Дийн Кунц
Черен лед (15)

15:05

Свързочният център на „Иля Погодин“ кипеше от светлини и движение — седем ярки видеодисплея примигваха и показваха разкодираните съобщения, засечени от главната антена на трийсет и пет метра отгоре. Компютърните екрани просветваха с всички цветове на дъгата. В единия край на претъпканото помещение работеха двама техници, Тимошенко и Никита Горов стояха на вратата.

Сред стотиците комуникационни сигнали, сортирани постоянно от компютрите на „Иля Погодин“, един непрекъсващ поток от данни очертаваше развитието на кризата в „Еджуей“. Програмистите бяха създали специален файл за записване на всички съобщения, съдържащи една или повече от следните пет ключови думи: Карпентър, Ларсон, Еджуей, Мелвил, Либърти.

— Това ли е всичко? — попита Горов, след като прочете материала за „Еджуей“.

Тимошенко кимна:

— Компютърът изкарва актуализирана разпечатка на всеки петнайсет минути. Тази е отпреди десет. Може да има някои незначителни промени, но това е положението в общи линии, господин капитан.

— Дори времето на повърхността да е наполовина по-малко лошо от това, което описват, „Либърти“ ще се върне.

Тимошенко се съгласи.

Горов се втренчи в разпечатката, вече не я четеше, дори не я виждаше. Пред черните му очи се появи образът на весело русо момченце с разперени ръце. На сина му, когото не беше успял да спаси.

Накрая той каза:

— Ще съм в командната зала. Уведоми ме, ако има развитие.

— Слушам.

Тъй като „Погодин“ не се движеше, а стоеше на едно място под водата, вахтата в командната зала се състоеше само от петима души плюс помощник-капитана Жуков. Трима седяха пред стената от екрани, циферблати и други контролни уреди, разположена срещу командния пулт. Жуков седеше приведен на един стол в средата на помещението и четеше някакъв роман, който бе поставил върху голямото хоризонтално табло за електронната карта.

Емил Жуков беше единствената опозиция, с която можеше да се сблъска Горов, ако искаше да изпълни плана, започнал вече да се оформя в главата му. Той единствен на борда на подводницата притежаваше пълномощия да освободи капитана от командването, ако сметне, че Горов е загубил способността да разсъждава разумно или действа срещу заповедите от Министерството на флота. Помощник-капитанът щеше да използва тези си права само в извънредна ситуация, защото щеше да се наложи да оправдае действията си пред висшето командване след завръщането в Русия; въпреки това той представляваше истинска заплаха.

Четирийсет и две годишният Емил Жуков не беше много по-млад от капитана си, но отношенията им наподобяваха леко тези между дете и настойник главно защото Жуков отдаваше такова голямо значение на йерархията и дисциплината, че уважението му към началниците граничеше с извратено обожествяване. Той би гледал на всеки капитан като на настойник и извор на мъдрост. Висок, слаб, с издължено лице, живи кафяви очи и гъста тъмна коса, помощник-капитанът напомняше на Горов вълк; движеше се с грацията на хищник и погледът му напомняше този на спотайващ се звяр. Всъщност той не беше нито такъв особняк, нито толкова опасен, колкото изглеждаше; просто един добър човек и надежден, макар и не особено блестящ офицер. Обикновено уважението му към капитана би осигурило сътрудничеството му — но при извънредни обстоятелства подчинението му не биваше да се приема за гарантирано. Емил Жуков никога нямаше да пренебрегне факта, че съществуват мъже с много по-висок чин от Горов — и че им дължи много по-голямо уважение и подчинение, отколкото на капитана си.

Горов постави разпечатката с материалите за „Еджуей“ върху книгата на Жуков и каза:

— Погледни това.

Когато прочете и последната страница на документа, помощник-капитанът отбеляза:

— Доста са загазили. Четох някои материали по проекта „Еджуей“ и тези Карпентър ми се сториха доста умни хора. Може да се измъкнат.

— Не Карпентър привлякоха вниманието ми, а едно друго име.

Жуков набързо прегледа разпечатката.

— Сигурно имате предвид Доърти. Браян Доърти.

Горов седна на единствения друг стол до покритото с плексиглас, осветено електронно табло.

— Да, Доърти.

