Дийн Кунц
Черен лед (20)

20:57

Хари остана изненадан да чуе родния си език толкова перфектно от устата на руски радист. Говореше така, сякаш е получил образование в средно добър британски университет. Английският беше официален език на експедицията „Еджуей“, както и за всяка международна научна група. На него обаче му се струваше някак си необичайно един руски подводничар да го говори толкова добре. Докато Тимошенко обясняваше защо подветрената страна е единствената възможност за подход към айсберга, Хари постепенно свикна с перфектния му говор и британския му акцент.

— Ако айсбергът е с петстотин метра широчина, защо да не могат вашите хора да дойдат откъм единия край? — попита американецът.

— За жалост и от двата края морето е прекалено бурно, не по-малко, отколкото от наветрената страна.

— Да, но тролей… няма да е лесно да се прокара между две подвижни точки в такова време — отбеляза скептично Хари.

— Можем да регулираме курса си така, че да се движим с почти същата скорост като айсберга. По този начин все едно прокарваме системата между две неподвижни точки. Освен това организирането на тролей е само една от възможностите. Ако не успеем така, ще пробваме по друг начин. Не се тревожете за това.

— Няма ли да е по-лесно да изпратите водолази? Сигурно имате екипировка на борда.

— Имаме и неколцина добре обучени водолази, но дори от подветрената страна морето е прекалено бурно за тях. Тези вълни и течения ще ги отнесат като сламки.

— Ние в никакъв случай не желаем някой да рискува прекалено много заради нас. Няма смисъл някой да умира в опит да спаси други. По думите ви съдя, че капитанът явно е уверен в себе си. Затова май ще е най-добре да оставим всичко на вас. Има ли още нещо?

— За момента това е всичко. Стойте при радиостанцията. Ще ви информираме за всяка промяна.

* * *

Всички освен Хари и Джордж имаха някакъв коментар по обаждането от „Иля Погодин“ — предложения за подготовка за посрещането на спасителния екип, идеи как да им помогнат да се изкачат на айсберга — и всеки държеше да изкаже мислите си веднага, на момента. Гласовете им, ехото от гласовете им и ехото от ехото изпълниха пещерата.

Хари се намеси, за да предотврати безсмисленото надвикване.

Когато видя, че възбудата им понамалява и че започват да утихват, Джордж Лин най-после се включи в разговора и се обърна към Хари. Явно все пак имаше какво да каже, но просто бе чакал, за да е сигурен, че ще го чуят.

— Какво прави руска подводница в този край на света?

— В този край на света ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Страхувам се, че не, Джордж.

— Нямат никаква работа тук.

— Това са международни води.

— Прекалено далече са от Русия.

— Не чак толкова.

Лицето на Лин бе изкривено от гняв, гласът му звучеше напрегнато:

— А как са научили за нас?

— Предполагам, че са следили ефира.

— Именно. Точно така — каза Лин, сякаш е доказал аргументите си. Обърна се към Фишер, после към Клод в търсене на поддръжник. — Следили са ефира. Радиоподслушване. — Погледна Роджър Брескин. — Защо им е на руснаците да подслушват комуникациите в тази част на света? — Когато Брескин вдигна рамене, той си отговори сам: — Ще ви кажа защо. По същата причина, поради която английският на лейтенант Тимошенко е толкова перфектен. „Погодин“ изпълнява разузнавателна задача. Това е шпионска подводница, така стоят нещата.

— Вероятно — съгласи се Клод, — но това не е някакъв гениален извод, Джордж. Харесва ни или не, така е устроен светът.

— Разбира се, че е шпионска подводница — намеси се Фишер. — Ако носеше ядрени ракети, от онези, с които се готвеха да водят атомна война, изобщо нямаше да ни се обаждат. Нямаше да си позволят такова нарушение на секретността. Всъщност имаме късмет, че са шпиони и са решили да направят компромис.

Лин очевидно остана потресен от реакцията им, но явно беше решен да изкаже всичките си тревоги:

— Слушайте бе. Това не е просто шпионска подводница. — Той повиши глас при последните думи; стискаше и отпускаше юмруци, сякаш получаваше спазъм. — На борда им има моторизирани лодки, за бога, и екипировка за организиране на десант при всякакви условия. Това означава, че стоварват на бреговете на чужди страни шпиони, саботьори, може би дори атентатори; вероятно ги пускат и на територията на собствените ни държави.

— Атентатори и саботьори, не мислиш ли, че преувеличаваш? — попита Фишер.

— Изобщо не преувеличавам! — отвърна разпалено Лин.

