Дийн Кунц
Черен лед (29)

23:37
Двайсет и три минути до взрива

Напрежението бе изострило ума на Никита Горов и го принуждаваше да се изправи лице в лице с неприятната, но неизбежна истина. Границата между глупост и героизъм, както виждаше сега, бе толкова тънка, че почти не се забелязваше. Той толкова искаше да се прояви като герой. И защо? Заради кого? Заради мъртвия си син? Героизмът не може да промени миналото. Ники беше мъртъв и погребан. Мъртъв! А хората от екипажа на „Иля Погодин“ — седемдесет и девет човека — все още бяха живи. Той носеше отговорност за тях. Нямаше оправдание да жертва живота им само защото по някакъв странен начин искаше да изпълни задълженията си към мъртвото момче. Искаше да се прави на герой, но беше един обикновен глупак.

Независимо от опасността, независимо от това, което трябваше да направи, сега подводницата бе изцяло посветена на спасителната мисия. Не можеха да се откажат толкова близко до успеха. Не и ако тези херметични прегради не започнат да показват признаци на нарушение на целостта. Той беше забъркал хората си в това и той трябваше да ги измъкне, без да ги унижи. Мъже с техния кураж не заслужаваха да бъдат посрамени от неговия провал, но срамът със сигурност щеше да е по-голям, ако подвият опашка и се откажат без основателна причина. Той се правеше на герой, но сега повече от всичко искаше да направи тях герои пред света и да ги върне живи и здрави у дома.

— Някаква промяна? — обърна се той към младия матрос на ехолота.

— Не, господин капитан. Водолазите стоят на едно място. За последните няколко минути не са слезли и с метър.

Капитанът погледна тавана, сякаш през него можеше да види какво става в дългия тунел. Какво правеха там? Какво ставаше?

— Не си ли дават сметка, че нямат време? — попита Жуков. — Когато тези експлозиви разцепят леда, ние трябва да сме излезли изпод него. Трябва.

Горов погледна екраните. Часовника си. Подръпна брадичката си и каза:

— Ако не продължат надолу до пет минути, ще се наложи да тръгваме. Ако закъснеят с една минута повече, и без това няма да успеят да се качат на борда преди полунощ.

* * *

23:38

Рита доплува до Клод и го прегърна. Той й отвърна със същото. Очите й блестяха от сълзи.

Двамата допряха маските си една в друга. Когато тя заговори, Клод чу гласа й, сякаш идваше от друга стая. Плексигласът предаваше звука достатъчно добре.

— Преди няколко часа Браян не беше паднал. Някой го бе ударил в тила и го беше оставил да умре. Не знаехме кой е виновникът. Досега.

Клод каза:

— Чудех се какво, по дяволите, става. Исках да помогна да го обуздаем, но Пит ми пъхна фенера си и ме избута. Изведнъж почувствах колко съм стар.

— Ти дори нямаш шейсет.

— Значи съм се почувствал по-стар, отколкото съм.

— Трябва да продължим надолу. Ще дам този фенер на Пит.

— Той добре ли е?

— Да. Само носът му е разкървавен при падането на маската. Ще се справи.

— На Джордж му има нещо.

— Мисля, че е от шока. Хари му обяснява за Роджър.

— Имаш сълзи по бузите — отбеляза Клод.

— Знам.

— Какво има?

— Нищо. Хари е жив.

* * *

23:39

Докато следваше Клод Жобер надолу по кабела, Франц се замисли какво ще каже на Рита, ако оживеят след полунощ.

— Ти се справи добре. Страхотна си. Знаеш ли, едно време те обичах. По дяволите, още те обичам. Никога не съм спирал. И съм научил много от теб, независимо дали си личи или не. О, голям глупак съм, признавам, но се опитвам да се поправя. Старите навици се променят трудно. През последните месеци се държах като пълен идиот, карах се с Хари и странях от теб. Това обаче свърши. Ние никога не можем да бъдем любовници отново. Виждам какво ви свързва с Хари и то е уникално, повече от всичко, което сме имали заедно. Искам обаче да останем приятели.

Молеше се на бога да оцелее и да има възможност да й го каже.

