Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Icebound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art53 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Черен лед

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18902

История

  1. — Добавяне

Част четвърта
Нощта

20:20
Три часа и четирийсет минути до взрива

Горов, Жуков и матрос Семичастний се качиха на мостика. Морето не беше спокойно, но вълните бяха по-слаби от предишния път, когато бяха излезли, за да приемат съобщението от Москва. Айсбергът се намираше от лявата страна на подводницата и до известна степен я защитаваше от вятъра и вълните.

Не го виждаха, въпреки че радарът и сонарът показваха огромните му размери както над, така и под водата. Намираха се само на петдесет-шейсет метра от целта, но мракът беше непрогледен. Единствено инстинктите подсказваха на Горов, че нещо огромно е надвиснало над тях, и чувството, че са под сянката на някакъв невидим колос, бе едно от най-зловещите и тревожни, които бе изпитвал.

Тримата носеха топли дрехи и очила. Защитата от вятъра, осигурена им от айсберга обаче, им позволяваше да стоят без маски и да разговарят значително по-лесно, отколкото при предишното излизане на повърхността.

— Тук е като в тъмница — отбеляза Жуков.

Никакви звезди. Никаква луна. Никакви проблясъци от вълните. Горов никога не беше виждал такъв непрогледен мрак.

Една стоватова лампа осветяваше мостика и им позволяваше да се виждат. Неравномерни вълни, носещи малки късове лед, се разбиваха в овалния корпус; отразените от тях червени проблясъци създаваха впечатлението, че „Погодин“ плава не във вода, а в океан от тъмночервена кръв. Отвъд малкия светъл кръг лежеше толкова съвършена и дълбока тъмнина, че очите на Горов започваха да го болят, когато задържеше погледа си твърде дълго към нея.

По-голямата част на парапета бе покрита със скреж. Горов се хвана здраво при едно по-силно поклащане на плавателния съд, но се случи да пипне гол метал и ръкавицата му замръзна за стоманата. Той дръпна ръка и разгледа дланта си: външният кожен слой изглеждаше разкъсан и отвътре се показваше от подплатата. Ако носеше ръкавици от тюленова кожа, те нямаше да залепнат толкова лесно. Ако изобщо не носеше ръкавици, ръката му щеше да замръзне за парапета и при дръпването върху метала щеше да остане собствената му кожа.

Матрос Семичастний погледна с удивление ръкавицата на капитана и възкликна:

— Невероятно!

— Какво отвратително място — отбеляза Жуков.

— Така е.

Снегът, който се сипеше върху мостика, не беше под формата на снежинки. Извънредно ниските температури и силният вятър ги трансформираха в зърна — суграшица, като милиони парченца натрошен стиропор, второто най-лошо нещо след ледените кристалчета.

Помощник-капитанът почука върху анемометъра на мостика:

— Скоростта на вятъра е четирийсет и пет километра в час, въпреки че сме от подветрената страна на айсберга. На открито сигурно е два-три пъти по-силен.

Като се отчиташе вятърът, върху айсберга температурата сигурно отговаряше на минус четирийсет при тихо време. Спасяването на учените при тези ужасни условия щеше да е най-голямото изпитание, с което се беше сблъсквал през цялата си кариера. Щеше да е изключително трудно. Дори невъзможно. И той започваше да се тревожи, че е пристигнал твърде късно.

— Да осветим малко наоколо — нареди Горов.

Семичастний веднага насочи прожектора на мостика към левия борд и го включи.

Лъчът с диаметър шейсет сантиметра прониза мрака, сякаш излязъл от вратата на нагорещена пещ в мрачно подземие. Мощният прожектор освети кръгъл участък от морето на десетина метра от подводницата — бесни вълни, украсени с ледена пяна, вряща стихия, но все пак проходима. При сблъсъка на вълните с корпуса във въздуха се вдигаха гейзери от пръски, замръзваха моментално в причудливи фигури, оставаха във въздуха за миг и отново падаха във водата със странна красота не по-малка от всеки мимолетен миг на съвършен залез.

