Дийн Кунц
Черен лед (3)

12:20

Гюнвалд Ларсон стоеше пред единственото прозорче в телекомуникационната станция на „Еджуей“, нервно дъвчеше незапалената си лула и наблюдаваше бързо усилващата се буря. Неуморни снежни талази заливаха лагера като призрачните вълни на древен океан, изпарил се преди хилядолетия. Преди половин час бе остъргал скрежа от тройния прозорец, но по стъклото вече започваха да се образуват нови кристални фигури. След час през тях отново нямаше да може да се вижда.

От разположената на малко възвишение наблюдателница на Гюнвалд станцията „Еджуей“ изглеждаше толкова изолирана — и в такъв контраст с околната среда — че напомняше единствен преден пост на човечеството на чужда планета.

Шестте яркожълти метални бараки бяха докарани по въздуха и сглобени с огромни усилия и разходи. Всяка от постройките имаше размери седем на пет метра. Стените — състоящи се от няколко пласта ламарина и лека стиропорена изолация — бяха занитени за пръстеновидни подпори и вкопани в леда. Макар и недодялани като колиби от някое гето и тесни като товарни контейнери, бараките осигуряваха надеждна защита срещу вятъра.

На стотина метра на север от лагера стоеше самотна по-малка постройка. В нея се съхраняваше горивото за генераторите. Тъй като то беше дизелово, гореше, но не можеше да експлодира и опасността от пожар бе минимална. Въпреки това мисълта, че могат да попаднат в огнен капан в разгара на полярна буря, беше толкова ужасяваща — особено когато за гасенето на пламъците не разполагаха с вода, а само с безполезен лед — че за душевното спокойствие на участниците в експедицията бяха взети всички предпазни мерки.

Душевното спокойствие на Гюнвалд Ларсон бе нарушено преди няколко часа, но не защото се опасяваше от пожар. Земетресенията бяха това, което го притесняваше в момента. И по-точно трусовете под океанското дъно.

Син на швед и датчанка, той бе участвал в шведския олимпийски отбор по ски на две олимпиади, беше спечелил златен медал и се гордееше с произхода си; стараеше се да си изгради образ на невъзмутимия скандинавец и обикновено притежаваше вътрешно самообладание, отговарящо на външното му спокойствие. Жена му обичаше да казва, че точните му измервателни уреди — живите му сини очи, постоянно преценявали света около него. Когато не работеше на открито, той обикновено носеше разноцветни плетени пуловери. В момента облеклото му подхождаше повече за някоя планинска хижа след приятен ден по пистите, не за тази усамотена барака насред зимна Арктика в очакване на природен катаклизъм.

През последните няколко часа той беше загубил голяма част от характерното си самообладание. Дъвчейки лулата, той обърна гръб на заскрежения прозорец и погледна с присвити очи компютрите и измервателните уреди, наредени покрай три от стените на телекомуникационната станция. Предния следобед, след като Хари и останалите тръгнаха на юг към ръба на леденото поле, Гюнвалд бе останал, за да поддържа връзката по радиостанцията и да наглежда лагера. Това не беше първият път, когато всички членове на експедицията напускаха „Еджуей“, за да проведат някой полеви експеримент, и оставяха само един дежурен в станцията; досега обаче тази задача се бе падала на други, не на Гюнвалд. След неколкоседмичен живот в малкото общество в прекалена близост с останалите осем членове на експедицията той беше очаквал с нетърпение своя ред да остане сам.

В четири часа на предния ден обаче, когато сеизмографът на „Еджуей“ регистрира първия трус, на Гюнвалд му се прииска колегите му да не бяха отивали към ръба на леденото поле, на границата на ледената шапка с океана. В 4:14 трусът бе потвърден по радиостанцията от Рейкявик, Исландия, и от Хамерфест, Норвегия. Сериозно приплъзване на земни пластове беше засечено на морското дъно на шейсет мили североизточно от Рауфархьофн, Исландия. Трусът се бе получил по същата верига разломи, дали началото на разрушителни вулканични изригвания в Исландия преди повече от три десетилетия. Този път земите около Гренландско море не бяха претърпели поражения, въпреки че силата на труса беше 6,5 по скалата на Рихтер.