* * *

23:40

Браян се спускаше покрай кабела.

Вече не се опасяваше от зарядите над тях. Вярата му, че ще стигнат навреме до подводницата и ще оцелеят след взрива, се засилваше с всяка секунда. След разговора с Рита преди няколко часа най-много го тревожеше мисълта за книгата, която смяташе да напише.

Темата определено щеше да е героизмът. Беше се убедил, че той се дели на два вида. Героизъм, към който се стремиш, когато изкачваш висок връх или се изправяш пред разярен бик на арената — тъй като човек трябва да знае границите на издръжливостта си, този вид героизъм бе важен. Въпреки това той беше много по-незначителен от героизма по призвание. Хари, Рита и останалите рискуваха ежедневно живота си, защото вярваха, че работата им ще помогне за благото на човечеството, а не защото искаха да се поставят на изпитание. Въпреки че сигурно щяха да го отрекат, те извършваха героични постъпки всеки ден от живота си. Бяха герои като полицаите и пожарникарите; като милионите майки и бащи, които безропотно се грижат за семействата и възпитанието на децата си като добри граждани; като свещениците, дръзнали да славят името Божие в свят, където съществуването Му се поставя под въпрос и онези, които все още вярват, биват осмивани; като учителите, които отиват на работа в раздирани от насилие гимназии и въпреки това се опитват да обучават децата, за да могат да оцелеят в един свят без милост към необразованите. Първият вид героизъм — търсеният героизъм — носеше известен егоизъм, но героизмът по призвание бе свързан със саможертва. Сега Браян разбираше, че истинската смелост и най-дълбоките добродетели се крият в неволния героизъм, не във фалшивата слава на политиците и тореадорите. Когато завърши книгата си, когато изрази всичките си мисли, той най-сетне щеше да е готов да започне живота си на зрял човек. И беше уверен, че темата му ще е неволният героизъм.

* * *

23:41

Операторът вдигна поглед от ехолота:

— Отново тръгнаха.

— Слизат ли?

— Тъй вярно.

Гласът на дежурния в торпедния отсек прозвуча от високоговорителя. В думите му отново се долавяше тревога.

Горов хвана микрофона над главата си неохотно, сякаш беше змия.

— Докладвай?

— Тук вече се събра доста вода, господин капитан. Изглежда около литър-два. По цялата преграда избиват капки, от тавана до пода.

— Изкривяване по нитовете?

— Не.

— Тръгваме след десет минути — отсече Горов.

* * *

23:42

На места тунелът се стесняваше толкова, че халогенният фенер се отразяваше в стените, и тогава мисълта, че са в плен на леда, не можеше да бъде прогонена толкова лесно, колкото в мрака.

Рита постоянно се мяташе между миналото и настоящето, между живота и смъртта, между самообладанието и страха. Минута след минута тя очакваше вътрешните й терзания да намалеят, но те ставаха все по-мъчителни.

Една рядка горичка над планинския път. Не е много гъста, но може да намали силата на лавината и да обуздае ревящата снежна маса: високите борове са дебели, стари, яки. Бялата вълна достига дърветата и те започват да се чупят като клечки за зъби. Майка й изпищява, баща й извиква, а Рита не може да отмести поглед от затрупващата ги снежна стена, трийсет метра висока, нарастваща с всяка секунда, сливаща се със зимното небе, огромна като лицето на Бог. Стихията удря колата, изхвърля я от пътя, повдига я, засипва я, прехвърля я през мантинелата в пропастта. Навсякъде — всеобгръщаща белота. Колата се преобръща, отново и отново, започва да се плъзга, набира скорост в огромната снежна река, удря се, после пак. Предното стъкло се пръска и изведнъж се възцарява тишина, по-дълбока от безмълвието на изоставена църква.

Рита прогони спомена, издавайки безсмислени, жални стонове от ужас.

Джордж Лин я побутна отзад.

Беше спряла.

Тя изруга наум, раздвижи крака и продължи надолу.