Температурата на океанската вода беше само няколко градуса над точката на замръзване, но водата бе достатъчно топла и толкова бурна — и достатъчно солена, разбира се — че единствените парчета лед в нея бяха отчупените от полярния леден слой на петнайсет мили по̀ на север. Това бяха малки блокове, не по-големи от кола, носещи се по вълните и удрящи се един в друг.

Семичастний хвана двете дръжки в задната част на прожектора и го насочи по-внимателно. Яркият лъч прониза полярния мрак и снежната пелена и се отрази в извисяващата се над тях стена, толкова огромна и толкова близо, че тримата мъже затаиха дъх при вида й.

На петдесет метра от тях айсбергът се носеше мудно на изток-югоизток в бавното океанско течение. Въпреки че вятърът духаше до голяма степен по посоката на движението му, гигантският леден остров се движеше с не повече от два-три възела; по-голямата му част лежеше под водата и не бурята бе тази, която го местеше, а теченията в дълбочина.

Семичастний премести бавно прожектора надясно, сетне наляво.

Ледената стена беше толкова дълга и висока, че Горов не можеше да си представи истинските й размери. Всяко ярко осветено кръгло поле върху леда, макар и ясно различимо от мястото им, изглеждаше отделено от видяното само преди миг. Изграждането на представа за цялата ледена стена беше все едно да си представиш мозайка, като гледаш неколкостотин разбъркани, несвързани едно с друго парчета.

— Лейтенант Жуков, ракета.

— Слушам.

Жуков носеше сигнален пистолет — оръжие с дебела, дълга цев, пет сантиметра в диаметър. Вдигна го с изпъната ръка и стреля в мрака от лявата страна на подводницата.

Ракетата се издигна бързо в снеговалежа. Остана видима в продължение на няколко секунди, докато изпускаше червени искри и дим, но скоро изчезна в мрака, сякаш премина в друго измерение.

Сто метра… сто и десет… сто и двайсет…

Високо над тях ракетата блесна като ярка, нажежена луна. Не започна да се спуска веднага, а се понесе на юг с вятъра.

Отдолу на триста метра във всички посоки океанът се освети, разкривайки сивкаво-зеленикавия си цвят. Неравномерните вълни хвърляха назъбени сенки, подобни на безброй забързани тъмни птици, хранещи се с дребна риба на някоя плитчина.

Айсбергът се извисяваше над тях: застрашително присъствие, поне трийсет метра на височина, изчезващ в мрака и в двете посоки, огромна стена, по-непревземаема от коя да е крепост по света. По време на изучаването му с радара и сонара бяха установили, че айсбергът е дълъг повече от километър. Издигнат величествено над зеленикаво-сивкавочерното море, той наподобяваше тотемен паметник, издялан от човешка ръка монолит с някакво тайнствено религиозно значение. Извисяваше се гладък като стъкло, блестящ, незагрозен от никакви големи издатини или вдлъбнатини: отвесен, суров, застрашителен.

Горов се беше надявал да види начупено парче лед, спускащо се стъпаловидно във водата. Морето тук, на завет, не беше прекалено бурно и няколко души биха успели да се качат върху леда. Той обаче не виждаше подходящо място.

Подводницата разполагаше с три надуваеми, моторизирани гумени лодки и добър набор от висококачествен алпийски инвентар. Петнайсет пъти през последните седем години „Иля Погодин“ бе превозвала пасажери от най-секретни подразделения — най-често членове на специалните части на армията, Спецназ, изключително добре подготвени саботьори, атентатори, разузнавателни отряди — и ги беше оставяла посред нощ край труднодостъпните брегове на седем западни страни. Освен това в случай на война подводницата трябваше да носи допълнителен деветчленен отряд командоси и да е в състояние да ги остави безопасно на брега за по-малко от пет минути дори при лошо време.

Трябваше обаче да намерят място за изваждане на лодките върху леда. Малък перваз. Някаква ниша над водата. Поне нещо.

Сякаш прочел мислите на капитана, Жуков каза:

— Дори да успеем да оставим момчетата там, катеренето ще е истински ад.

— Можем да го направим.

— Това е съвършено отвесна и гладка като стъкло ледена стена.

