Дийн Кунц
Черен лед (12)

14:30
Девет часа и половина до взрива

След като полежа минута-две, Никита Горов разбра, че няма да успее да си почине. От миналото му изникна един малък призрак, за да не му даде мира и да не го остави да заспи. Когато затвореше очи, той виждаше малкия Николай, Ники, тичащ към него в бледожълто сияние. Ръцете на детето бяха разперени, то се смееше весело. Разстоянието до него обаче не можеше да бъде преодоляно, независимо колко бързо тичаше Ники и колко отчаяно протягаше към него ръце Горов. Разделяха ги само три-четири метра, но всеки сантиметър от тях бе една безкрайност. Капитанът искаше повече от всичко на света да докосне сина си, но непреодолимият воал между живота и смъртта ги разделяше.

С тиха, неволна въздишка на отчаяние Горов отвори очи и погледна поставената в сребърна рамка снимка на ъгъла на бюрото си: двамата с Николай, застанали пред един акордеонист на борда на увеселително корабче на Москва река. Понякога миналото го измъчваше особено силно, снимката го караше да се чувства ужасно депресиран. Не можеше обаче да я махне. Не можеше да я прибере в чекмеджето си или просто да я хвърли, както не можеше да отреже дясната си ръка само защото Николай някога я е държал.

Изведнъж, обхванат от внезапен приток на енергия, той скочи от койката си. Искаше му се да закрачи напред-назад, но каютата му бе твърде тясна. С три крачки преодоля разстоянието между леглото и шкафа. Не можеше да се покаже толкова разстроен пред екипажа. Иначе щеше да крачи в главния коридор.

Накрая седна пред бюрото си. Взе снимката с две ръце, сякаш като се изправи лице в лице срещу нея — и срещу изгарящата го мъка — можеше да облекчи болката в сърцето си и да се успокои.

Заговори нежно на златокосото момче на снимката:

— Аз не съм виновен за смъртта ти, Ники.

Горов знаеше, че е истина. Освен това вярваше, че е така, което бе по-важно. Въпреки това океани от чувство за вина го заливаха с безброй убийствени вълни.

— Знам, че никога не си ме обвинявал, Ники, но ми се иска да можеше да ми го кажеш сам.

* * *

В средата на юни преди седем години „Иля Погодин“ бе изпратена на шейсетдневна ултрасекретна шпионска мисия в Средиземно море. Подводницата лежеше под водата на девет мили от египетския бряг, непосредствено на север от Александрия. Многофункционалната антена беше издигната и всяка минута в компютрите постъпваха хиляди байтове данни, важни и не.

В два часа през нощта на петнайсети юни от Военноморската разузнавателна служба в Севастопол се получи съобщение от Министерството на флота в Москва. То изискваше подводницата да изпрати потвърждение, което означаваше нарушаване на пълното мълчание, абсолютно необходимо при такива мисии.

Когато радистът дешифрира закодирания текст, дежурният събуди Горов. Капитанът седна на леглото си и зачете бледожълтия лист.

Съобщението започваше с данни за географската дължина и ширина, следваше заповед за среща с „Пьотр Вавилов“, изследователски кораб, намиращ се в същия район на Средиземно море. Това до голяма степен възбуди любопитството на Горов. Среднощната среща в открито море бе доста по-вълнуваща от обичайната шпионска дейност, на която беше свикнал. Краят на бележката обаче накара коленете му да затреперят.