* * *

23:43

На стотина метра под повърхността, когато наближаваха половината разстояние до „Иля Погодин“, Хари започна да се съмнява в успеха. Усещаше огромното налягане на тази дълбочина главно по пукането на тъпанчетата си. Ревът на собствената му кръв във вените и артериите му бе оглушителен. Причуваха му се далечни гласове, призрачни, неразбираеми, и той си представяше, че наистина ще стане лошо, когато схване смисъла на думите. Почуди се дали като подводницата ще бъде смачкан на каша от кръв и кости.

По радиостанцията лейтенант Тимошенко им беше представил няколко доказателства, че спускането им на тази дълбочина е възможно, и Хари не спираше да си повтаря две от тях: през 1961 г. швейцарски и американски водолази достигнали двеста и четирийсет и три метра дълбочина в Лаго Маджоре. Лаго Маджоре. Двеста четирийсет и три метра. 1961 година. Швейцарски и американски водолази. През 1990 г. руски водолази с най-модерно оборудване се спуснали на… беше забравил. Но със сигурност бе по-надълбоко от постижението в Лаго Маджоре. Швейцарци, американци, руснаци… Постижимо беше. Поне за добре екипирани, професионални водолази.

Сто и петдесет метра.

* * *

23:44

Докато се спускаше по кабела в тунела, Джордж Лин не спираше да си повтаря, че руснаците вече не са комунисти. Поне комунистите не бяха на власт. Все още. Може би един ден щяха да се върнат; злото никога не умира. Хората в подводницата обаче рискуваха живота си, за да им помогнат, и нямаха зли помисли. Той се опита да се убеди в това, но то не се оказа лесна задача, защото беше живял твърде дълго в страх от червената вълна.

Кантон. Есента на 1949 г. Три седмици преди изгонването на Чан Кайши от континента. Бащата на Джордж отсъстваше, подготвяше прехвърлянето на семейството и имуществото си в Тайван. В къщата имаше още четири човека: баба му, дядо му, майка му и единайсетгодишната му сестра Юнти. На разсъмване един маоистки партизански отряд, който търсеше баща му, нахлу в къщата. Бяха девет тежковъоръжени мъже. Майка му успя да го скрие в една камина зад дебелата желязна преграда. Юнти се беше скрила другаде, но мъжете я намериха. Пред погледа на Джордж баба му и дядо му бяха пребити и застреляни. Мозъкът им се размаза по стената. В същата стая майка му и сестра му бяха изнасилени и от деветимата по няколко пъти. Насилваха ги и ги унижаваха по всички възможни начини. Джордж беше дете, нямаше още седем години, малък, уплашен, безпомощен. Партизаните останаха до три часа на следващата сутрин да чакат баща му и когато най-сетне си тръгнаха, прерязаха гърлото на Юнти. След това на майка му. Толкова много кръв. Баща му се прибра дванайсет часа по-късно — и откри Джордж все още скрит в камината, неспособен да говори. Момчето остана безмълвно още три години след бягството им в Тайван. И когато най-сетне наруши мълчанието си, първите думи, които изговори, бяха имената на майка си и сестра си. Заплака неудържимо, докато не дойде лекар и не му даде успокоително.

Хората в подводницата обаче бяха руснаци, не китайци и вече не бяха комунисти. Може би никога не са били истински комунисти. Все пак войниците и моряците се бият за страната си дори да смятат, че управниците им са престъпници или глупци.

Мъжете отдолу със сигурност не бяха като онези, изнасилили и убили майка му и сестра му. Това бяха различни хора в различно време. Можеше да им се довери. Трябваше да им се довери.

Въпреки това той се страхуваше от екипажа на „Погодин“ много повече, отколкото от всички пластични експлозиви на света.

* * *

23:46

— Офицерската столова до капитана.

— Казвай.

— Преградата на десния борд тече, господин капитан.

— Изкривяване?

— Не.

— Колко е водата?

— Половин литър.

Проблеми в торпедния отсек и офицерската столова. Трябваше да се махат оттук час по-скоро.

— Звукова индикация?

— От преградата се чуват много шумове, но не стандартните признаци за поддаване на метала.

— Тръгваме след пет минути.

