Дийн Кунц
Черен лед (23)

22:56
Един час и четири минути до взрива

Тъй като убийственият вятър духаше в гърба им, достигането до цепнатината можеше да стане и с шейните. Ако се движеха направо към центъра на бурята, щяха да са изправени пред почти нулева видимост. В този случай със същия успех можеха да вървят пеша, а може би дори щеше да е за препоръчване, макар че щеше да се наложи да се завържат един за друг, за да не се загубят и да не бъдат отнесени. Движейки се по посоката на вятъра обаче, бяха в състояние да виждат на десет-петнайсет метра напред, макар че видимостта намаляваше с всяка изминала минута. Скоро щяха да бъдат като слепци.

Когато наближиха пропастта, Хари спря шейната си и неохотно слезе. Въпреки че се държеше здраво за дръжката на вратата, един силен порив веднага го повали на колене. Когато скоростта на вятъра намаля достатъчно, той се изправи, макар и не без значително усилие, и увисна на вратата, проклинайки бурята.

Другите шейни спряха зад него. Последната се намираше едва на трийсетина метра, но той виждаше само жълтото сияние от фаровете. Беше толкова бледо, че можеше да е мираж.

Хари най-после се осмели да пусне дръжката на вратата, наведе се, за да оказва най-малко съпротивление на вятъра, и продължи напред с фенера си, докато не се увери, че следващите трийсетина метра са безопасни. Вятърът го смразяваше до мозъка на костите, бе толкова студен, че въпреки плетената маска при всяко вдишване гърлото и дробовете го заболяваха. Хари побърза да се върне в сравнително топлата кабина на шейната и внимателно я премести с трийсет метра напред, преди да слезе, за да разузнае следващия участък.

Така отново откри цепнатината, но този път не рискува да падне в нея. Беше три-четири метра широка и се стесняваше, мракът надолу бе толкова пълен, че фенерчето не беше в състояние да го разсее.

Доколкото можеше да види през заскрежените си очила — покриваха се с ледени кристалчета в момента, в който ги избършеше — стената, покрай която щеше да се наложи да слезе, бе гладка. Не можеше да е напълно сигурен: ъгълът, под който гледаше в бездната, странното отражение на светлината в леда, сенките, изкривени като демонични танцьори при най-малкото движение на фенера, навятият сняг, спускащ се през ръба в дълбините — всички фактори се съюзяваха, за да попречат на ясния му поглед надолу. На по-малко от трийсетина метра се виждаше дъно или широк перваз, където можеше да достигне сравнително безопасно.

Хари обърна шейната и предпазливо я приближи на заден ход до ръба на пропастта — действие, което не без основание можеше да бъде обявено за самоубийствено. Като се имаше предвид, че им оставаха само шейсет скъпоценни минути, този риск изглеждаше не само оправдан, а и необходим. „Освен манекените и министър-председателите никой не е постигнал нищо, като стои неподвижно.“ Това беше любимият афоризъм на Рита, която бе британска гражданка, и Хари често се смееше, когато си го спомнеше. Сега не му беше до смях. В момента поемаше премерен риск с по-голяма вероятност за провал, отколкото за успех. Имаше опасност ледът около него да се срути в пропастта както при предишното му идване.

Въпреки това той беше готов да се довери на късмета, да остави живота си в ръцете на боговете. Ако на този свят имаше справедливост, този път съдбата трябваше да е на негова страна.

Докато другите спрат шейните си, слязат и се присъединят към него, Хари вече бе завързал за буксирната кука на шейната си две найлонови въжета, издържащи петстотинкилограмово натоварване. Първото въже беше дълго двайсет и пет метра и ако се изпусне, щеше да спре падането му малко преди да се удари в земята. Той го завърза около кръста си. Второто бе трийсет метра дълго — по него щеше да се спусне в пропастта.

Пит Джонсън се приближи и подаде на Хари фенера си.