СИНЪТ ВИ В ТЕЖКО ПОЛОЖЕНИЕ БОЛНИЦА В КРЕМЪЛ ТОЧКА ПРИСЪСТВИЕТО ВИ НЕОБХОДИМО В МОСКВА МАКСИМАЛНО БЪРЗО ТОЧКА ТРАНСПОРТ УРЕДЕН ТОЧКА ЗАМЕСТНИКЪТ ВИ ЖУКОВ ДА ПОЕМЕ КОМАНДВАНЕТО ТОЧКА

ИЗПРАТЕТЕ ПОТВЪРЖДЕНИЕ

ИЗПРАТЕТЕ ПОТВЪРЖДЕНИЕ

В полунощ Горов повери командването на заместника си Жуков и се прехвърли на „Пьотр Вавилов“. От главната палуба на кораба един хеликоптер го пренесе до Дамаск, там го качиха на руски правителствен самолет за Москва. Пристигна на „Шереметиево“ в три часа сутринта на шестнайсети.

Борис Окуджава, един служител от Министерството на флота, го посрещна на летището. Очите на Окуджава бяха мръсносиви. Брадавица с големината на череша загрозяваше лявата половина на носа му.

— Колата ви чака, другарю Горов.

— Какво му е на Ники? Какво е станало със сина ми?

— Не съм лекар, другарю Горов.

— Сигурно знаете нещо.

— Да не губим време тук. Ще ви обясня в колата, другарю.

— Не съм ви „другар“ — тросна се Горов, докато бързаха към изхода.

— Извинявайте, навик.

— Нима?

Въпреки че социалната и икономическата политика на комунистите бе напълно дискредитирана, въпреки че кражбите и масовите убийства бяха разкрити, доста бивши твърдолинейни партийци копнееха за връщане на стария ред. Те още се радваха на значително влияние в много отрасли на икономиката, включително в ядрената индустрия, където производството на бойни глави и ракети продължаваше с пълна сила. За много от тях отхвърлянето на консервативната марксистка идеология беше просто удобен повод за прехвърляне на властта в по-демократични ръце, не истинска промяна на мисленето. Те работеха с привидно усърдие за изграждането на нова Русия, а в същото време с надежда чакаха възможност за възстановяване на съветската власт.

Когато излязоха от многолюдния терминал на хлад в този пролетен следобед, Окуджава каза:

— Следващата революция ще донесе повече свобода. Много малко се е променило. Прекалено много от старите номенклатурчици остават на власт, наричат се рицари на демокрацията, възхваляват капитализма, а спъват настъпването му на всяка крачка.

На Горов му стана ясно. Борис Окуджава не беше добър актьор. Пламенната му реч разкри истината. Грозната брадавица на носа му блестеше в яркочервено като знак, с който Бог е белязал злото.

Надвисналото небе бе покрито с тъмносиви облаци.

Въздухът миришеше на наближаващ дъжд.

Пред терминала се бяха разположили амбулантни търговци. Някои продаваха от багажниците на колите си, други от колички на колелца — цигари, бонбони, туристически карти, сувенири. Въртяха голяма търговия и някои може би печелеха порядъчно, но всичките бяха облечени бедно. При стария режим богатството бе обявено за престъпление и водеше до съдебно преследване, затвор и дори екзекуции. Много граждани на нова Русия още помнеха условията, при които човек можеше да постигне успех в миналото, и злобата на завистливите бюрократи.

Правителствената кола чакаше непосредствено пред терминала, на забранено място, с работещ двигател. В момента, в който Горов и Окуджава се качиха и затвориха вратата, шофьорът — младеж с тъмносиня униформа — потегли с пълна скорост.

— Какво му има на Ники? — попита Горов.

— Постъпил в болница преди трийсет и един дни с предварителна диагноза мононуклеоза или грип. Виело му се свят, потял се обилно. Толкова силно повръщал, че не бил в състояние да поема дори течности. Наложило се да го сложат на системи.

В дните на стария режим здравеопазването бе под строгия контрол на държавата — и стандартите му бяха ужасни дори за страните от Третия свят. Повечето болници не разполагаха с екипировка дори за стерилизация на инструментите. За апаратите за диагностика нямаше резервни части, средствата бяха толкова малко, че многократното използване на игли за спринцовки беше редовна практика, при което често се получаваха зарази. Рухването на старата система бе истинско спасение; тоталитарният режим обаче беше оставил страната в дълбока криза, така че в последните години качеството на здравеопазването бе спаднало още повече.