— Можем да копаем стъпки в леда. Имаме сечива за катерене, въжета и клинове за лед. Разполагаме с катерачни обувки и куки. Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Ама това са подводничари. Не алпинисти.

Сиянието от ракетата продължаваше да се носи на юг високо над главите им. Светлината вече не беше толкова ярка, нито бяла; бе придобила жълтеникав оттенък и гаснеше. Около сиянието се носеше дим и хвърляше странни разкривени сенки върху стената на айсберга.

— Правилните хора ще се справят — настоя Горов.

— Тъй вярно. Сигурен съм. Дори аз бих се справил, ако се наложи, а ме е страх от височината. Никой обаче от екипажа няма нужния опит с такива неща. На борда няма човек, способен на такова изкачване дори за двойно повече време от това, което ще е необходимо на обучен алпинист. Ще са ни нужни часове, три, четири, може би дори пет, за да се качим и да организираме спускането на учените. А дотогава…

— … дотогава ще сме късметлии, ако ни е останало повече от час — довърши Горов.

Полунощ наближаваше бързо.

Осветителната ракета изгасна.

Семичастний все още държеше прожектора насочен към леда, движеше го бавно наляво и надясно в отчаяно търсене на някаква неравност, пукнатина, каквото и да е, което не са забелязали.

— Да погледнем откъм наветрената страна — предложи Горов. — Може би там има нещо по-подходящо.

* * *

В пещерата в очакване на новини от Гюнвалд членовете на експедицията бяха обнадеждени от възможността за спасение — но мисълта, че подводницата може да не успее да ги достигне навреме, ги отрезвяваше. От време на време се умълчаваха, но друг път всички като че заговаряха един през друг.

Хари изчака един такъв момент на възбуден разговор, за да се извини, че отива до тоалетната. На минаване покрай Пит Джонсън му прошепна:

— Искам да говоря насаме с теб.

Пит примигна изненадан.

Без да забавя ход, едва удостоявайки инженера с поглед, Хари сложи очилата си, вдигна маската пред устата си и излезе. Преви се под напора на вятъра, включи фенера си и се запъти към леко бръмчащите шейни.

Съмняваше се да е останало много гориво. Двигателите скоро щяха да замлъкнат. Нямаше да има вече светлина, нямаше да има топлина.

Зад шейните се намираше районът, който бяха използвали за тоалетна на временния лагер — от задната страна на едно U-образно възвишение от лед и преспи, двайсет метра зад спуканите сега иглута. Хари всъщност нямаше нужда да се облекчава, но това извинение да излезе беше най-удобно и най-малко подозрително. Той достигна отворената част на възвишението, свърна зад него сравнително на завет и застана с гръб към стената.

Възможно бе да допуска голяма грешка с Пит Джонсън. Както бе казал на Браян, никой не знае какво се крие в главата на друг човек. Дори приятел, любим, добър познат може да крие някакви тъмни помисли, някакви неописуеми желания. Всяко човешко същество е тайнство, обгърнато с мистерия. В постоянното преследване на приключения Хари контактуваше с по-малък брой хора, отколкото би срещал в някоя нормална професия, и при всяко ново предизвикателство основният му противник винаги беше не друг човек, а майката Природа. Природата можеше да е сурова, но никога подла, разрушителна и безстрастна или съзнателно жестока; при което и да е състезание с нея той никога не се тревожеше, че ще загуби заради измама или предателство. Въпреки това беше решил да поеме риска да разговаря на четири очи с Пит Джонсън.

Искаше му се да имаше пистолет.

Като се имаше предвид нападението срещу Браян, това усамотяване сред леда без едрокалиброво лично оръжие бе престъпна глупост. Разбира се, досега при геоложките изследвания никога не му се беше налагало да стреля.

След минута Пит Джонсън се присъедини към него зад ледената стеничка.

Застанаха с лице един към друг, със свалени маски и вдигнати очила, с фенери, насочени към краката на събеседника. Светлината се отразяваше и се връщаше отново към тях и лицето на Пит блестеше. Хари знаеше, че и той изглежда по много подобен начин: по-ярко осветен около брадичката и устата, по-тъмно на челото, с очи, блестящи сякаш от бездънни дупки в черепа — зловещо като карнавална маска.