* * *

23:47

При вида на подводницата съвсем близо под тях Хари си спомни още една причина за оптимизъм. Според лейтенант Тимошенко британски водолази в Алвърстоук, Хемпшир, и французи край Марсилия достигнали петстотин метра с усъвършенствана водолазна екипировка в симулатор, развиващ високо налягане.

Разбира се това уточнение намаляваше убедителността на данните: „симулатор“.

Тук бяха при реални условия.

Тунелът се разшири, ледените стени се раздалечиха и вече не отразяваха светлината.

Той почувства, че са излезли на много по-широко място. Водата около тях бе по-бистра, може би защото имаше по-малко ледени частици. След секунди той забеляза цветни светлини отдолу, първо зелена, после червена. Сетне под него се очерта огромен сивкав силует.

Дори когато стигна рубката на „Иля Погодин“ и се хвана за мачтата на радара, Хари не беше убеден в шансовете им за оцеляване при това огромно налягане. Почти бе сигурен, че белите му дробове ще се пръснат и кръвоносните му съдове ще се спукат като балони. Не знаеше много за ефектите на високото външно налягане върху тялото; може би бе невъзможно белите му дробове да се пръснат, но той си го представяше твърде ясно.

Освен това видът на подводницата не му харесваше. Докато чакаше другите да го достигнат, той имаше цяла минута да огледа плавателния съд. Всичките му сигнални лампи светеха: червени отдясно, зелени отляво, жълти отгоре… Може би умът му бе замъглен от налягането и изтощението, но му се стори, че „Погодин“ е твърде ярко осветена, за да бъде реална. След толкова много мрак подводницата приличаше на игрален автомат в казино или на коледна елха. Изглеждаше деликатна, крехка, направена от тъмен целофан.

* * *

23:49

Рита очакваше страхът й да понамалее, когато излязат от тунела и ледът вече не я обгръща от всички страни. Леденият остров обаче все още се намираше над нея, висок като седемдесететажна сграда и един километър дълъг, огромен като няколко манхатънски квартала с небостъргачи. Тя знаеше, че ледът е по-лек от водата и нямаше да потъне и да я смачка на морското дъно, но самата мисъл, че тази ледена маса виси над нея, я ужасяваше и тя не смееше да погледне нагоре.

В аудито е студено, защото двигателят е спрял и от вентилатора не идва никаква топлина. През счупеното стъкло върху предната седалка са се изсипали сняг и клони, покриват таблото и са заровили родителите й до кръста. Те седят безмълвно в снега и двамата са мъртви, и Рита постепенно си дава сметка, че няма да оцелее само с якето си, преди да дойде помощ. Лампичките в купето светят, така че вътре не е тъмно; тя вижда снега, закриващ всички прозорци от всички страни; тя е умно момиче и си дава сметка, че снегът може да е дълбок десетки метри, твърде много, за да е в състояние да се измъкне сама. На спасителите ще им е нужно много време, докато я достигнат. Има нужда от дебелото палто на баща си и след като изчаква опасно дълго, тя събира кураж да се сблъска с онова, което може да види, и пропълзява отпред. Висулки от кръв висят от ушите и носа на баща й, гърлото на майка й е прободено от назъбен клон, вкаран в купето от лавината. Лицата им са синкавосиви. Отворените им очи са напълно бели, защото са се заскрежили. Рита не смее да ги погледне повече. Със сведени очи започва да разравя снега около баща си. Тя е само на шест, енергично дете, силно за възрастта си, но все пак дете. Свалянето на палтото от вкочаненото тяло на баща й е непосилна задача. По време на пътуването обаче той е измъкнал ръцете си от ръкавите. Сега палтото е затиснато от тялото му и след усилено дърпане тя успява да го измъкне. Рита пропълзява на задната седалка с придобивката си, свива се, завива се плътно с палтото и започва да чака. Скрива дори главата си под дрехата, за да запази не само тялото, а и дъха си, защото той е топъл. След известно време започва да й се приспива и тя се пренася от студената кола към още по-мразовити места в дълбините на съзнанието си. Всеки път, когато се измъква от опасния си сън, тя се чувства по-отпаднала от предния, но не забравя да се ослуша за шум от спасителите. След безкрайно дълго време чува — или й се струва, че чува — нещо да се движи отпред: трошене на лед, сякаш на мъртвите й родители им е писнало да седят там и се опитват да пропълзят при нея. Искат да се завият с топлото палто. Пукане: звукът от падането на кървавите висулки от носа на баща й. Отново пращене на лед: ето ги. Страшно пукане: сигурно вече излизат на задната седалка. Пукане, пукане, пукане на лед… и това глас ли беше, който пошепва името й, познат глас? И студена ръка, която се пъха под палтото, за да отнеме топлината й…

Някой докосна Рита и тя изпищя от ужас, но писъкът й поне изхвърли аудито и лавината в миналото, където им беше мястото.