Хари вече бе пъхнал своя с рефлектора надолу до дясното си бедро в колана за инструменти на кръста си. Взе фенера на Пит и го пъхна до лявото си бедро. Двата жълтеникави лъча осветиха крачолите му.

Нито той, нито Пит опитаха да заговорят. Вятърът виеше като адско изчадие, изпълзяло в деня на Второто пришествие. Беше удивително силен, по-силен отпреди. Нямаше да успеят да се чуят един друг дори да раздерат белите си дробове от крещене.

Хари легна по корем върху леда и хвана с две ръце въжето за спускане.

Пит се наведе и окуражително го потупа по рамото. След това бавно го спусна през ръба в пропастта.

Хари си мислеше, че държи здраво въжето, и бе сигурен, че ще успее да контролира скоростта си на спускане, но се лъжеше. Въжето се изплъзна от ръцете му като намазано с грес и той падна в цепнатината. Може би ръкавиците му бяха хлъзгави заради леда, може би заради вазелина от толкова пъти в последните дни, когато неволно бе докосвал лицето си. Каквато и да беше причината, въжето се изплъзна като живо от ръцете му и той полетя в бездната.

Една ледена стена проблесна на пет-шест сантиметра пред очите му на светлината на фенерите. Той стисна с всички сили въжето и се опита да се задържи и с колене за него, но продължи да пада свободно.

В пороя от сипещ се в дупката сняг и на отразената от леда светлина Хари бе преценил, че ледената стена е сравнително гладка, но сега не беше съвсем сигурен. По-късото осигурително въже нямаше да го спаси, ако от леда стърчи някакъв остър ръб. Ако падне с такава голяма скорост върху някоя назъбена издатина, тя можеше да разкъса дори дебелите му дрехи, да разпори корема му, да го промуши…

Въжето протърка хлъзгавия слой на ръкавиците му и той внезапно се спря — може би на двайсетина метра под ръба на цепнатината. Сърцето му думкаше като тъпан и всички мускули на тялото му бяха по-стегнати от възела около кръста му. Задъхан, той се залюля на въжето, удари се болезнено — сетне по-леко — в стената, докато сенки и отблясъци от фенерите танцуваха под него като тълпа духове, избягали от Хадес.

Хари не смееше да спре, за да се успокои. Часовниковите механизми продължаваха да отмерват времето до взрива.

След като се спусна още шест-седем метра по въжето, той достигна дъното. Цепнатината беше трийсетина метра дълбока, почти колкото бе преценил отгоре.

Той извади един от фенерите от колана си и заоглежда за входа на тунела, описан от лейтенант Тимошенко. От първото си натъкване на пропастта по-рано през деня помнеше, че е петнайсетина метра дълга и три-четири метра широка по средата, но по-тясна в краищата. В момента нямаше видимост върху цялото й дъно. Когато част от стената се беше срутила под моторната му шейна, ледът бе паднал на дъното и сега образуваше триметрова преграда, разделяща цепнатината на два сравнително еднакви участъка. Силно обгорената шейна стоеше най-отгоре.

Участъкът, в който се беше спуснал Хари, беше задънен. Нямаше странични галерии, нито по-дълбоки пукнатини, в които да успее да се пъхне, никакъв проход към водата.

Като се хлъзгаше, със страх да не би някой от ледените блокове да се размести и да го притисне, той се изкачи върху преградата. Проправи си път между смачканата и обгоряла шейна и ледените късове, които заплашително се клатеха под краката му, и се прехвърли от другата страна.

Отвъд преградата във втората половина на пропастта той намери път към тайнствените дълбини на леда. В дясната стена нямаше пещери или пукнатини, но лявата не стигаше до самия под. Свършваше на около метър от дъното.

Хари легна по корем и пъхна фенера в ниския отвор. Галерията беше десетина метра широка, но височината й не надвишаваше метър. Продължаваше направо шест-седем метра, сетне се спускаше рязко.

Струваше ли си да я изследва?

