Артур ван Схендел
Фрегатата „Йохана-Мария“ (4)

IV

Преди второто отплаване, когато капитан Вилкенс се сбогуваше със семейството си, едното от децата беше на легло и лекарят бе казал, че може би ще остане куцо с единия крак. Бе се принудил да вземе аванс от собствениците. Когато платната бяха отвързани, той даде заповедите си със сърдит тон, а погледът му беше насочен към брега. Духаше остър североизточен вятър и докато „Йохана-Мария“ поемаше курс, под мрачното небе се появи побелялото от сняг крайбрежие. Корабът се поклащаше и през борда се прехвърляше вода. Поради това че самите платна неизбежно поемаха много вятър, корабът се накланяше встрани. Обаче Вилкенс, движейки се напред-назад по подветрената страна, не обърна никакво внимание на това нещо. Следобед щурманът нареди да се приберат някои платна, така че на палубата можеха да се качат пътници. Когато пред бинокъла му бе изчезнал и последният от холандските брегове, капитанът даде заповед да се приближат до първия рибарски кораб, който би се появил на хоризонта. Това стана скоро и Вилкенс предаде писмо за Амстердам. След туй има кратък разговор с Еверс. Заповяда му през целия рейс да поддържа възможните най-големи скорости. Ако някой друг кораб е способен на това, то защо да не е способен и един кораб с такелаж, какъвто има „Йохана-Мария“? При благоприятен вятър той разчиташе на осемдесет дена до Анйер^[1].

На следващото утро той отново повика щурмана при себе си; този път искаше да се посъветва с него. Най-напред му разправи за личните си безпокойства — как не можел да мисли за нищо друго освен за жена си и за нейните тревоги в къщи. С един ротердамски кораб, който щял да отпътува една седмица по-късно, тя щяла да му изпрати писмо, но ако плават с голяма скорост, щял да получи писмото едва в Ява. Макар че това е негов частен интерес, който не трябвало да се взема под внимание, той все пак смятал, че не би навредило на ничии интереси, ако вдигнат най-голяма скорост едва когато минат нос Добра надежда. Еверс се подвоуми. Но понеже имаше слабост към капитана и му съчувствуваше, предложи да поддържат ускорено плаване до екватора, защото ако стане тъй, че там изгубят вятъра, загубата ще бъде твърде голяма. Капитанът се съгласи и това беше първата му проявена слабост. Наистина, доверявайки се на щурмана, той печелеше приятелството на един доблестен мъж, който занапред щеше да му бъде толкова полезен, колкото щеше да му бъде възможно; обаче от рейс на рейс той започваше все повече да се обляга на неговата помощ и съвети и му предоставяше да взема решения, които по начало бяха право само на капитана. Еверс, способен щурман, полагаше всички старания и усилия. Загребвайки много вятър, „Йохана-Мария“ лесно набра голяма скорост. Но когато и след екватора вятърът беше благоприятен, боцманът и майсторът Брауер, които бяха пътували най-много от всички в екипажа, загледаха учудено, като недоумяваха защо се дава заповед за промяна. Друг път, когато щурманът дадеше такова нареждане и някои от платната увисваха, те само повдигаха рамене. Междувременно корабът се придвижваше напред с по-малка скорост от тази, с която можеше да се плава. Направи впечатление, че капитанът не се показваше на юта така често, както имаше обичай да го прави. Веднъж, когато пак бе дадена заповед, чиито подбуди никой не можеше да разбере, Бос не се въздържа да запита защо се прави това. Щурманът отговори, че не дава обяснения. Обаче капитанът, който току-що се бе появил, чу отговора. Може би поради съзнанието, че с кораба бе сторено нещо, което не можеше да се счита за редно, или пък поради неговата раздразнителност, причинена от мислите за дома — той избухна така, че нарече Бос нахалник, наруга го и му каза да си гледа работата. Боцманът спокойно се подчини. Познаваше капитана от повече време, отколкото го познаваха другите — бе плавал и по-рано под неговите заповеди, — и беше на мнение, че той се е променил.

