Дийн Кунц
Черен лед (22)

22:45
Един час и петнайсет минути до взрива

Облечен с дебели зимни дрехи, Никита Горов внимателно оглеждаше с бинокъла си една трета от хоризонта от мостика на „Погодин“ за други парчета лед освен айсберга, носещ учените от експедицията „Еджуей“. Страховитата ледена планина се намираше право пред подводницата и все още се носеше от дълбокото морско течение, започващо на сто и петнайсет метра под повърхността и достигащо до около двеста и шейсет метра.

Бурята караше морето да кипи около плавателния съд. Вълните се блъскаха в подводницата по непредвидими начини, затова Горов не беше готов за следващия им удар. Внезапно плавателният съд се залюля толкова силно наляво, че всички на мостика бяха повалени; капитанът се блъсна в Емил Жуков и Семичастний. Той успя да се отдели от тях и да се хване за покрития с лед парапет точно когато водна стена се издигна над рубката и заля мостика.

Когато плавателният съд зае отново изправено положение, Жуков изкрещя:

— Предпочитам да съм на двеста и петдесет метра под водата!

— А! Виждаш ли? — извика Горов. — Тогава не оценяваше колко си добре!

— Повече няма да се оплаквам.

Айсбергът вече не предоставяше страна, зад която подводницата да бъде на завет. Бурята бушуваше с всички сили откъм задната му част и двете му дълги стени оставаха незащитени от безмилостния вятър. Бяха принудени да се изложат на стихията и плавателният съд се издигаше и спускаше, клатеше се и се тресеше като животно в предсмъртна агония. Поредната колосална вълна се стовари откъм дясната страна на корпуса, разби се с рев около рубката и заля мостика с ниагарски водопади от ледена вода. През повечето време подводницата стоеше опасно наклонена наляво върху гърбицата на някоя чудовищна черна вълна. И тримата мъже на мостика бяха покрити с тънък слой лед като металния парапет около тях.

Незащитените от предпазните очила и качулката части от лицето на Горов бяха намазани с дебел слой ланолин. Макар че не беше обърнат директно срещу вятъра, студът жестоко щипеше носа и бузите му.

Емил Жуков носеше шал около долната част на лицето си. Налагаше му се да гледа директно срещу вятъра и не можеше да стои така без защита, защото кожата му щеше да се обели от милионите ледени иглички, носени със сто и петдесет километра в час от бурята. Шалът му се беше развил и той бързо го хвана с две ръце, изтръска го от ледената кора и отново го уви около устата и носа си. Продължи да наблюдава стоически своята третина от мрачния хоризонт.

Горов свали бинокъла си за нощно виждане и се обърна, за да погледне двамата мъже, работещи върху рубката до самия мостик. Бяха осветени частично от червената крушка на мостика и от един фенер. И двамата хвърляха зловещи, разкривени сенки като на демони, трудещи се прилежно върху мрачните машини на ада.

Един от тези матроси стоеше на самия връх на рубката между двата перископа и мачтата на радара, което сигурно бе по-ужасяващо или по-възбуждащо от язденето на див кон на тексаско родео (в зависимост от склонността на човек да се излага на опасности), въпреки че беше осигурен с въже за антената. Той представляваше една от най-странните гледки, които капитан Горов бе виждал някога. Матросът бе увит с толкова много слоеве водонепропускливи дрехи, че се движеше с мъка, но при сегашното си положение се нуждаеше от всяка възможна защита, за да избегне измръзването. Като жив гръмоотвод върху подводницата, той бе оставен на произвола на ураганния вятър, неспирния порой от ледени кристалчета и студените пръски морска вода. Леденият слой, покриващ дрехите му, беше изключително дебел и непрекъснат. Около врата, раменете, лактите, китките, бедрата и коленете му тази бяла обвивка се прорязваше от ясни пукнатини, но дори на тези места дрехите не се виждаха. Иначе цялото тяло на злощастния моряк блестеше, искреше, проблясваше. Напомняше на Горов за курабийките с форма на човечета, покрити със захарна глазура, които в Русия даваха на децата за Нова година.

Вторият матрос стоеше на късата стълба, водеща от мостика към върха на рубката. Беше вързан здраво през кръста за едно от стъпалата, за да може да работи с две ръце, и прикрепваше няколко алуминиеви контейнера за верига от титанова сплав.

След като се увери, че работата е на привършване, Горов отново вдигна бинокъла и се загледа към хоризонта.