— Да не е роднина на убития американски президент?

— Племенник му е.

— Възхищавах се на чичо му, въпреки че може би ще ме сметнете за наивен.

Омразата на Горов към политиката и политиците бе добре известна на помощник-капитана му, който тайно не одобряваше това поведение. Капитанът нямаше как да симулира убедително, че си е променил мнението, за да спечели подкрепата на Жуков за рискованата операция, която смяташе да предприеме. Той вдигна рамене:

— Политиката е борба за власт. Аз съдя за хората по делата им.

— Той работеше за мира — отбеляза Жуков.

— Да, всички се обявяват за защитници на мира.

Жуков се намръщи:

— Да не би да отричате, че беше велик човек?

— Ученият, който открива лекарство за някаква болест — това е велик човек. Но политик…

Жуков не беше от поддръжниците на стария режим, но му бе писнало от некадърните управници, разорили Русия в последните години. Възхищаваше се на силните лидери. Нуждаеше се от някого, който да му дава насока и цел — и смяташе способните политици, независимо от националността им, за герои.

— Независимо какво мисля за последния президент, признавам, че семейство Доърти прие трагедията достойно — каза Горов.

Жуков кимна сериозно:

— Това е достойно за възхищение. Много тъжно.

Горов имаше чувството, че помощник-капитанът е сложен музикален инструмент. Току-що бе приключил с настройването му. Сега щеше да се опита да изтръгне мелодия от него.

— Бащата на това момче е сенатор, нали?

— Да, много уважаван — отвърна Жуков.

— И той беше прострелян.

— Още един опит за атентат.

— След всичко, причинено от американската система на това семейство, защо, мислиш, Доърти продължават да я поддържат толкова горещо?

— Те са големи патриоти.

Горов подръпна замислено добре оформената си брада:

— Сигурно е много трудно да останеш патриот, когато народът ти убива най-близките ти хора.

— О, не трябва да обвиняваме народа за това. Само шепа реакционери. Може би дори ЦРУ. Но не и американския народ.

Горов се направи на замислен за минута. Сетне каза:

— Може би си прав. От това, което съм чел, излиза, че американците хранят голямо уважение към рода Доърти.

— Разбира се. Патриотизмът при такива тежки обстоятелства е достоен за уважение. Лесно е да обичаш родината си в добри времена, когато никой не иска жертви от теб.

Мелодията, която Горов изтръгваше от душата на помощника си, звучеше без нито една фалшива нота, той едва сдържа усмивката си. Втренчи се продължително в разпечатката със съобщенията от и за „Еджуей“, сетне каза:

— Каква златна възможност за Русия.

Както бе очаквал, Жуков не схвана веднага мисълта му:

— Възможност ли?

— Да, за авторитета на страната.

— О?

— Сега майка Русия се нуждае от повдигане на авторитета си повече от всякога. Това би довело до изпращането на много чуждестранна помощ, до преференциални условия в търговията, дори до военно сътрудничество и стратегически инвестиции.

— Не разбирам каква е възможността?

— Ние се намираме само на няколко часа от тях.

Жуков вдигна вежди:

— Засекли ли сте ги?

— Изчислявам. Сметките ми обаче са добри. Ако се притечем на помощ на тези нещастници, откъснати върху айсберга, ще станем герои. Световни герои. Разбираш ли? И Русия ще се прочуе с нас.

Жуков примигна изненадан:

— Да ги спасим ли?

— Все пак така ще спасим живота на осем уважавани учени от шест държави, включително на племенника на един убит президент. Такава възможност за повдигане авторитета на родината ни се отваря веднъж на десет години.

— Ама за това трябва разрешение от Москва.

— Разбира се.

— За да го получим навреме, трябва да използваме сателитна връзка. А за това е нужно да се покажем на повърхността.

— Знам.

Лазерният предавател и сгъваемата сателитна антена се намираха върху рубката, това подобно на плавник на акула възвишение върху главната палуба на подводницата, снабдено също с малък мостик, радио- и радарни мачти, перископи и шнорхел. За да могат да се свържат с руските спътници и да използват лазерния предавател, се налагаше да се покажат на повърхността. Въпреки че това нарушение на секретността бе сериозен проблем, невероятната скорост на лазерното предаване оправдаваше отрицателните последствия. Подводницата можеше да изпрати съобщение до Москва буквално от всяка точка на земното кълбо и веднага да получи потвърждение за получаването му.