Една неприятност като тази, която може да се случи на моряк на борда на всеки кораб, щеше да остане незабелязана, ако моряците не бяха видели, че капитанът беше угрижен, а щурманът водеше кораба по особен начин. И веднага им направи впечатление, че капитанът не само че одобряваше това, но и се сърдеше, когато някой изкажеше своето учудване. Особено Ройтер, който не премълчаваше това, което мислеше, често пъти трябваше да понася последиците.

Щурманът разбираше, че те са прави. Смяташе също така за несправедливо да им отваря излишна работа, която не би ползвала нито кораба, нито собствениците му. Той приказва с капитана, предупреди го, че хората пред мачтата съвсем не са новаци и че тяхното учудване лесно можело да прерасне в недоволство. Той смеел да му каже това, защото капитанът щял да направи по-добре, ако прекара няколко дена на нос Добра надежда в очакване на писмото, но да плават, както подобава. Съветът бе възприет.

Капитан Вилкенс, осъзнавайки, че бе дал значителна преднина на своите интереси, се врече да не повтаря това нещо. Обаче угрижеността му растеше и заедно с нея и неговата раздразнителност.

Само два дена стоя корабът на нос Добра надежда, което беше достатъчно, за да вземе вода и припаси и да се даде възможност на пътниците и екипажа да се поразтъпчат на брега. Самият той остана на борда. Също и Брауер, защото трябваше да се оправя с въжетата. Капитанът, който се разхождаше напред-назад и от време на време спираше, се загледа в заниманието на Брауер на задната палуба. И видя, че работата беше много хубава. Дори навиването на възстановеното въже ставаше така, сякаш не е бивало повредено. Обаче спокойствието и мълчаливостта на Брауер му тегнеха. Ръцете му продължаваха неотлъчно да се занимават, а очите му не поглеждаха нагоре. Вилкенс го заговори, запита го колко време е плавал, откъде е дошъл, има ли роднини. И получи най-кратките отговори, при което Брауер го гледаше право в очите. От това капитанът някак изгуби търпение, а майсторът — тъй като не бе сторил нищо лошо — не разбираше неговата раздразнителност. Но Вилкенс направи усилие, за да бъде коректен; приближи се до него и го запита с малко по-друг тон защо той има винаги такова неприветливо лице, дали има някакви оплаквания и дали не е по-добре да ги каже, вместо винаги да мълчи. Брауер, чиято уста нямаше навика да говори, не отвърна. Тогава капитанът съгледа под стълбата де Ройтер, който ги бе чул и се смееше, и изведнъж, почервенял от гняв, с ругатни и заплахи изгони и двамата.

Когато сред един екипаж има зли духове, които подстрекават към недоволство и стачка, или когато капитанът е мразен поради голяма строгост или двуличие, то хората, които живеят заедно на кораба, се разделят на два лагера, от които единият, след като взаимно са се огорчили, обикновено бива скоро покорен. На „Йохана-Мария“ нямаше нито един, за когото да се кажат лоши неща, и капитанът, човек с добро сърце, щеше да бъде обичан, ако мислите му си оставаха на кораба. След отплаването от нос Добра надежда двете страни бяха вече разграничени, макар че имаше и преливания. И това продължи дълго, без да се води друга борба освен борбата за правата на кораба, от една страна, и правата на сърцето, от друга. Брауер, Бос и де Ройтер принадлежаха в началото към тази група, към която твърде скоро се присъедини и готвачът; капитанът и щурманът — към другата, като от време на време биваха подкрепяни от дърводелеца или от един матрос, за когото при всички обстоятелства истината трябваше да бъде на страната на този, който олицетворяваше властта. Меу говореше по различни адреси, говореше, както се казва, и за женската коса, и за марсела — имаше предвид капитана, в смисъл че първото теглело по-силно от второто. Всъщност той не вярваше в това и имаше повече доверие в Брауер. Когато по време на ядене се говореше за избухванията на капитана, най-много приказваха де Ройтер и Меу, докато най-сетне боцманът ги посъветва да се изказват по-благопристойно за командуващия. Брауер мълчеше, никога не чуваха от него някаква преценка, нито пък с действие показваше, че е против капитана или боцмана. И все пак всички знаеха, че той беше неволният поляризатор. Когато седеше заслушан, с неподвижното си широко лице и с глава, изправена срещу светлината на лампата, всеки чувствуваше, че той е над различията, най-силният мъж, защото имаше глава и ръце само за кораба. А при началствуващите лица Брауер доби прозвището „овен-водач“, макар че никога не противоречеше, вършеше си работата безупречно и най-малко за него можеше да се каже нещо осъдително. И тук се чувствуваше, че нищо не можеше да липсва на кораба, без то да бъде видено от очите на Брауер.

