Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (2)

II

Макар че много кораби плаваха под холандски флаг, жестокосърдечните и лоши капитани трябваше да бъдат рядкост, защото имената им ставаха известни на всеки матрос. Който започва да плава млад, рано свиква да оказва помощ и да получава. Ден и нощ той има едни и същи интереси с другарите си и понеже е свободен от завист, всичко хубаво, което има у себе си, може да се развива. И когато стане достатъчно възрастен, за да може да носи отговорностите за това, което заповядва, той опознава хората, техните мъки и техните добри намерения и им отвръща с добро.

Ян Вилкенс беше обаче човек с меко сърце — до такава степен, че понякога се проваляше поради тази своя мекушавост. Освен това той беше от ония хора, чието сърце иска да бъде изцяло заето само от едно чувство, и за които — щом като е по-добре на сушата — плаването става мъка. Когато той като ученик бе отишъл в Индонезия и бе останал там в продължение на години, най-скъпи му бяха мислите за дома, дето живееше майка му. Когато получеше — на някой рейд — разрешение да отиде на сушата, той го преотстъпваше на други и оставаше на борда, като се отдаваше на това да гледа през нощта и да прави усилия да си представи какво ли е сега в къщи, при което — ненаблюдаван от никого и без да се срамува и от себе си — можеше да пролее и сълзи. Там го задържаше само работата, която самият той си беше наложил: служеше като втори щурман на един малък кораб, който плаваше между външните острови и Ява, и по такъв начин можеше да изпраща на майка си голяма част от заплатата си. И след като той, работейки без отдих за нея, бе копнял за нея в продължение на осем години, дойде известието за смъртта й. Ударът беше жесток, обзе го дълбока печал. Върна се в Холандия, казвайки, че било дошло време да се яви на изпити, като премълча онова, което всъщност го вълнуваше — копнежа да види отново своя дом, другарите, мебелите, които бяха добили сияен блясък в неговите спомени. И след като бе прекарал едно дълго лято в плен на книгите, в самотната къща при един малък канал, под дърветата, и се бе явил на последния изпит, той потърси работа особено поради нуждата да се освободи от гнетящата го празнота. Вилкенс съзнаваше вече, че мореплаването, което трябваше да стане негово призвание, не можеше да го удовлетвори.

И удовлетворението дойде неочаквано при завръщането му от първия рейс. На празненство у собствениците на кораба той видя едно момиче, което събуди у него нова и по-голяма любов. Бързо се изнизваха дните между разтоварване и товарене и той можа само няколко пъти да отиде в Амстердам, дето обаче не му се удаваше да направи нищо друго, освен да минава край дома й. Вилкенс беше несръчен като всички при първата любовна омая, отгоре на туй никога не бе чувал как човек се домогва до едно момиче. Обаче преди заминаването вдъхновението го подтикна към най-хубавото нещо, което можеше да стори: почука на вратата, бе поканен вътре и поиска ръката й от баща й. Отговорът бе кратък отказ, като се посочиха за мотив различията в общественото положение. Тогава той написа едно дълго писмо и започна да се прикрива край къщите и да следи, докато веднъж издебна момента, когато тя излезе от къщи; тя постоя изненадана с писмото в ръка, докато той отново изчезна. И преди да бяха вдигнали котва, дойде писмото-отговор, което той пази в джобчето на якето до гърдите си през всичките месеци в океана. През тихите часове на вахтата, гледайки мачтите, нагоре между звездите, ту на наветрената, ту на подветрената страна, той виждаше най-скъпия образ на своите мисли там, в неговия град. В продължение на две бързо минаващи години, през които той извърши много работа — бързо, с увлечение и без умора, — винаги носеше в джобчето до гърдите си най-нежното си притежание — връзката писма, която все повече набъбваше. И тогава получи известие, че можел да поднови предложението си. Този път бащата го прие с подходяща любезност и макар и с все още смръщени вежди, даде съгласието си и благословията си и за приготовленията не определи повече време от интервала между отплаване и завръщане. Вилкенс не знаеше, че бащата бе принуден от страх за здравословното състояние на дъщерята.