Пит беше от едната й страна, Франц — от другата. Очевидно бе спряла да се движи и те я държаха за ръцете, и я носеха надолу през последните метри до подводницата. Хари вече се беше хванал за радарната мачта на плавателния съд.

* * *

23:50

Хари потрепери с облекчение, щом видя Рита между Пит и Франц, и го обхвана нова надежда.

Когато останалите шестима се присъединиха към него, той къде с пълзене, къде с плуване се добра до мостика и горната външна палуба. Ако се изпусне и бъде отнесен, връщането до подводницата нямаше да е лесно, защото течението със скорост девет възела щеше да му действа по-различен начин, отколкото на плавателния съд.

Връзката му с подводницата бе до голяма степен като тази на космонавт с кораба му при излизане в пространството: имаше илюзия за неподвижност, макар че се движеха със значителна скорост.

Предпазливо, но без да забравя необходимостта от бързи действия, той продължи да се промъква по палубата в търсене на люка, описан му от Тимошенко по радиостанцията.

* * *

23:51

Разнесе се предупредителен вой на сирена.

Зелените цифри и графики изчезнаха от централния монитор над командната площадка и се смениха с червени букви: АВАРИЯ.

Горов натисна един клавиш с надпис ДИСПЛЕЙ. Екранът веднага се изчисти и сирената спря. Появи се ново съобщение с обичайните зелени букви: ПОВРЕДЕН ПРЕДЕН ЛЮК НА ТОРПЕДНА КАМЕРА ПЕТ. КАМЕРАТА Е НАВОДНЕНА ДО ХЕРМЕТИЧНАТА ПРЕГРАДА.

— Започна се — каза Жуков.

Пета камера сигурно се беше пукнала при сблъсъка с леда. Сега люкът и външната обшивка бяха поддали.

— Само външният люк се е пукнал — побърза да каже Горов. — Не херметичната преграда. В подводницата няма вода. Все още. И няма да има.

Матросът, който наблюдаваше едно от контролните табла, докладва:

— Господин капитан, посетителите отвориха горния люк към въздушната камера.

— Ще успеем — увери Горов подчинените си. — Кълна се, ще успеем.

* * *

23:52

Люкът на предния авариен изход бе отключен. Хари надникна в малкото, ярко осветено, пълно с вода помещение. Както ги беше предупредил лейтенант Тимошенко, то бе достатъчно широко да побере само четирима водолази — въпреки че беше два пъти по-голямо от буферните помещения на аварийните изходи на повечето подводници.

Браян, Клод, Рита и Джордж влязоха един по един, седнаха на пода и опряха гърбове на стените.

Хари затвори люка отвън, което беше по-бързо, отколкото ако чака някой отвътре да дръпне лоста и после да завърти колелото за херметизиране. Погледна флуоресциращия си часовник.

* * *

23:53

Горов погледна тревожно мониторите.

— Аварийният изход е готов — обяви Жуков, повтаряйки доклада, който получи през слушалките.

Едновременно с това на един от мониторите се появи същата информация.

— Вкарайте водолазите — нареди Горов.

* * *

23:54

Във външната камера на аварийния изход Рита се крепеше за стената, докато мощни помпи изсмучат водата за трийсет секунди. Не свали маската си и продължи да диша газовата смес от бутилката, както ги бяха инструктирали. Люкът в средата на пода се отвори. Отдолу се появи млад руски моряк, смутено се усмихна и им даде знак да го последват.