— Ще си клюкарстваме ли за някого? — попита Пит. — Или внезапно проявяваш романтичен интерес към мен?

— Нещата са сериозни, Пит.

— Без съмнение. Ако Рита разбере, ще ме спука от бой.

— Да говорим открито. Искам да знам… защо се опита да убиеш Браян Доърти?

— Не харесвам прическата му.

— Пит, не се шегувам.

— Ами, добре, защото ме нарече „чернилка“.

Хари се втренчи мълчаливо в него.

Над главите им вятърът свиреше в естествените процепи на ледените блокове.

Усмивката на Пит се стопи:

— Човече, ама ти наистина говориш сериозно.

— Стига глупости, Пит.

— Хари, за бога, какво става тук?

Хари продължи да го гледа мълчаливо, използвайки тишината, за да го накара да се почувства неловко, в очакване да бъде нападнат. Накрая каза:

— Може би ти вярвам.

— За какво да ми вярваш?

Удивлението, изписано на широкото черно лице на мъжагата изглеждаше искрено като невинността на агънце; единственият намек за зло бе съвършено изкуственият ефект от отражението на лъчите от фенера.

— Да не би някой наистина да е опитал да го убие? Кога? При третия заряд ли, когато го забравихме? Ама нали казахте, че паднал? Той го каза. Твърдеше, че паднал и си ударил главата. Не е ли така?

Хари въздъхна и част от напрежението на врата и раменете му отмина.

— По дяволите. Ако ти си убиецът, значи си голям актьор. Вярвам ти, че наистина не знаеш нищо.

— Хей, сигурен съм, че нищо не знам.

— Браян не е паднал и не сме го забравили случайно. Някой го е ударил в тила. Два пъти.

Пит остана безмълвен. И в неговата професия нямаше нужда от огнестрелно оръжие.

Колкото можеше по-бързо Хари му предаде разговора си с Браян в кабината на шейната отпреди няколко часа.

— Господи! — възкликна Пит. — И си помисли, че може да съм аз?

— Да. Макар че не съм те подозирал повече от останалите.

— Преди минута очакваше да те хвана за гърлото?

— Извинявай. Много те харесвам, Пит, но те познавам от осем или девет месеца. Може да си скрил много неща от мен, определени настроения, предразсъдъци…

Пит поклати глава:

— Е, няма нужда да се оправдаваш. Нямаш причина да ми се доверяваш повече, отколкото на останалите. Не искам да ми се извиняваш. Просто казвам, че наистина си куражлия. Не си дребен, но аз съм къде-къде по силен.

Хари погледна Пит в лицето и чернокожият изведнъж му се стори по-едър от всякога. Раменете му бяха толкова широки, че едва минаваше през обикновена врата. Ръцете му бяха яки. Ако беше станал футболист, щеше да е истинско страшилище на игрището, а ако случайно се появеше бяла мечка, спокойно можеше да я пребори.

— Ако аз бях онзи психопат и бях решил да те убия, не би имал голям шанс — отбеляза Пит.

— Да, но нямах друг избор. Нуждаех се от още един съюзник и ти беше най-добрата възможност. Между другото, благодаря, че не ми откъсна главата.

Пит се изхрачи в снега:

— Промених си мнението за теб, Хари. Ти явно нямаш комплекс на герой. Това е съвършено нормално за теб, този кураж. Така си устроен. Вродено ти е.

— Просто правя каквото трябва — възрази нетърпеливо Хари. — Докато все още мислехме, че всички ще умрем в полунощ, реших, че двамата с Рита можем да бдим над Браян. Предположих, че убиецът ще използва всяка възможност, но не съм допускал, че ще се опитва да си създава такива. С тази подводница обаче… Е, ако се опасява, че Браян може да бъде спасен, възможно е да предприеме по-решителни действия. Може да направи нов опит за убийство дори с риск да се разкрие. Затова имам нужда от още един човек освен Рита, за да ми помогне да го предотвратим.

— И избраникът съм аз.

— Моите поздравления.

