Дийн Кунц
Черен лед (4)

12:30

Временният лагер бе разположен на почти девет километра от изследователската станция „Еджуей“ на една заравненост на леда в основата на леден хребет, който го защитаваше от силния вятър.

Три надуваеми, подплатени, гумирани иглута бяха наредени в полукръг на около пет метра от основата на петнайсетметровата ледена стена. Пред тези жилища чакаха две моторни шейни. Всяко иглу бе четири метра в диаметър и метър и седемдесет високо в центъра си. Бяха здраво закрепени с дълги метални цеви за леда и имаха мек под от леки изолационни одеяла. Малки нафтови печки поддържаха постоянна вътрешна температура от десет градуса по Целзий. Жилищата не бяха нито просторни, нито уютни, но се използваха само временно, докато екипът постави шейсетте заряда експлозив.

Стотина метра на юг, върху ниско плато с два метра над нивото на лагера, от леда стърчеше двуметрова стоманена тръба. На нея бяха закрепени термометър, барометър и анемометър.

Рита Карпентър избърса снега от защитните си очила, а след това и от стъклата на трите уреда. Принудена да използва фенерче в увеличаващия се мрак, тя провери температурата, атмосферното налягане и скоростта на вятъра. Показателите не й харесаха. Не бяха очаквали бурята да ги достигне преди шест часа, но тя настъпваше и вероятно щеше да е в разгара си, преди да завършат работата си и да се върнат в станцията „Еджуей“.

Рита преодоля тромаво четирийсет и пет градусовия склон на платото и се насочи към временния лагер. Движеше се толкова непохватно, защото носеше пълно защитно облекло: плетено термобельо, два чифта чорапи, филцови вътрешни обувки, външни обувки с подплата от козина, тънки вълнени панталони и риза, подплатен гумиран изолационен костюм, подплатена с кожа шуба, плетена маска, покриваща лицето й от брадичката до очилата, подплатена с кожа качулка и ръкавици. В това свирепо време телесната температура се поддържаше за сметка на подвижността; непохватността и неудобството бяха цената на оцеляването.

Макар че облеклото на Рита беше достатъчно топло, студеният вятър и голият пейзаж я смразяваха емоционално. По свой избор двамата с Хенри бяха прекарали голяма част от кариерата си в Арктика и Антарктика; тя обаче не споделяше любовта на съпруга си към откритите пространства, към едноцветните пейзажи, към безкрайния хоризонт и опустошителните бури. Всъщност тя все се връщаше към тези полярни области преди всичко защото се страхуваше от тях.

От зимата на шестата си година Рита упорито отказваше да се предаде на какъвто и да е страх, независимо колко оправдано би било това…

Сега, докато приближаваше иглуто в западния край на лагера, натискана от вятъра в гърба, тя потрепери толкова силно, че едва не се свлече на колене. Криофобия: страх от лед и скреж. Фригофобия: страх от студа. Хионофобия: страх от снега. Рита знаеше тези термини, защото страдаше от лека форма и на трите фобии. Честите срещи с източниците на страха й, както честите имунизации срещу грип, отслабваха тревогата и дискомфорта, намаляваха пристъпите на паника. Понякога обаче я преследваха спомени, срещу които никоя ваксина не действаше ефективно. Като сега. Потискащото бяло небе сякаш се срутваше върху нея като каменопад, сякаш я мачкаше безжалостно, като че въздухът, облаците и сипещият се сняг се бяха превърнали в монолитен мраморен къс, притискащ я в коравата замръзнала равнина. Сърцето й заби силно и бързо, сетне още по-силно и още по-бързо, и още… докато отчаяното му тупкане не заехтя толкова гръмко в ушите й, че заглуши воя на вятъра.

Пред входа на иглуто тя спря и опита да се овладее; отказваше да избяга от онова, което я ужасяваше. Сама си налагаше да издържи усамотението в това пусто и забулено в мрак царство, като човек, изпитващ страх от кучета, който преодолява страха си, галейки някое.

Точно това усамотение ужасяваше Рита най-много в Арктика. От шестгодишна възраст за нея зимата бе олицетворявала жестоката самота на смъртта, със сивите и разкривени лица на трупове, със замъглените от скреж погледи на мъртъвци с невиждащи очи, с гробища, гробове и задушаващо отчаяние.

Тя трепереше толкова силно, че лъчът на фенерчето танцуваше по снега в краката й.

Рита обърна гръб на надуваемото иглу, застана странично спрямо вятъра, загледа тясното заравнение и ледения хребет. Вечната зима. Без топлина, без утеха, без надежда.

