Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Icebound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art53 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Черен лед

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18902

История

  1. — Добавяне

23:06
Петдесет и четири минути до взрива

От командната площадка Никита Горов наблюдаваше петте видеоекрана, наредени на тавана. С известно усилие той следеше едновременно изчисленията — някои изразени с триизмерни диаграми — извършвани от пет различни програми, които постоянно събираха и обработваха данните за относителното положение и скоростта на подводницата и айсберга.

— Открита вода — докладва операторът на ехолота. — Над нас няма никакъв лед.

Горов управляваше „Иля Погодин“ в дисковидната вдлъбнатина с диаметър от четиристотин метра под айсберга. В момента рубката на подводницата се намираше точно под широкия дванайсет метра тунел. Налагаше се да останат в това положение под обърнатата ледена фуния през цялото време на операцията.

— Скоростта е изравнена с тази на целта — повтори Жуков доклада, който получи от кабината за управление.

Един от матросите в командната зала потвърди:

— Скоростите изравнени.

— Изправи курса — нареди Горов.

— Курсът изправен, господин капитан.

Без да отмества поглед от мониторите, Горов присви очи, сякаш говореше не на подчинените си в помещението, а на тях:

— И следете дяволски внимателно посоката на течението.

— Открита вода. Никакъв лед над нас.

Над тях, разбира се, плаваше огромна маса лед, колосален остров, но не непосредствено над ехолота. Звуковите вълни навлизаха право в тесния тунел и достигаха повърхността двайсет метра над тях, където проходът излизаше в кухината, описана от Карпентър на Тимошенко.

Капитанът се подвоуми. Колебаеше се да действа, преди да е сигурен, че са заели най-подходящата позиция. Той остана вперил поглед в петте монитора още половин минута. Когато се увери, че скоростта на подводницата е максимално изравнена с тази на айсберга, смъкна микрофона от тавана и нареди:

— Капитанът до свързочното отделение. Освободете антената, лейтенант.

Гласът на Тимошенко прозвуча от високоговорителя:

— Антената освободена.

Между перископите и металните мачти на върха на рубката бяха закрепени осем водонепропускливи алуминиеви контейнера. Държаха се от голям брой найлонови въжета, някои от които без съмнение се бяха скъсали при второто потапяне на подводницата на двеста и петдесет метра под повърхността — както всъщност се и очакваше.

Когато Тимошенко освободи антената, от върха на рубката сред ято мехурчета бе изпуснат пълен с хелий балон. Ако всичко върви добре както винаги досега, сега той се издигаше бързо в тъмните води, влачейки със себе си кабела на антената. Като разузнавателна подводница „Иля Погодин“ бе извършвала тази операция хиляди пъти в течение на годините.

Осемте контейнера на върха на рубката обаче не бяха нещо обичайно. Бяха закрепени за кабелната антена с тънки титанови вериги и пружинни ключалки. Когато издигащият се хелиев балон достигнеше седем метра над рубката, той щеше да дръпне веригата и контейнерите достатъчно силно, за да развърже възлите на оставащите найлонови въжета. Тъй като съдържаха въздух, алуминиевите кутии щяха да се издигнат сами и нямаше да бъдат в тежест на балона.

Хелиевият балон се издигна до двеста метра под повърхността за секунди, сетне на сто и осемдесет, на сто и седемдесет — направо към стеснението на ледената фуния над подводницата. Сто и трийсет метра. Контейнерите сигурно също се издигаха. Сто метра. Въздушните мехурчета, съпровождали балона при освобождаването му, сигурно изоставаха от антената и кутиите от самото начало, защото хелият в балона се разширяваше и издигаше по-бързо от кислорода в мехурите. На около сто и трийсет метра под повърхността балонът щеше да влезе плавно в тесния тунел и да продължи безпрепятствено нагоре, да тегли кутиите по-нависоко и по-нависоко, по-бързо и по-бързо.

Операторът на ехолота се наведе над уреда и докладва:

— Засичам препятствие в тунела.

— Лед ли? — попита Горов.

— Не. Препятствието се издига.

— Това са кутиите.

— Тъй вярно.

— Действа — възкликна Жуков.

— Явно — съгласи се капитанът.

— Сега, ако учените са открили другия край на тунела…

— Можем да продължаваме с по-трудната част — завърши изречението Горов.

На мониторите не спираха да присветват цифри и образи.

Накрая високоговорителят изпращя и лейтенант Тимошенко обяви:

— Антената се вдигна. Балонът е на повърхността, господин капитан.

Горов смъкна микрофона, прочисти гърлото си и каза:

— Удължете автоматичната система, лейтенант. Дайте още двайсет метра жица.

След малко Тимошенко докладва:

— Двайсет метра кабел допълнително подадени, господин капитан.

Емил Жуков избърса с длани навъсеното си лице:

— Сега ни остава само да чакаме.

Горов кимна:

— Остава ни само да чакаме.