Един порив на вятъра прехвърли ръба. Те наведоха глави, докато сипещата се суграшица, толкова плътна, че приличаше на лавина, премине. За няколко секунди останаха заслепени и занемели. Поривът отмина.

— Мислиш ли, че трябва да следим по-внимателно някого от останалите? — попита Пит.

— Исках да задам този въпрос на теб. Вече знам мнението на Рита и Браян. Нужна ми е различна гледна точка.

Пит нямаше нужда да се замисля:

— Джордж Лин.

— Той беше първият, за когото се сетих.

— Да елиминираме най-малката и най-голямата вероятност, така ли? Смяташ, че е прекалено очевидно.

— Може би. Само че това не го изключва.

— Какво му има, между другото? Този гняв към Браян, каква е причината?

— Не знам. Някаква случка в Китай, в детството му. През последните дни от управлението на Чан Кайши, нещо го е травмирало. Той май свързва Браян с това, с политиката на семейството си.

— И напрежението през последните няколко часа е преляло чашата.

— Вероятно.

— Това обаче не ми звучи логично.

— Не съвсем.

Пит Джонсън закрачи напред-назад, за да не му изстинат краката. Хари последва примера му. След минута-две, без да спира, Пит каза:

— Ами Франц Фишер?

— Какво?

— Той се държи доста хладно с теб. И с Рита. Към нея не твърде хладно… но в начина, по който я гледа, има нещо странно.

— Много си наблюдателен.

— Може би е от завист за научните награди, които двамата натрупахте в последно време.

— Не е толкова дребнав.

— Защо тогава? — Когато Хари се подвоуми дали да отговори, Пит добави: — Може би не е моя работа, а?

— Познавали са се отпреди.

— Преди да се ожените?

— Да. Били са любовници.

— Значи е ревност, не завист за наградите.

— Вероятно, да.

— Тя е страхотна мацка. Всеки би имал лошо мнение за теб, ако си му я отнел. Не си ли се замислял, че по тази причина не би трябвало да взимаш Франц в екипа?

— Ако с Рита можем да оставим тази част от биографията си в миналото, защо не и той?

— Защото той не е ти и Рита, човече. Той е самовлюбен досадник. Може да е хубав, умен, изтънчен в някои отношения, но по принцип е с нестабилна психика. Може би е приел предложението за участие в тази експедиция, за да даде възможност на Рита да ви сравнява при екстремни условия. Сигурно се е надявал да се огънеш като мекотело, щом стъпиш на леда, а той да се изправи като митичен великан, истинският мъж. Още от самото начало, разбира се, би трябвало да е осъзнал, че няма да стане така. Това обяснява защо е толкова кисел.

— Няма логика.

— И за мен.

Хари престана да крачи от страх да не се изпоти.

— Франц може да ме мрази, може би мрази дори Рита, но защо ще напада Браян?

След десетина крачки Пит също се отказа да се разхожда.

— Кой знае какво става в мозъка на един психопат?

Хари поклати глава:

— Може да е Франц, но не е заради ревността му към мен.

— Брескин?

— Той е загадка.

— Струва ми се прекалено затворен.

— Самотниците винаги изглеждат най-подозрителни, тихият човек, който не издава чувствата си. В това обаче няма повече логика, отколкото в подозренията срещу Франц заради връзката му с Рита.

— Защо Брескин е емигрирал от САЩ в Канада?

— Не знам. Никога не е споделял.

— Може да е по политически причини — предположи Пит.

— Да, може би. Канада и САЩ обаче водят почти еднаква политика. Искам да кажа, че когато човек напуска родината си и приема чуждо гражданство, може да се очаква, че ще отиде на коренно различно място, при друга система на управление, при други икономически условия. — Хари подсмръкна, носът му започваше да тече. — Освен това Роджър имаше възможност да убие момчето по-рано. Когато Браян е висял от леда, за да помага на Джордж. Роджър е могъл да среже въжето. Нямаше ли така да е най-разумно?

— Може би не иска да убива никого другиго освен Браян. Може би това е фикс идеята му. Ако беше срязал въжето, Лин също щеше да загине.

— Могъл е да го среже, след като е изтеглил Лин.

— Да, но тогава Джордж щеше да е свидетел.