Горов потрепери при мисълта, че малкият Ники е поверен на грижите на лекари, получили образованието си в медицински училища, неразполагащи с много повече средства от болниците, в които сега работеха. Разбира се, всеки родител на света се моли детето му да се радва на добро здраве, но в нова Русия постъпването на обичан човек в болница бе повод не просто за загриженост, а за страх, дори за тих ужас.

— Не бяхте уведомен, защото мисията ви беше секретна — продължи Окуджава, човъркайки разсеяно брадавицата си с показалец. — Освен това положението не е изглеждало толкова тежко.

— Но се оказало, че не е нито грип, нито мононуклеоза, така ли? — попита Горов.

— Не. Лекарите решили, че е някакъв вид ревматична треска.

Благодарение на годините като капитан на подводница, които го бяха научили никога да не показва тревогата си при каквито и да било проблеми с плавателния съд или условията под водата, Никита Горов успя да запази външното си спокойствие, въпреки че не спираше да си представя Ники страдащ и уплашен в пълна с хлебарки болница.

— Само че не е било ревматична треска.

— Не — отговори Окуджава, без да спира да опипва брадавицата си, вперил поглед не в Горов, а в тила на шофьора. — Последвало леко подобрение. В продължение на четири дни изглеждало, че се е оправил. След повторната проява на симптомите били проведени нови изследвания. И тогава… преди осем дни, открили злокачествено образувание в мозъка.

— Рак — изрече със свито гърло Горов.

— Туморът е твърде голям, за да се отстрани оперативно, в прекалено напреднал стадий за лъчева терапия. Когато стана ясно, че състоянието на Николай се влошава бързо, решихме да нарушим изолацията ви и да ви повикаме. Така беше най-хуманно въпреки рисковете за провал на мисията. — Окуджава замълча и най-после погледна Горов в очите. — При старата власт, разбира се, такъв риск нямаше да бъде поет, но сега живеем в по-добро време.

Бюрократът добави последната реплика с толкова престорена искреност, че със същия успех можеше да закачи сърп и чук на гърдите си.

Горов не се интересуваше ни най-малко от носталгията на Борис Окуджава по проклетото минало. Не му пукаше за демокрацията, за бъдещето, за него самия — мислите му бяха насочени само към Ники. По гърба му потекоха студени струйки, сякаш смъртта го докосваше леко с ледените си пръсти, преди да погали момчето му.

— Не може ли по-бързо? — попита той младежа зад кормилото.

— Скоро ще стигнем — увери го Окуджава.

— Той е само на осем — каза Горов повече на себе си, отколкото на някого от пътуващите с него.

Никой от двамата не отговори. Горов видя очите на шофьора в огледалото, в тях се четеше състрадание.

— Колко му остава? — попита, макар да предпочиташе да не знае отговора.

Окуджава се поколеба, сетне отговори:

— Може да умре всеки момент.

Откакто прочете дешифрираното съобщение в каютата си на „Иля Погодин“ преди трийсет и седем часа, Горов знаеше, че Ники умира. Началниците в Адмиралтейството не биха рискували успеха на тайна шпионска мисия в Средиземно море, ако положението не е наистина безнадеждно. Той бе подготвен за такива новини.

В болницата асансьорите не работеха. Борис Окуджава поведе Горов по стълбището, мръсно и зле осветено. По малките прашни стъкла на прозорците на площадките бръмчаха мухи.

Горов се качи на седмия етаж. Спря на два пъти, сетне забързваше отново нагоре.

Ники лежеше в стая за осем с още четири умиращи деца, в малко легло с разръфани чаршафи. Наоколо не се виждаше ЕКГ-монитор или някакъв друг апарат. Обявен за неизлечимо болен, той бе докаран в тази последна стая на живота си, за да изстрада сетните си часове. Държавата все още поддържаше здравеопазването и средствата му бяха сведени до минимум, затова лекарите обръщаха внимание на болните и ранените според шансовете им за оцеляване. За спасяването на един пациент не се полагаха някакви огромни усилия, ако вероятността да оздравее бяха по-малки от петдесет процента.