Тревогата на Гюнвалд идваше от подозрението, че трусът не е нито изолиран, нито е кулминацията на явлението. Имаше всички основания да смята, че това е предварително разтърсване, предшественик на земетресение с още по-голям магнитуд.

Отначало екипът бе имал намерение да изследва между останалите неща и микротрусовете на океанското дъно, за да научи повече за разломите под Гренландско море. Работеха в геологично активна част на земята и трябваше да я изучат по-добре, за да получат представа какво могат да очакват. Ако десетки кораби щяха да влачат гигантски айсберги в тези води, необходимо бе да се знае колко често се получават силни трусове, предизвикващи високи вълни. Едно цунами — огромна вълна, зародила се в епицентъра на мощно земетресение — може да застраши дори голям кораб, макар в открито море опасността да е по-малка, отколкото в близост до брега.

Гюнвалд би трябвало да се радва на възможността да наблюдава толкова отблизо основните характеристики на големите трусове по разломите под Гренландско море. Това обаче не му доставяше никакво удоволствие.

С помощта на сателитна връзка той имаше възможност да се свърже със световната компютърна мрежа. Макар да беше географски изолиран, разполагаше на практика с всички изследователски бази-данни и софтуерни продукти в света, сякаш се намираше в някой голям град.

Вчера бе използвал тези впечатляващи ресурси, за да анализира сеизмографските данни от наскорошния трус. Това, което откри, го разтревожи.

Огромната енергия на труса бе освободена не толкова при странично приплъзване на земни маси, колкото при внезапно издигане. Точно такъв тип движение щеше да натрупа най-голямо натоварване в свързаните един с друг разломи на изток от този, по който се бе получил трусът.

Самата станция „Еджуей“ не беше изложена на непосредствена опасност. Ако наблизо се получеше силно разтърсване на морското дъно, цунамита щяха да се разпространят под леда и да предизвикат някои промени. Първо, щяха да се образуват нови пукнатини и ледени хребети. Ако земетресението е свързано с подводна вулканична активност, при което на океанското дъно щяха да се излеят милиони тонове лава, дори бе възможно в ледения слой да се появят временни дупки с топла вода. В по-голямата си част обаче полярният пейзаж щеше да остане непроменен и почти нямаше опасност базовият лагер да бъде повреден или разрушен.

Останалите членове на експедицията обаче не можеха да бъдат толкова уверени в сигурността си, колкото Гюнвалд за своята. Освен допълнителни пукнатини и хребети едно топло цунами можеше да причини откъсване на парчета от ръба на леденото поле. Хари и останалите бяха заплашени от пропадане в тъмните, студени и смъртоносни води на океана.

В девет часа предната нощ, пет часа след първия трус бе регистриран втори — 5,8 по Рихтер. Морското дъно се беше разместило силно на сто и петдесет мили от Рауфархьофн. Епицентърът се намираше с трийсет и пет мили по-близо до „Еджуей“ от този на първия трус.

Гюнвалд не се самоуспокояваше с факта, че вторият трус бе по-слаб от първия. Намаляването на силата не можеше да се приеме като знак за предстоящо затишие. Възможно бе и това да е само предвестник на по-сериозно земетресение.

През Студената война Съединените щати бяха монтирали серия от изключително чувствителни сонари на дъното на Гренландско море, както и на много други стратегически места в световния океан, за да засичат преминаването на вражески атомни подводници. След разпадането на Съветския съюз някои от тези уреди изпълняваха двойна функция: следяха подводници и предоставяха данни за научни цели. След втория трус повечето дълбокоморски подслушвателни станции в Гренландско море засичаха слабо, но почти постоянно нискочестотно бучене: зловещият звук на нарастващо напрежение в земните пластове.

Бавната верижна реакция можеше да е започнала и да тече към „Еджуей“.