— Кой психопат е способен на такова самообладание? Освен това не съм сигурен, че Джордж е бил в състояние да види каквото и да било; точно тогава е бил ни жив, ни умрял.

— Както казах обаче, Роджър е една загадка.

— Вече се повтаряш.

Издишаната от тях пара се превръщаше мигновено в ледени кристалчета. Облачето ставаше толкова плътно, че те едва се виждаха един друг.

Пит махна, за да го пропъди достатъчно нагоре, че да бъде подхванато от вятъра, сетне каза:

— Остава Клод.

— Той изглежда най-малко подозрителен.

— От колко време го познаваш?

— От петнайсет-шестнайсет години.

— Бил ли си около полюса с него?

— Няколко пъти. Чудесен човек.

— Често говори за покойната си жена Колет. Все още го избива на плач, когато спомене името й, започва да трепери. Кога е умряла?

— Този месец ще станат три години. Клод беше на експедиция, първата му след две и половина години прекъсване, когато била убита.

— Убита ли?

— Отишла от Париж в Лондон на екскурзия. Стояла в Англия само три дни. ИРА заложила бомба в един ресторант, в който отишла на обяд. Тя била сред осемте жертви на взрива.

— Боже мили!

— Един от извършителите бил заловен. Още е в затвора.

— И Клод го е приел много тежко.

— О, да. Колет беше страхотна жена. Щеше да я харесаш. Двамата с Клод бяха толкова близки, колкото ние с Рита.

Известно време двамата мълчаха.

Над тях вятърът виеше като дух, попаднал на границата на този свят и отвъдния. Ледът отново заприлича на Хари на гробище. Той потрепери.

Пит каза:

— Ако един мъж е силно влюбен в една жена и някой му я е отнел, разкъсал я е на парчета… скръбта може да го накара да се побърка.

— Не и Клод. Вярно е, че е съсипан. Но не е побъркан. Той е най-милият…

— Жена му е била убита от ирландци.

— Е, и?

— Доърти е ирландец.

— Това е глупаво, Пит. Той е американец с ирландски произход. Трето поколение.

— Каза, че един от терористите бил заловен, нали?

— Да. Така и не са успели да хванат другите.

— Спомняш ли си името му?

— Не.

— Да не е Доърти или нещо подобно?

Хари се намръщи и махна презрително:

— Стига, Пит. Прекалено много съвпадения.

Едрият мъж закрачи отново.

— Вероятно. Но знаеш ли… и чичото, и бащата на Браян са били обвинявани, че облагодетелстват потомците на ирландски заселници за сметка на други етнически групи. И някои симпатизанти на ИРА от години тайно финансират организацията.

— Чувал съм за това. Никой обаче не го е доказал. Всичко е политически популизъм. В случая… имаме четирима заподозрени и никой от тях не изглежда по-вероятен убиец от другите.

— Поправка.

— Какво?

— Шестима заподозрени.

— Франц, Джордж, Роджър, Клод…

— И аз.

— Изключих те.

— Няма причина.

— Сега пак ще ми развиваш теории.

— Сериозно говоря.

— След този разговор съм сигурен, че не си способен…

— Каква е гаранцията, че един психопат убиец не може да бъде и добър актьор?

Хари се втренчи в него и се опита да разгадае изражението му. Изведнъж зловещият вид на лицето на Джонсън му се стори плод не само на играта на светлини и сенки.

— Караш ме да се плаша, Пит.

— Това е добре.

— Сигурен съм, че не си ти. Това обаче ми напомня, че не бива да се доверявам на никого дори за миг, дори да си мисля, че го познавам като собствен брат.

— Именно. И това важи и за двама ни. Точно затова шестото име в списъка е твоето.

— Какво? Аз?

— Ти беше при дупката на третия заряд заедно с останалите.

— Да, ама аз го открих, когато се върнахме.

— И ти разпредели районите за търсене. Имал си възможност да си избереш правилната посока, за да се погрижиш да е мъртъв, когато го „намериш“. Тогава се е появил Брескин и не ти е дал възможност да довършиш започнатото.

Хари го зяпна удивено.

