Дийн Кунц
Черен лед (6)

13:00
Единайсет часа до взрива

Една от шейните беше прекатурена. Аварийният прекъсвач бе изключил двигателя и благодарение на това машината не се беше възпламенила. Другата шейна бе опряна странично на ледена издатина. Четирите фара прорязваха със светлините си снежната завеса в обратна посока на пропастта, в която бе изчезнал Джордж Лин.

Макар да беше убеден, че търсенето на китаеца е безсмислено, Браян Доърти пропълзя до ръба на новата цепнатина и се просна по корем на леда с разперени крайници. Роджър Брескин се присъедини към него и двамата легнаха един до друг втренчени в ужасяващия мрак.

Стомахът на Браян се свиваше. Той се опита да забие металните носове на обувките си в твърдия като стомана лед и се прилепи още по-плътно към равната повърхност. Ако ново цунами разтърсеше света, той сигурно щеше да пропадне в бездната.

Роджър насочи фенерчето си напред, към отсрещната стена на пропастта. Освен падащ сняг в осветеното от жълтеникавия лъч пространство не се виждаше нищо. Светлината изчезваше сред абсолютния мрак.

— Това не е цепнатина — възкликна Браян. — Това е истински каньон!

— И това не е.

Лъчът от фенерчето пълзеше напред-назад. Напред нямаше нищо. Нищичко. По-малко отколкото космонавт може да види от люка на кораба си в открития космос.

Браян беше объркан.

— Не разбирам.

— Отделили сме се от основния леден слой — обясни Роджър с характерния си равнодушен тон.

На Браян му беше нужно известно време, за да осъзнае думите му. Затаи дъх от ужас.

— Отделили… искаш да кажеш, че плаваме?

— Върху кораб от лед.

Вятърът се усили толкова, че за половин минута Браян не бе в състояние да чуе каквото и да било друго. Снежинките се въртяха бясно като хиляди разгневени пчели, жилеха откритите части на лицето му и той вдигна маската, за да закрие устата и носа си.

Когато поривът отмина, Браян се наведе към Роджър Брескин.

— Ами другите?

— Може и те да са на този айсберг. Да се надяваме обаче, че са останали върху основния слой.

— Мили боже.

Роджър отмести лъча на фенерчето от мрака, където очакваше да види отсрещната стена на цепнатината.

Двамата не бяха в състояние да видят ледената стена под тях, освен ако не се надвесеха през ръба на пропастта. Никой нямаше намерение да се излага на такъв огромен риск.

Бледият лъч затанцува наляво и надясно, сетне спря върху бурната, черна, незамръзнала морска вода, бушуваща на трийсетина метра под тях. Плоски ледени плочи, ъглести ледени късове, разкривени ледени парчета и деликатни постоянно променящи се ледени дантели подскачаха и се въртяха сред ледените тъмни води, блъскаха се едни в други върху гребените им; на светлината приличаха на диаманти, разпръснати върху черно кадифе.

Хипнотизиран от хаоса, разкриващ се под него, Браян тежко преглътна и каза:

— Джордж е паднал в морето. Загинал е.

— Може би не.

Браян не виждаше причина за такъв оптимизъм. Вече започваше да му се повдига.

Роджър се изправи на лакти, пропълзя напред, надникна през ръба и пред очите му се разкри бездната.

Въпреки гаденето си — и опасенията, че ново цунами може да повали и тях в гроба на Джордж Лин — Браян се промъкна до Роджър.

Лъчът на фенерчето освети мястото, където ледът изчезваше във водата. Ледената стена не влизаше перпендикулярно в морето. В основата й се бяха образували три неравни стъпала, широки по седем-осем метра и разположени на два-три метра едно над друго. Площадките бяха напукани и с остри ръбове като скали сред морето. Тъй като още около двеста метра от айсберга се намираха под повърхността, огромните вълни не можеха да минат под него; те заливаха трите площадки и се разбиваха в блестящите ледени стени с големи парцали от пяна и леденостудени пръски.

Ако е попаднал в този хаос, Лин сигурно беше разбит на парченца. Смъртта може би е била благосклонна към него, ако е паднал в тези мразовити води и е получил сърдечен удар, преди вълните да го смелят в леда.

Лъчът на фенерчето запълзя бавно нагоре по ледената стена. До петнайсетина метра над трите площадки стената бе с наклон от около шейсет градуса — не абсолютно вертикална, но толкова стръмна, че можеше да бъде преодоляна само от опитен и добре екипиран алпинист. На шест-седем метра под тях стената на айсберга образуваше друг перваз. Той бе широк едва няколко педи. От него до тях ледът беше напълно вертикален.

Роджър Брескин избърса снежната коричка от очилата си и продължи да изследва с фенерчето тесния перваз под тях.

На три метра вдясно и на седем метра по-долу, допреди малко обвит в мрак, се бе закрепил Джордж Лин. Лежеше на лявата си страна с гръб към стената и лице към откритото море. Лявата му ръка бе извита под тялото, дясната — притисната до гърдите. Беше се свил, доколкото му позволяваше дебелото полярно облекло.

Роджър събра длан във фуния пред устата си и изкрещя:

— Джордж! Чуваш ли ме? Джордж!

Лин не помръдна.

— Мислиш ли, че е жив? — попита Браян.

— Би трябвало. Не е голямо падане. Дрехите му са дебели — омекотили са част от удара.

Браян събра ръце пред устата си и изкрещя на китаеца.

Единственият отговор дойде от усилващия се вятър като злобния вик на свирепо същество, предизвикващо ги да останат на ръба още малко.

— Трябва да се спуснем и да го вземем — каза Роджър.

Браян огледа вертикалната ледена стена, спускаща се на седем метра до перваза.

— Как?

— Имаме въже, сечива.

— Не и катерачна екипировка.

— Ще импровизираме.

— Да импровизираме ли? — изненада се Браян. — Някога занимавал ли си се с алпинизъм?

— Не.

— Това е безумие.

— Нямаме избор.

— Трябва да има и друг начин.

— Какъв?

Браян замълча.

— Да видим с какво разполагаме — предложи Роджър.

— Има опасност и ние да загинем, докато се опитваме да го спасим.

— Не можем просто да го зарежем.

Браян се втренчи в свития човек върху перваза. На арената за бикове в Испания, сред африканската савана, по бързеите на Колорадо, сред акулите при Бимини… На какви ли не места той бе рискувал живота си без страх от смъртта. Чудеше се защо се колебае сега. Всеки риск, който бе предприемал досега, беше безсмислен, детска игра. Този път имаше основателна причина да рискува: спасяването на един човешки живот. Какъв беше проблемът? Дали защото не искаше да бъде герой? Прекалено много бяха героите в рода Доърти, жадни за власт политици, влезли в учебниците по история.

— Да действаме — каза накрая. — Ако остане твърде дълго там, Джордж може да замръзне.