Беше почервенял, възбудата му бе достигнала връхната си точка, сякаш най-голямата заплаха в момента не бяха смъртоносният студ и шейсетте бомби с часовникови механизми, заровени в леда, а руснаците, които предлагаха да им се притекат на помощ.

— Атентатори и саботьори. Сигурен съм, напълно. Тези мръсни комунисти…

— Вече не са комунисти — отбеляза Роджър.

— Новата власт е пълна със стари престъпници, същите стари престъпници, и когато назрее моментът, те ще се върнат. Вярвайте ми. Те са варвари. Способни са на всичко. На всичко.

Пит Джонсън погледна Хари и завъртя очи; сетне се обърна към Лин:

— Слушай, Джордж, сигурен съм, че и САЩ правят подобни неща. Такъв е животът. Това са обикновени международни отношения. Руснаците не са единствените, които шпионират съседите си.

Разтреперан, Лин не отстъпваше:

— Това е повече от шпиониране. Както и да е, по дяволите, няма никаква причина да узаконяваме присъствието на „Погодин“.

Той удари с юмрук по отворената си длан. Браян присви очи при този жест и погледна Хари. Хари се почуди дали това е същата ръка — и същата злоба — повалила младежа в безсъзнание върху леда.

Рита постави внимателно ръка върху рамото на китаеца:

— Джордж, успокой се. Какво имаш предвид под „узаконяване“? Не говориш разумно.

Лин се извъртя срещу нея, сякаш се отбраняваше:

— Не си ли давате сметка защо искат да ни спасят? Те всъщност изобщо не са загрижени за живота ни. За тях няма никакво значение. Ние сме нищо. Те не се водят от някакви хуманни подбуди. В случая се интересуват единствено от пропагандната страна на въпроса. Ще ни използват, за да създадат проруски настроения в световната преса.

— Може и така да е — съгласи се Хари.

Лин отново се обърна към него, обнадежден, че започва да го убеждава:

— Разбира се, че е така.

— Поне отчасти.

— Не, Хари. Не отчасти. Това е съвършено вярно. Напълно. И ние не можем да им позволим да прокарат номера!

— Нямаме избор.

— Освен ако не останем тук и не умрем — намеси се Роджър Брескин.

Плътният му глас, напълно лишен от емоции, придаваше на обикновеното му заключение звучене на зловещо предсказание.

Търпението на Пит се беше изчерпало:

— Това ли искаш, Джордж? Да не си си дал отпуска на мозъка? Наистина ли искаш да останеш тук и да умреш?

Лин поклати объркано глава:

— Не, но трябва да се уверим…

— Не.

— Не разбирате ли…

— Какво?

— Какви са те, какво искат. — Китаецът говореше толкова отчаяно, че Хари изпита жал за него. — Те са… те са…

Пит отново настоя:

— Искаш ли да останеш тук и да умреш? Това е единственият въпрос, който е от значение сега. Искаш ли да умреш?

Лин се размърда неловко, заоглежда лицата около себе си за подкрепа, сетне сведе очи:

— Не. Разбира се, че не. Никой не иска да умре. Просто… просто… Съжалявам. Извинявайте.

Той се отдалечи в дъното на пещерата и закрачи както при предишното си избухване, когато се беше засрамил, че се е нахвърлил върху Браян.

Хари се наведе до ухото на Рита и прошепна:

— Защо не поговориш с него?

— Разбира се — отвърна тя с престорена усмивка. — Можем да обсъдим международната комунистическа конспирация!

— Охо.

— Той е очарователен събеседник!

— Знаеш какво имам предвид — прошепна съзаклятнически Хари. — Да повдигнеш духа му.

— Не съм сигурна дали съм достатъчно силна.

— Ако ти не си, значи никой не е достатъчно силен. Хайде, разкажи му за собствените си страхове, как ги превъзмогваш всеки божи ден. Никой от останалите няма представа колко ти е трудно да стоиш тук, на какво изпитание се излагаш постоянно. Така може да му вдъхнеш кураж да се справи със собствените си страхове.

— Ако той е ударил Браян, не ме интересува от какво се страхува.

— Не сме сигурни, че е той.

— Ако не е той, най-вероятно да е чудовището от Лох Нес.

— Моля те, Рита.

Тя въздъхна и отиде при Джордж Лин в другия край на пещерата.

Хари се присъедини към останалите близо до входа.

Роджър Брескин беше извадил часовника си от джоба на шубата:

— Девет и пет.

— По-малко от три часа — отбеляза Клод.

— Ще се справят ли за три часа? — почуди се Браян. — Ще успеят ли да ни свалят от айсберга за толкова кратко време?

Хари се опита да разведри малко обстановката:

— Ако не успеят, наистина ще им се разсърдя.