— И ако си достатъчно превъртял, може дори да не си даваш сметка, че в теб живее убиец.

— Нима наистина смяташ, че съм способен на убийство?

— Вероятността е едно на милион, но съм виждал хора, които печелят и при много по-малко вероятни залози.

Макар да съзнаваше, че Питър му дава собственото му лекарство, като иска да му покаже какво е да те третират като заподозрян, Хари почувства как напрежението се връща във врата и раменете му.

— Знаеш ли какво ви има на вас, калифорнийците?

— Да. Караме вас, бостънците, да се чувствате по-низши, защото сме толкова уверени и зрели, а вие — толкова комплексирани и нервни.

— Всъщност имах предвид всички земетресения, пожари, кални свлачища, бунтове и серийни убийци, които ви правят такива параноици.

Те се засмяха.

— Да се връщаме — предложи Хари.

* * *

Две осветителни ракети се носеха на сто и петдесет метра една от друга в небето, светлината от прожектора пълзеше наляво-надясно в основата на ледената стена.

Наветрената страна на айсберга не изглеждаше толкова страховито като напълно гладката вертикална подветрена стена. Над водната повърхност се виждаха три назъбени перваза. Изглеждаха широки по десетина метра и бяха на седем-осем над водата. Над тях ледът се издигаше под ъгъл още петнайсетина метра, сетне беше прекъснат от друг, по-тесен перваз. От него до върха на стената следваше отвесен седемметров участък.

— Лодките могат да се изтеглят върху тези первази — каза Жуков, докато оглеждаше леда с бинокъла си. — Тази страна е достъпна и за необучени хора. Но не в това време.

Горов едва го чуваше от прегракналия вой на бурята и ритмичните сблъсъци на подводницата с високите вълни.

От наветрената страна морето бе значително по-бурно, отколкото от другата. Огромни вълни се разбиваха в первазите в основата на айсберга. Бяха способни да преобърнат спасителна лодка със средни размери и да разкъсат една от тези на „Погодин“ на парчета. Дори подводницата с четирийсетте хиляди конски сили на турбините си и шест хиляди и петдесетте си тона водоизместимост срещаше трудности да поддържа курса. Носът й често се потапяше под водата, а когато успееше да го издигне, плавателният съд приличаше на животно, затънало в подвижни пясъци. Вълните удряха свирепо надводната палуба и разтърсваха корпуса, разбиваха се около рубката и хвърляха пръски над главата на Горов. И тримата мъже сякаш бяха облечени с ледени дрехи: заледени обувки, заскрежени панталони, шуби с ледени плочки. Анемометърът показваше постоянна скорост на вятъра от седемдесет и две мили в час, поривите бяха наполовина по-силни. Снежните зрънца бяха като рояци пчели; жилеха лицето на Горов и караха очите му да се насълзяват.

— Ще се върнем отново от подветрената страна — изкрещя капитанът, макар че стоеше буквално рамо до рамо с подчинените си на малкия мостик.

Спомняше си твърде ясно гладката трийсетметрова стена от другата страна, но нямаше избор. Откъм наветрената стена не виждаше никакъв шанс.

— И като се върнем, какво? — попита Жуков.

Горов се замисли, сетне отговори:

— Ще хвърлим въже. Ще изпратим някого горе. Ще организираме тролей.

— Да хвърлим въже ли? — Жуков беше скептично настроен; наведе се по-близо до капитана и изкрещя опасенията си: — Дори да успеем, дори куката да се задържи върху леда, възможно ли е да се направи между два движещи се предмета?

— Когато няма друга възможност, може би. Не знам. Трябва да опитаме. Все с нещо трябва да започнем.

Ако няколко човека с достатъчно екипировка бъдат прехвърлени от подводницата на ледената стена с помощта на тролей — система за придвижване по хоризонтално опънато въже, — те можеха да образуват с помощта на взрив перваз за изтеглянето на лодките. След това може би щяха да успеят да прехвърлят въже към върха. С негова помощ щяха да изкачат стената не по-трудно от мухи, лазещи по стъкло.

Жуков погледна часовника си.

— Три часа и половина! — изкрещя, за да надвика апокалиптичния вятър. — По-добре да започваме.