Върху издълженото, мрачно лице на Емил Жуков изведнъж се изписа тревога, защото той си даде сметка, че се налага да пренебрегне заповедите на по-висшестоящ или на капитана, или на неговите началници в Москва.

— Ние изпълняваме шпионска мисия, господин капитан. Ако се покажем на повърхността, има опасност да я провалим.

Горов проследи с пръст един паралел върху осветената повърхност на електронната карта:

— Кой ще ни види толкова на север и при такава буря? Без проблем ще изплаваме, ще изпратим съобщението и ще получим отговора напълно незабелязано.

— Да, добре, само че ни е строго забранено да излъчваме каквото и да било.

Горов кимна в знак, че го е обмислил и съзнава огромната отговорност.

— Когато синът ми умираше, Москва наруши забраната за радиоизлъчване.

— Това беше въпрос на живот и смърт.

— Тук също умират хора. Наистина ни е забранено да излъчваме. Знам колко е сериозно да нарушиш такава заповед. От друга страна, при извънредни ситуации капитанът може да наруши нарежданията на министерството по своя преценка.

Жуков се намръщи, бръчките върху издълженото му лице станаха толкова дълбоки, че заприличаха на рани.

— Не съм сигурен, че това може да се нарече извънредна ситуация. Поне такава, каквато са имали предвид, когато са писали устава.

— Е, аз я наричам така — заяви Горов леко предизвикателно.

— Ще се наложи да отговаряте пред следствената комисия на флота. Освен това мисията ни е шпионска, така че ще се намесят и разузнавателните служби.

— Разбира се.

— И половината от тези хора са от бившето КГБ.

— Вероятно.

— Със сигурност.

— Готов съм да понеса последствията — каза Горов.

— За разследването, да. Но за това, което могат да предприемат разузнавателните служби…

— И за двете.

— Знаете какво могат да направят.

— Издръжлив съм. Майка Русия и флотът са ме научили да понасям всичко.

Горов знаеше, че наближава финалът на мелодията. Кресчендото отиваше към края си.

— Моята глава също ще е в торбата — каза Жуков и бутна мрачно разпечатката към капитана.

— Ничия глава няма да е в торбата.

Помощник-капитанът не изглеждаше убеден. Поне бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

— Не всички в министерството са глупаци — отбеляза Горов.

Жуков вдигна рамене.

— Ще преценят залога — заяви убедено Горов, — ще дадат нужното разрешение. Сигурен съм. Очевидно е, че Русия ще спечели много повече от една спасителна акция, отколкото от продължаването на тази съвсем рутинна разузнавателна мисия.

Съмненията на Емил Жуков все още не се бяха разсеяли.

Горов стана от стола, нави листовете на стегнато руло и каза:

— Лейтенант, целият екипаж да е бойна готовност до пет минути.

— Необходимо ли е?

Освен при особено сложни и опасни маневри дежурната смяна бе напълно достатъчна за изплуването на повърхността.

— Ако ще нарушаваме заповедта на министерството, поне да вземем всички предпазни мерки — заяви Горов.

Те останаха втренчени един в друг в продължение на няколко дълги секунди, сякаш се опитваха да прочетат взаимно мислите си, да видят бъдещето. Погледът на помощник-капитана бе по-пронизващ от всякога.

Накрая Жуков стана, без да отмества очи от командира си.

„Вече взе решение — помисли си Горов. — Дано да е в моя полза.“

Жуков се поколеба… сетне отдаде чест:

— Слушам. Ще бъде изпълнено.

— Ще изплаваме веднага щом приберем антената.

— Слушам.

Горов се почувства, сякаш стотици болезнени възли се разплитат в тялото му. Той бе успял.

— Действайте тогава.

Жуков излезе от командната зала.

Горов се насочи към кръглата, заградена с парапет командна платформа в единия край на помещението, замисли се за Ники, уверен, че постъпва правилно. Щеше да спаси тези хора в името на мъртвия си син, в чест на изгубеното си дете, не за доброто на Русия. Не можеше да ги остави да умрат върху леда. Този път той имаше власт да спре смъртта и беше решен да успее.