Хари погледна часовника си: беше 23:02.

Петдесет и осем минути до взрива.

Той насочи фенера напред и бързо пропълзя в галерията. Макар че беше долепил корема си до пода, тунелът бе толкова нисък, че на места таванът притискаше тила му.

Хари не страдаше от клаустрофобия, но като нормален човек изпитваше страх да остане затворен на това изключително тясно място на трийсет метра под леда в полярната пустош, докато около него петдесет и осем часовникови механизма бързо скъсяват времето до взрива. Странна ситуация.

Въпреки това той продължи да се гърчи и да се придвижва напред с лакти и колене. След десетина метра установи, че тунелът излиза на дъното на обширно отворено пространство — кухина в сърцето на леда. Той премести фенера наляво и надясно, но от мястото си не беше в състояние да прецени истинските размери на кухината. Затова изпълзя, изправи се и извади втория фенер.

Намираше се в кръгла зала с диаметър около трийсет метра, от която излизаха десетки цепнатини, задънени проходи и тунели. Таванът очевидно бе оформен от извирането на гореща вода и пара: почти съвършен купол, прекалено гладък, за да е образуван от друго освен от най-изключителното природно явление — изригване от недрата на земята. Този свод, чието съвършенство бе нарушено само от няколко малки висулки и пукнатини, беше висок двайсет метра в центъра си и завършваше в стените на десет метра височина. Подът се спускаше към средата на залата със седем стъпала от по метър, така че цялото помещение приличаше на амфитеатър. В центъра на кухината, където би трябвало да се намира сцената, имаше езеро с неспокойна морска вода дванайсетина метра в диаметър.

Тунелът.

На няколко десетки метра надолу тази широка шахта излизаше в кухината под айсберга във вечния подводен мрак, където би трябвало да ги чака „Иля Погодин“.

Хари се втренчи като хипнотизиран в тъмната вода, сякаш това бе врата между измерения, вратичка на дъното на стар гардероб, водеща към вълшебната страна Намия, торнадо, способно да пренесе едно дете и едно куче в Оз.

— Проклет да съм.

Гласът му отекна в залата.

Изведнъж той се почувства окрилен.

Дълбоко в себе си се беше съмнявал в съществуването на този проход. Бе склонен да вярва, че ехолотът на „Погодин“ се е повредил. Как бе възможно тунелът през монолитния лед да остане отворен в тези мразовити води? Защо не беше замръзнал? Той бе предпочел да не търси обяснение от другите, за да не ги тревожи. По-добре беше да прекарат последния час от живота си с надежда, отколкото без нея. Въпреки това тази загадка продължаваше да остава без отговор.

Сега виждаше причината. Водата в тунела продължаваше да се движи от колосалните морски течения дълбоко отдолу. Не можеше да остане в покой. Повърхността й се набраздяваше, издигаше се ритмично до около два метра в пещерата, бълбукаше и се плискаше, сетне бързо се оттегляше до ръба на дупката. Издигаше се и се оттегляше, издигаше се и се оттегляше… Постоянното движение предотвратяваше замръзването на повърхността и пречеше на образуването на лед в самия тунел.

Разбира се, след известно време, да речем два или три дни, тунелът вероятно щеше да се стесни. Постепенно по стените щеше да се отложи нов лед независимо от движението на водата, докато проходът стане непреодолим и накрая се затвори.

Те обаче нямаха нужда от тунела след два или три дни. Трябваше им сега.

През последните дванайсет часа природата работеше само срещу тях. Може би сега бе решила да им покаже милостта си.

Да оцелеят.

Париж. Хотел „Джордж V“.

„Мое и Шандон“.

Бар „Лудият кон“.

Рита…

Спасението беше възможно. На косъм.

Хари затъкна един от фенерите в колана си. Пъхна се отново в ниския проход между сводестата зала и дъното на цепнатината, нетърпелив да извика другите и да организира мъчителното им измъкване от този леден затвор.