— Всички долу! — нареди Горов и даде сигнал със сирената.

Когато слезе в командната зала, операторът на контролното табло тъкмо казваше:

— Зелен сигнал!

Жуков и Семичастний вече бяха отишли в каютите си, за да се преоблекат със сухи дрехи.

Когато Горов слизаше по стълбата от рубката, ръсейки парченца лед, отговорникът по потапянето се обърна към него:

— Господин капитан?

— Отивам да се преоблека. Смъкни ни на двайсет и пет метра и ни върни пак на подветрената страна.

— Слушам.

— Идвам след десет минути.

— Слушам.

* * *

След като смени заледените си дрехи със суха униформа, Горов седна на бюрото в каютата си и взе снимката на мъртвия си син. Всички на нея се усмихваха: акордеонистът, Горов и Ники. Усмивката на момчето беше най-широка — искрена, не само за пред фотоапарата. Той бе хванал баща си за ръката. В другата държеше голяма фунийка със сладолед, който капеше по пръстите му. По горната му устна бяха останали бели мустаци от лакомството. Гъстата му, разрошена от вятъра руса коса падаше върху дясното му око. Дори от плоската двуизмерна снимка човек можеше да почувства радостта, любовта, удоволствието, които се излъчваха от детето.

— Кълна се, дойдох веднага, щом можах — промърмори Горов.

Момчето продължаваше да го гледа и да се усмихва.

— Ще спася тези хора от айсберга преди полунощ. — Горов сам не можеше да познае собствения си глас. — Вече няма да свалям саботьори и атентатори. Сега спасявам човешки животи, Ники. Знам, че ще успея. Няма да позволя да загинат. Обещавам.

Той стискаше снимката толкова силно, че пръстите му бяха побелели. Тишината в каютата бе потискаща, защото това беше мълчанието от друг свят, в който се беше преселил Ники, безмълвието на изгубената любов, на несъстоялото се бъдеще, на мъртвородените мечти.

Някой мина покрай вратата на Горов, подсвиркваше си.

Това сякаш му подейства като шамар. Капитанът се стресна и се изправи рязко на стола си. Внезапно си даде сметка колко се е разчувствал. Засрами се. Вайкането нямаше да му помогне да преодолее загубата; сантименталността щеше да унищожи хубавите спомени и смеха, оставени от това честно и добросърдечно момче.

Ядосан сам на себе си, Горов остави снимката. Стана и излезе от каютата.

* * *

През последните четири часа лейтенант Тимошенко бе в почивка. Беше вечерял, после дремна за два часа. Сега, в осем и четирийсет и четири, петнайсет минути преди началото на смяната си, той се върна в свързочната, готов да поеме последното дежурство за деня, което щеше да изтече в един часа през нощта. Един от подчинените му наблюдаваше апаратурата, докато Тимошенко седеше на бюрото си, четеше списание и пиеше горещ чай от алуминиева чаша.

Капитан Горов влезе в помещението.

— Лейтенант, смятам, че е крайно време да установим директна връзка с онези хора върху айсберга.

Тимошенко остави чашата си и се изправи.

— Ще изплаваме ли отново, господин капитан?

— След няколко минути.

— Искате ли да разговаряте лично с тях?

— Оставям го на теб.

— И какво да им кажа?

Горов набързо обясни какво са установили, докато обикаляха огромния леден остров — отчайващо силните вълни от наветрената страна, отвесната стена от другия край — и очерта плановете за организиране на прехвърлянето.

— Кажи им, че ще ги информираме за всяка промяна.

— Слушам.

Горов се обърна да си върви.

— Господин капитан? Те сигурно ще попитат… смятате ли, че вероятността да ги измъкнем, е добра?

— Не е добра, не. Съвсем малка е.

— Да бъда ли искрен с тях?

— Мисля, че така е най-добре.

— Слушам.

— Кажи им обаче, че ще направим всичко, което е по силите ни. Независимо от рисковете, кълна се в Бога, ще опитаме и най-безразсъдното. Решен съм да го постигнем на всяка цена. Кажи им го, лейтенант. Непременно им го кажи.