Тази земя трябваше да се уважава, да, но тя не беше звяр, не притежаваше разум, не се стремеше съзнателно да й навреди.

Рита си пое дълбоко дъх през плетената маска.

За да разсее несъзнателния си страх от леда, тя си припомни, че в иглуто я чака един по-сериозен проблем. Франц Фишер.

Беше се запознала с Фишер преди единайсет години, скоро след защитата на доктората си и постъпването на първата си работа в „Интернешънъл Телефоун анд Телеграф“. Франц също работеше за ИТТ, беше привлекателен и чаровен, когато решеше да го покаже; ходиха заедно почти две години. Връзката им изобщо не бе спокойна, непринудена или изпълнена с любов. Е, поне не се отегчаваше. Бяха се разделили преди девет години малко преди издаването на първата й книга, когато стана ясно, че Франц никога няма да се научи да живее с жена с неговата професия и интелект, не по-малък от неговия. Той обичаше да заповядва, а тя не допускаше да бъде командвана. След това тя се запозна с Хари, омъжи се за него след година и никога не погледна назад.

Тъй като беше дошъл в живота на Рита след Франц, Хари чувстваше по изключително мил и разумен начин, че отношенията им не са негова работа. Той бе сигурен в стабилността на брака си и в себе си. Въпреки че знаеше за отношенията им, той нае Франц като главен метеоролог на станцията, защото немецът беше най-подходящият за тази работа.

В този случай неоправданата ревност щеше да послужи за доброто на Хари — и на всички останали — повече от разума. По-добре щеше да е, ако наеме по-малко подходящ човек.

Девет години след раздялата им Франц продължаваше да се прави на обиден любовник, със стиснати устни и жални очи. Не се държеше нито хладно, нито грубо; напротив, създаваше впечатлението, че лекува разбитото си сърце в самотата на спалния си чувал. Никога не споменаваше за миналото, не показваше никакъв неуместен интерес към Рита и по никакъв начин не се държеше непочтено. В ограниченото пространство на полярната станция обаче показността, с която изразяваше наранената си гордост, причиняваше толкова поражения, както ако крещеше обиди.

Вятърът виеше, снегът се вихреше около нея, ледът се простираше във всички посоки от незапомнени времена — но постепенно разтуптяното й сърце възстанови нормалния си ритъм. Тя престана да трепери. Страхът отмина.

Тя отново победи.

Когато Рита най-после влезе в иглуто, Франц стоеше на колене и опаковаше инструменти в един кашон. Беше свалил външните си обувки, шубата и ръкавиците. Не работеше твърде енергично, за да не се изпоти, защото така кожата му щеше да се изстуди дори в изолационния костюм и да изсмуче скъпоценната топлина от тялото му, когато излезе навън. Той я погледна, кимна и продължи с опаковането.

Франц притежаваше известна животинска привлекателност и сега Рита виждаше с какво го е харесала като по-млада. Гъста руса коса, хлътнали тъмни очи, скандинавски черти. Беше висок едва един и седемдесет и осем, само с три сантиметра над нея, но на четирийсет и пет все още бе мускулест и стегнат като момче.

— Вятърът се е засилил на трийсет и два километра в час — обяви тя, докато сваляше качулката и очилата си. — Температурата е спаднала с пет градуса и продължава да пада.

— Като отчетем ефекта на вятъра, докато вдигнем лагера, ще е минус трийсет или още по-студено.

Той говореше, без да я поглежда, все едно на себе си.

— Ще се справим.

— Без видимост?

— Няма да се влоши толкова бързо.

— Ти не познаваш като мене полярното време независимо какво си видяла. Погледни пак навън, Рита. Този фронт се движи много по-бързо, отколкото прогнозираха. Ще останем напълно откъснати.

— Честно, Франц, с твоята мрачна тевтонска природа…

Под тях отекна силен тътен и ледът под краката им се разтресе. Звукът се усилваше от острото скърцане на десетки слоеве лед.

Рита се олюля, но запази равновесие, сякаш се намираше в коридора на движещ се влак.

Тътенът бързо отшумя.

Благословената тишина се завърна.

Франц най-сетне срещна погледа й. Изкашля се:

— Пророкуваният голям трус на Ларсон.

— Не. Прекалено слаб е. Големите трусове по този разлом трябва да са много по-мощни. Това незначително поклащане сигурно не се хваща от скалата на Рихтер.

— Предварителен трус?

— Може би.

— Кога да очакваме основния?

Тя вдигна рамене:

— Може би никога. Може би довечера. Може би след минута.

Той се намръщи и продължи да прибира инструментите в непромокаемия кашон:

— А казваш, че моята природа била мрачна…