Дийн Кунц
Черен лед (16)

15:46

Веднага след като извадиха втория заряд, Роджър, Браян, Клод, Лин и Фишер се преместиха към запечатаната дупка с третия.

Хари остана с Пит Джонсън, за да изключат часовниковия механизъм. Стояха един до друг, с гръб към ледения вятър. Разрушителният цилиндър лежеше в краката им, един пакет на злото — петнайсет сантиметра на дължина и седем и половина в диаметър, черен с жълт надпис „Опасно“. Беше обвит в тънък прозрачен слой лед.

— Няма нужда да ми правиш компания — каза Пит, докато внимателно чистеше очилата си от снега; зрението му трябваше да е кристално ясно, докато работи с взривателния механизъм.

— Мислех, че такива като теб ги е страх от тъмното.

— Такива като мен ли? Дано да имаш предвид електроинженерите, бледолики.

Хари се усмихна:

— Кого другиго?

Силен порив на вятъра ги подпря откъм гърба, лавина от въздух в състояние да ги повали, ако не бяха подготвени за нея. За минута те останаха наведени под натиска на стихията, неспособни да мислят, заети единствено със запазването на равновесие.

Когато поривът отмина и вятърът възвърна предишната си скорост от шейсетина километра в час, Пит доизчисти очилата си и започна да търка ръце, за да смъкне снега и леда от ръкавиците си.

— Знам защо не отиде с другите. Не можеш да ме заблудиш. Правиш го заради комплекса си за герой.

— Разбира се. Аз съм истински Индиана Джоунс.

— Ти винаги отиваш там, където е най-опасно.

— Да, на всяка манджа мерудия. — Хари поклати тъжно глава. — Съжалявам, но изводите ви са съвършено погрешни, доктор Фройд. Аз предпочитам да съм на най-безопасното място. Но ми хрумна, че зарядът може да избухне в ръцете ти.

— И искаш да ми окажеш първа помощ?

— Нещо такова.

— Слушай, ако избухне в ръцете ми, но не ме убие… никаква първа помощ, за бога. Просто ме довърши.

Хари присви очи и понечи да възрази.

— Искам само да имаш милост и да прекратиш мъките ми — добави хладно Пит.

През последните няколко месеца Хари бе започнал да изпитва голяма любов и уважение към този едър мъж. Зад свирепия вид на Пит Джонсън, под знанията и хладнокръвието му се криеше дете, увлечено по науката, техниката и приключенията. Хари виждаше много свои черти в Пит.

— Опасността от експлозия всъщност не е много голяма, нали?

— Почти никаква — отвърна Пит.

— Зарядът доста се разтресе, докато излизаше от дупката.

— Успокой се, Хари. С последния нямаше никакви проблеми, нали?

Те коленичиха до стоманения цилиндър. Хари държеше фенера, докато Пит отвори пластмасовата кутийка с инструменти.

— Обезвреждането на тези гадости е доста лесно — отбеляза чернокожият. — Не това ни е проблемът. Проблемът е да извадим още осем, преди да удари полунощ и каляската ни отново да се превърне в тиква.

— Вадим по един заряд на час.

— Да, но ще намалим скоростта. — Джонсън започна да развива капачката на цилиндъра. — За първия отделихме четирийсет и пет минути. За втория — петдесет и пет. Започваме да се изморяваме, да забавяме. Заради този вятър е.

Вятърът беше убийствен, натискаше Хари в гърба с такава сила, че той имаше чувството, че стои насред буйна река; въздушните течения бяха силни почти колкото водни потоци. Постоянната скорост на вятъра сега достигаше шейсетина километра в час, тази на поривите клонеше към сто и се повишаваше. Скоро нямаше да са в състояние да издържат на бурята.

— Прав си — съгласи се Хари; гърлото леко го болеше от постоянното крещене заради воя на вятъра, въпреки че почти бяха допрели глави над пакета с експлозив. — Няма полза от десетминутното топлене в кабината на шейната, като след това прекарваме цял час на това отвратително време.

Пит отви последния винт и извади петнайсетсантиметровата крайна част на устройството.

— Колко ли е спаднала температурата?

— Минус петнайсет.

— А като отчитаме изстудяването от вятъра?

— Минус двайсет и пет.

— Минус трийсет.

— Възможно е — съгласи се Хари.

Дори дебелият костюм не бе в състояние да го защити. Вятърът проникваше през изолационното облекло, прорязваше го като с нож.

— Никога не съм се надявал, че ще успеем да извадим десет заряда — призна Карпентър. — Знаех, че ще забавим темпото. Ако обезвредим поне пет-шест обаче, пак ще има по-голям шанс да оцелеем.

Пит тръсна петнайсетсантиметровата крайна част на заряда и часовниковият механизъм изпадна в дланта му. Беше свързан с останалата част на цилиндъра чрез четири жички: червена, жълта, зелена и бяла.

— Предполагам, че е по-добре да умрем от студ утре, отколкото да хвръкнем във въздуха тази нощ — каза той.

— Моля те, не ми причинявай това.

— Кое?

— Не се превръщай в още един Франц Фишер.

Пит се засмя:

— Или в друг Джордж Лин.

— Тези двамата. Братята Плачльовци.

— Ти си ги взел в екипа.

— Приемам критиката, но, по дяволите, те са способни мъже. Просто при малко повече напрежение…

— … са пълни задници.

— Именно.

— Време е да ме оставиш сам — каза Пит и посегна отново към инструментите.

— Ще ти светя.

— Майната ти. Остави фенерчето да свети само и се махай. Нямам нужда ти да го държиш. Искам само да прекратиш страданието ми, ако се наложи.

Хари се върна неохотно при шейната. Приклекна на завет зад машината. Докато чакаше така, му мина мисълта, че цялата тази рискована работа е за нищо. Положението им щеше да стане много по-тежко, преди да започне да се оправя. Ако изобщо започне да се оправя.