Дийн Кунц
Черен лед (27)

23:22
Трийсет и осем минути до взрива

— Офицерска столова до капитана.

В командната зала Никита Горов посегна към микрофона:

— Докладвайте.

Думите от високоговорителя дойдоха толкова бързо една след друга, че едва се разбираха:

— Имаме теч от херметичната преграда.

— Коя преграда? — попита Горов със спокоен тон, въпреки че стомахът му се свиваше от страх.

— Към десния борд.

— Колко силен?

— Не много, господин капитан. Поне засега. Леко сълзи. Два метра на пет сантиметра, малко под тавана.

— Някакви признаци за пропукване?

— Не.

— Дръжте ме в течение — нареди капитанът, без да издава дълбоката си загриженост, и пусна микрофона.

Операторът на ехолота каза:

— Отново засичам преграда в дупката.

— Водолази ли?

Матросът погледна още веднъж графиката:

— Да. Възможно е. Водолази. Засичам движение надолу.

Добрата новина повдигна настроението на всички. Напрежението не намаля, но за пръв път бе придружено от умерен оптимизъм.

— Торпедният отсек до капитана.

Горов избърса длани в панталона си и за пореден път издърпа микрофона надолу:

— Докладвай.

Гласът на моряка прозвуча спокойно, но скритата тревога личеше ясно:

— Течът на херметичната преграда между четвърта и пета торпедна камера се засилва, господин капитан. Не ми харесва.

— В какъв смисъл се засилва?

— Капките вече се стичат до пода.

— Колко е водата?

Високоговорителят изсъска, след това отговорникът за торпедния отсек съобщи оценката си:

— Двайсетина милилитра.

— Това ли е всичко?

— Тъй вярно.

— Някакво изкривяване?

— Нищо видимо.

— А около нитовете?

— Никакви видими повреди.

— Някакви признаци за износване на метала?

— Проверихме със стетоскоп, господин капитан. Никакви обезпокоителни звуци, никакви признаци за поддаване. Всичко е нормално.

— Защо тогава си разтревожен? — попита, без да се церемони, Горов.

Отговорникът от торпедния отсек не отговори веднага, но накрая каза:

— Ами, когато поставя ръка върху стоманата… усещам странни вибрации.

— Вибрации от двигателя ли?

— Не. Друго е. Нямам представа какво. Досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. Мисля…

— Какво?

— Моля?

— Какво мислиш? Изплюй камъчето. Какво мислиш, че усещаш, когато поставиш ръка върху обшивката?

— Налягане.

Горов усещаше как останалите в командната зала губят умерения си оптимизъм.

— Налягане ли? Налягането не може да се почувства през стоманата. Съветвам те да обуздаеш въображението си. Няма причини за паника. Просто го наблюдавай внимателно.

Отговорникът от торпедния отсек очевидно бе очаквал по-енергична реакция, защото не скри разочарованието си:

— Слушам.

Издълженото лице на Жуков бе изкривено от страх, но също от съмнение и гняв — мозайка от удивително ясно изразени емоции. Помощник-капитанът трябваше да се научи да владее по-добре изражението си, ако искаше да стане капитан. Заговори толкова тихо, че на Горов му се наложи да напряга слух, за да го чуе:

— Една дупчица, една тънка като косъм пукнатинка в корпуса и подводницата ще се смачка.

Вярно беше. Можеше да се случи за части от секундата. Щеше да свърши, преди да са осъзнали какво става. Поне смъртта щеше да е безболезнено бърза.

— Всичко ще се оправи — увери го Горов.

Видя объркване в очите на помощника си и се запита дали не греши. Почуди се дали не трябва да вдигне „Погодин“ с петдесетина метра, за да намали убийственото налягане, и да изостави учените от „Еджуей“.

Замисли се за Ники.

Той размишляваше достатъчно трезво, за да прецени, че спасяването на учените може би му се е превърнало във фикс идея, самоцел, която не беше в интерес на екипажа. В такъв случай явно самообладанието му бе изневерило и той не беше годен за командирския си пост.

„Дали няма всички да загинем заради мен?“ — запита се той.