Когато минаха нос Добра надежда, плаването не спореше. Най-напред трябваше да преодоляват упорит североизточен вятър, при което се придвижваха така бавно, че матросите казваха, че щурманът пътувал за свое развлечение. А след туй се надигнаха страшни бури; дни наред корабът се мяташе с прибрани платна и ослабени стенги в обятията на беснеещите води и вятър, което държа моряците в постоянна тревожна заетост: тук да придърпат и притегнат, там да завържат здраво или да подсилят, ден и нощ под град и разбунена вода. Когато бурята утихна, бе изгубено не малко време, преди такелажът и палубата да бяха готови да продължат плаването. Най-сетне пристигнаха в Анйер — този рейс бе продължил повече от предишния.

Капитан Вилкенс се добра до писмото на жена си. Но понеже бе изпратено скоро след заминаването му, то съдържаше малко неща, които можеха да го успокоят. Еверс, като видя как капитанът постоянно вадеше писмото от джобчето си, четеше, замисляше се и добиваше все по-неспокоен вид, му каза, че разбирал тревогата му и че щял да направи за него всичко, което било по силите му. След туй той отиде напред, дръпна боцмана настрана и го замоли да ускори колкото е възможно разтоварването и натоварването, защото капитанът постоянно се тревожел за семейството си, а дългът към ближния повелява да му се помогне да понася по-леко мъките си. На следващото утро, когато капитанът се появи, отправените към него погледи бяха пълни с повече почитание от дължимото. Всички бързаха. Един към кантората, за да каже, че някакви каси трябвало да бъдат на борда още същия ден. Друг подвикваше на кулитата и самият той работеше енергично. Щурманът или боцманът стояха неотлъчно при трюмовете. Майстор Брауер висеше горе, на нока на една рея, в трепкащия зноен въздух. За две седмици корабът беше готов да отплава.

Прояснени очи гледаха през фалшборда към големите кичури пяна, които „Йохана-Мария“, поел обратния път със силно издути платна, шумно отмяташе от двете си страни.

По едно време един рулеви, изпълняващ „кучешката вахта“, дойде при майстор Брауер и го замоли, ако му е възможно, да го смени, защото си бил наранил ръката. Корабът се поклащаше надлъж, имаше високо вълнение. Еверс забеляза, че движението стана по-сигурно и отиде да види дали няма промяна в курса. На светлината на компаса той съзря две големи ръце, които плавно, сякаш политваха, посягаха ту към тая спица на щурвала, ту към оная и сякаш корабът ставаше по-лек и не се движеше във водата, ами се плъзгаше по нея. Той можа да види разликата и при следващия рулеви. Два дни по-късно той пожела сам да се убеди как майсторът държи кормилото в своя власт. Каза да го извикат и го помоли да застане при колелото. Брауер отвърна, че щял да го направи, за да му достави удоволствие. Шумът намаля, мачтите не скърцаха и платната не издаваха никакъв звук. Корабът пое такъв ход, сякаш танцуваше. Бяха измерени четиринадесет възла.

Капитанът, който дойде на палубата, също се зачуди. „Обаче майсторът — каза той — си има своя работа.“ И нареди да повикат друг човек, а него отпрати.

Макар че не всички матроси бяха чули за този случай, боцманът забеляза, че духът на услужливост, който въодушевяваше моряците през първите дни, отново спадна. И корабът започна да проявява инертност.

Надделяването на едната страна, която пледираше за правото на сърцето, беше за кратко време. В базата се завърна един неспокоен капитан с верен приятел и един екипаж, от който най-добрите при напущането на службата се сбогуваха с капитана с видима студенина.