Те бързо излязоха от херметизационното помещение и слязоха в контролната камера. Морякът отново се качи по стълбата зад тях, затвори вътрешния люк, запечата го и отиде бързо при едно контролно табло. Водата отново изпълни горната камера.

Без да забравя огромния леден остров, миниран и висящ право над тях, Рита последва другите в съседната, декомпресираща камера.

* * *

23:56

Хари отново опита люка и той се отвори.

Изчака Франц и Пит да влязат, сетне ги последва и затвори люка отвътре.

Тримата седнаха с гръб към стените.

Нямаше нужда да гледа циферблата. Някакъв вътрешен авариен часовник му подсказваше, че до взрива остават само четири минути.

Помпите засмукаха водата от камерата.

* * *

23:57

Една ледена планина на прага на разрушението висеше над тях и ако се взривеше, докато са още под нея, подводницата най-вероятно щеше да бъде смляна. Смъртта щеше да е толкова внезапна, че вероятно нямаше да имат време дори да извикат.

Горов смъкна микрофона, обади се в кормилното помещение и нареди пълен назад.

От кормилното потвърдиха и след миг подводницата се разтърси в отговор на внезапната промяна на тягата.

Горов се блъсна в парапета на командната площадка, Жуков едва не падна.

Високоговорителят над тях проехтя:

— Кормилно до капитана. Пълен назад.

— Задръж прав курс.

— Прав курс.

Айсбергът се движеше на юг с девет възела. Подводницата се връщаше на север с десет… дванайсет… вече петнайсет възела срещу течението. Така скоростта й спрямо айсберга беше петнайсет възела.

Горов не знаеше дали е достатъчно, за да се спасят, но това беше най-доброто възможно за момента, защото за по-голямо ускорение имаха нужда от повече време, отколкото оставаше до взрива.

— Лед над нас — обяви операторът на ехолота; бяха излезли изпод фунията в средата на айсберга. — Двайсет метра.

* * *

23:58

Хари влезе в декомпресиращата камера и седна до Рита. Те се хванаха за ръце и погледнаха часовника му.

* * *

23:59

Електронният часовник в командната зала се беше превърнал в център на вниманието. На Никита Горов му се струваше, че подчинените му потрепват при отмерването на всяка секунда.

23:59:10

23:59:11

— Каквото и да стане — каза Емил Жуков, — гордея се, че съм кръстил сина си Никита.

— Може да се окаже, че си го кръстил на един глупак.

— Може би, но на интересен глупак.

Горов се усмихна.

23:59:30

23:59:31

Операторът на ехолота докладва:

— Открита вода. Никакъв лед над нас.

— Излязохме — каза някой.

— Все още не сме в безопасност — предупреди Горов, имайки предвид леда, който щеше да се разлети след взрива.

23:59:46

23:59:47

— Открита вода. Никакъв лед над нас.

23:59:49

За втори път през последните десет минути прозвуча предупредителна сирена и на един от мониторите се появи червен надпис „Авария“.

Горов натисна клавиша за извикване на информацията и откри, че още една торпедна камера е поддала: ПОВРЕДЕН ПРЕДЕН ЛЮК НА ТОРПЕДНА КАМЕРА ЧЕТИРИ. КАМЕРАТА Е НАВОДНЕНА ДО ХЕРМЕТИЧНАТА ПРЕГРАДА.

Горов смъкна микрофона и изкрещя:

— Капитанът до торпедния отсек! Евакуирайте се от отсека и запечатайте всички люкове.

— О, мили боже! — възкликна атеистът Емил Жуков.

— Херметичната преграда ще издържи — успокои го Горов, молейки се да е прав.

23:59:59

00:00:00

— Подгответе се!

— Открита вода.

00:00:03

— Какво става?

— Къде е?

00:00:07

Подводницата се разтърси изненадващо леко. Чу се далечен тътен, предаден от трошащия се лед през водата до обшивката. Горов зачака вълните от взрива да се усилят, но това не стана.

Операторът на сонара докладва за силно разтрошаване на айсберга.

До 00:02 обаче сонарът не откри значителни ледени парчета в близост до „Погодин“ и Горов се увери, че са в безопасност.

— Издигане.

В командната зала отекнаха радостни възгласи.