особено с новото дърво на остарелите места, основно калафатен, боядисан и насмолен от същите ръце, които толкова пъти вече бяха вършили същата тази работа през миналите години, затанцува през прибоя нататък, сякаш се подчиняваше на гласа, който познаваше. Брауер стоеше на юта с капитана и щурмана. В Сан Франциско товарът от ориз и кафе бе така бързо разпродаден, че можа да бъде закупена по-ценна стока за търгуване по островите.

Капитанът беше странен човек. Рядко излизаше от каютата, където го виждаха да седи под фенера с големи хартиени листа пред себе си и никой не разбираше какво правеше той. След вечеря набързо се опиваше и отиваше да спи. Кораба направляваха Перен и Брауер и когато щурманът забеляза, че Брауер оставаше на палубата и тогава, когато не беше на вахта, започна често да му прехвърля всичко, щом се случеше да има тежка работа. И често го правеше през време на това пътуване: първом в западна посока — към Джилбертовите острови, към островите Елиса и към Токелау. Когато се показа вече остров София, корабът попадна в ураган, наведе се силно встрани, голямата стенга бе избита и двама моряци паднаха зад борда. И тези, които помогнаха на кораба в тежките мигове, бяха двамата старши — Брауер и Меу, — капитанът само наблюдаваше, а Перен работеше като обикновен моряк. Между Елиса, Токелау, Апия, Хервей и Танги по-голямата част от стоката бе продадена и бе закупена нова стока. Преди да поеме обратния курс, капитанът насочи кораба на североизток, към Паумуту, макар че заобикаляше и там не можеше да се закупи друго освен седеф и морски краставици, а в самата островна група той заповядваше да хвърлят котва дори пред доста малки острови.

Щяха да потеглят от Такароа, нисък остров с няколко палмови дървета по средата. В момента, когато моряците бяха заети с рудана и едно платно бе отпуснато, капитанът заповяда на Брауер да откара йола на брега с един сандък инструменти, които той трябваше да достави за туземци. Мръкваше и Брауер започна бързо да гребе, но на брега не намери никакви туземци. Огледа се бързо и видя, че корабът се впускаше в морето и вече пресичаше прибоя. Загледа слисан, без да разбира намерението на капитана. Левобордовата светлина избледняваше в мъглата, но той все още можеше да различи, че бяха заети с големия брамсел. Сега Брауер разбра и изтръпна от изумление. Започна да вика и да тропа на място. Викаше така, че гласът му прегракна, и вдигаше юмруци нагоре към небето. И стоя така, докато корабът и хоризонтът изчезнаха и той се озова в мрака.

Разтовари сандъка и прехвърли лодката през един тесен риф. Водата беше тиха. Той седна в лодката, хвана главата си с двете ръце и така прекара цялата нощ.

На острова живееха десет туземци, тъмнокожи, силни мъже, които имаха малка барака от ламарина — бяха търсачи на бисери за Ийстърън Пасифик Къмпани. Докарани тук от островите Юнион за едногодишна работа, те не знаеха докога ще продължи тази година: само веднъж бе дошъл един кораб на компанията и им остави малко храна, защото не били доволни от работата им.

След като се разсъмна, четиримата се прехвърлиха с едно кану по гладката водна повърхност и видяха един сандък на рифа, а зад него един приведен самотен човек. Брауер, забил поглед в дъното на лодката, не ги забеляза. Кануто наближи, трима минаха през рифа и се отправиха към него. Едва когато застанаха пред него, той вдигна глава. На тяхното запитване отговори, че е от кораба, но от устата му не излезе никакъв звук. Изправи се в лодката, напъна всички сили, за да извика, и най-после след като се удари няколко пъти по гърдите и си пое дълбоко дъх, възвърна гласа си, но глас дрезгав и приглушен — и можа да каже, че е щурман на „Лилиян Бърд“ и че имал нужда от вода, защото го измъчвала силна жажда. Помогнаха му да прекара лодката във водата и да натовари сандъка и тогава загребаха заедно към брега, дето беше жилището им. Дадоха му да яде и пие и след туй го оставиха сам пред бараката, дето лежаха камари бисерни миди.