През последните шестнайсет часа Гюнвалд бе прекарал повече време в нервно дъвкане на тръбицата на лулата си, отколкото в пушене.

* * *

В девет и половина предната нощ, когато по радиостанцията потвърдиха мястото на епицентъра на втория трус, Гюнвалд се свърза с временния лагер на девет километра на югозапад. Каза на Хари за трусовете и му обясни риска от оставането им близо до ръба на полярната ледена шапка.

— Имам работа за вършене — отвърна Хари. — Четирийсет и шест заряда вече са на място, активирани и с нагласени часовникови механизми. Изваждането им от леда, преди да се взривят, ще е по-трудно, отколкото да накараш политик да си извади ръката от джоба на избирателя. А ако не поставим останалите четиринайсет утре и шейсетте заряда не се взривят едновременно, вероятно няма да успеем да откъртим айсберг с необходимата големина. Това на практика е отказ от изпълнение на мисията, което е недопустимо.

— Според мен не е зле да го обмислим.

— Не, не. Проклетият проект е прекалено скъп, за да захвърлим всичко само защото има някакъв сеизмичен риск. Парите са кът. Може да нямаме друга възможност, ако прецакаме тази.

— Може би си прав — призна Гюнвалд, — но това никак не ми харесва.

Радиостанцията изпращя; Хари добави:

— Не бих казал, че съм особено очарован от перспективата. Имаш ли представа колко време е нужно за предаването на импулса по цялата разломна верига?

— Знаеш, че никой не е в състояние да го предвиди, Хари. Дни, може би седмици, дори месеци.

— Виждаш ли? Имаме достатъчно време. По дяволите, може да се забави дори повече.

— Или да стане по-бързо. За часове.

— Не и този път. Вторият трус беше по-слаб от първия, нали?

— И ти отлично знаеш, че това не е никаква гаранция за затихване. Третият може да е по-слаб, а може да е и много по-мощен от първите два.

— Във всеки случай под нас ледът е дебел двеста и петдесет метра. Няма да се пропука толкова лесно като първата ледена кора върху есенно езеро.

— Във всеки случай ви съветвам да се изнасяте час по-скоро утре.

— Не се тревожи за това. В сравнение с тези проклети надуваеми иглута бараките на „Еджуей“ са истински лукс.

След този разговор Гюнвалд Ларсон си легна. Не спа добре. В кошмарите му светът се разпадаше около него на огромни късове и той падаше в студена, бездънна пропаст.

В седем и половина сутринта, докато Гюнвалд се бръснеше, сеизмографът регистрира трети трус: 5,2 по скалата на Рихтер.

Закуската му се състоеше от една-единствена чаша черно кафе. Нямаше апетит.

В единайсет се получи четвърти трус с епицентър само на триста и двайсет километра на юг от тях: 4,4 по скалата на Рихтер.

Намаляващата сила на тези явления не го успокояваше. Може би земята пазеше енергията си за последния разрушителен удар.

Петият трус бе регистриран в 11:50. Епицентърът му се намираше на около сто седемдесет и шест километра на юг, много по-близо от всички предишни, буквално на прага им. Силата му беше 4,2 по скалата на Рихтер.

Той се обади във временния лагер и Рита Карпентър го увери, че групата ще напусне района в два часа.

— Времето ще ви създава проблеми — предупреди Гюнвалд.

— Тук вали, но мислехме, че е локално.

— Страхувам се, че не. Бурята променя посоката си и набира скорост. Този следобед ще натрупа.

— До четири със сигурност ще сме в „Еджуей“. Може и по-рано.

Двайсет минути след обяд имаше нов трус, на сто и шейсет километра южно. 4,5 по скалата на Рихтер.

* * *

Сега, в дванайсет и половина, когато Хари и останалите вероятно пъхаха последния заряд, Гюнвалд Ларсон дъвчеше лулата си толкова ожесточено, че ако увеличи съвсем малко натиска, щеше да отхапе тръбичката й.