Задълженията на борда за първи път му се сториха тежки, когато му отпуснаха едва няколко дена за медения месец. Жена му го придружи до Нийведип и кърпичката, която тя размахваше и с която си изтриваше сълзите, беше последното нещо, което той можеше да различи на сушата — една бяла точка, която означаваше копнеж в мислите, с които рейсът беше кратък по дни, но дълъг по щастие. И работата вървеше сякаш по-леко.

При първото му завръщане го чакаха куп грижи — толкова много, че Вилкенс при постоянното им увеличение — тъй като грижите се увеличаваха с течение на годините — им противостоеше с енергията на младостта си, но никога не можа напълно да ги преодолее. Болнава жена, болнаво дете; разноски — твърде големи за неговите възможности; високомерие и незачитане от страна на новите роднини; недоволство, което извикваше недоумение, и много неща, които останаха неизяснени до самия миг, когато котвата трябваше да бъде отново вдигната. И така той замина — както толкова много хора — с несигурност за съдбата на най-близките си същества, което постоянно го измъчваше. Неприятните мисли можеха да бъдат отклонени от нуждите на кораба. Обаче онова, което вълнуваше сърцето му, беше неизменно устремено към стаята, дето седеше жена му с детето на гърди. Ако не го измъчваше постоянният копнеж, ядовете щяха да тегнат може би по-малко, защото най-хубавото му бе дадено — любов за любов, дом, дето се раждат деца, и напредък в работата.

Ян Вилкенс беше млад, когато собствениците повериха кораба на неговите разпореждания. Още след първия рейс те можаха да му засвидетелствуват своето задоволство чрез едно по-голямо от уговореното участие в реализираните приходи от превозни такси. Корабният дневник повествуваше за осемдесет и пет дневно плаване до крайния пункт без никаква друга щета освен загубата на няколко реи и завръщане, което бе продължило повече, без никаква друга щета освен едно малко платно и реи. Подробностите около това не представляваха никакъв интерес, за да бъдат описвани.

В Южния Атлантически океан корабът попадна в безветрие, което в продължение на няколко дни го държа в плен под горещото слънце. Всички поглеждаха с нетърпение за вятър, а капитанът най-много, защото го влечеше към къщи и защото беше обещал на собствениците бързо плаване. Когато дойде, вятърът се усили до такава степен, че не успяха достатъчно бързо да свият платната — едни във вертикална, а други в хоризонтална посока, — вследствие на което две реи на фокмачтата излязоха от строя. Преди да възстанови платната, Брауер, който още преди това бе казал, че по негово мнение те са много широки, запита капитана дали може да ги намали. Капитанът не се съгласи, като заяви, че Брауер не си разбирал работата, при което Меу и още един се спогледаха в почуда, защото всеки на борда добре знаеше, че това не е истина. Брауер направи платната така, както бяха преди; другарите му виждаха, че по-добре не можеше, обаче същия ден те отново се повредиха. Макар че това му струваше много мъка, капитан Вилкенс разбра, че беше необходимо да каже на Брауер да ги намали, и си призна грешката; обаче тонът, с който каза това, говореше за някакво недоволство. Този случай, колкото и незначителен, го принизи в очите на честните моряци, защото един капитан, който не поставя над всичко — над самия себе си, над своите чувства, честолюбие, гордост, лошо настроение — своя кораб, с всичко, което принадлежи към него, включително и живота на хората, съвсем не е човек, на когото те могат да се доверят.

Има хора, които упражняват длъжността си според диктовката на съвестта си и въпреки това цялата им работа остава чужда на призванието им. Ако корабът можеше да говори, щеше да каже на Вилкенс: „Безспорно ти направи за мене всичко, което се изисква по дълг, но не повече!“ А какво значи това „повече“, малцина го разбират. Самият Вилкенс знаеше какво му липсваше, но мъката за това нещо той можа да почувствува едва когато вече нямаше сила за друга мъка. При завръщането си от това първо плаване той с оправдана гордост стоеше на юта, додето „Йохана-Мария“ приближаваше и с един грандиозен завой дойде на мястото, където трябваше да хвърли котва.