Момчето изглеждаше ужасно бледо. Кожата му бе лепкава. Устните — сивкави. Лежеше със затворени очи. Златисторусата му коса беше сплъстена, мокра от пот.

Разтреперан като старец, успявайки все по-трудно да запази обичайното си спокойствие на подводничар, Горов застана до леглото и се загледа в сина си, единственото му дете.

— Ники — прошепна с несигурен глас.

Момчето не отговори, нито отвори очи.

Горов седна на ръба на леглото. Постави ръка върху тази на сина си. Кожата на момчето бе толкова студена.

— Ники, тук съм.

Някой докосна рамото му и той вдигна поглед. До леглото стоеше лекар с бяла престилка. Той посочи една жена в дъното на стаята:

— Сега тя има нужда от вас.

Това беше Аня. Горов бе толкова зает с Ники, че не я беше забелязал. Тя стоеше до прозореца и се преструваше, че наблюдава хората по Калинински проспект.

Горов постепенно осъзна мъката, която разкриваха свитите рамене и наведената глава на жена му, и започна да разбира пълното значение на думите на лекаря. Ники вече беше мъртъв. Твърде късно за едно последно „Обичам те“. Твърде късно за последна целувка. Твърде късно да погледне в очите на детето си и да каже: „Винаги съм се гордял с теб“, твърде късно да се сбогува.

Въпреки че Аня се нуждаеше от него, той не можеше да стане от леглото — сякаш така щеше да приеме смъртта на Ники, сякаш с упоритото й отричане можеше да предизвика някакво чудотворно възкресение.

Той произнесе името й и макар че само го прошепна, тя се обърна към него.

В очите й блестяха сълзи. Тя хапеше устни, за да сподави хлиповете си.

— Искаше ми се и ти да си тук — каза тя.

— Съобщиха ми едва вчера.

— Бях толкова сама.

— Знам.

— Уплашена.

— Знам.

— Бих отишла на негово място, ако можех. Но нищо… нищо не можех да направя.

Той най-сетне събра сили да стане от леглото. Приближи се до жена си и я прегърна, тя също го прегърна силно. Толкова силно.

Всички останали умиращи деца с изключение на едно бяха в кома, упоени или неспособни по други причини да чуят Горов и Аня. Наблюдаваше ги само едно момиченце, може би осем- или деветгодишно, с кестенява коса и огромни тъжни очи. То лежеше на близкото легло, подпряно на възглавница, крехко като стогодишна жена.

— Няма страшно — каза то на Горов; гласът му бе мелодичен и нежен въпреки изпитото му от болестта тяло. — Ще го видите отново. Сега той е на небето. Чака ви там.

Никита Горов, продукт на материалистическото общество, отричало почти един век съществуването на Господ, искаше да намери успокоение в простичката и силна вяра, идваща от думите на това момиченце. Той не беше атеист. Бе видял чудовищните действия, които извършваха водачите на обществото, когато вярваха, че няма Бог; знаеше, че в свят, който отрича вярата в божието възмездие и живота след смъртта, не може да има надежда за правосъдие. Господ трябваше да съществува, защото иначе нямаше какво да попречи на човечеството да се самоунищожи. Въпреки това на него му липсваше традицията на вярата, в която да намери надеждата и увереността, утешаващи умиращото момиченце.

Аня заплака на рамото му. Той я притисна до себе си и започна да гали златисторусата й коса.

Потъмнялото небе изведнъж се разтвори, изливайки потоци от дъжд. Големи капки забарабаниха по стъклото, потекоха по него и замъглиха образите на колите долу.

* * *

През останалата част от лятото те се опитаха да намерят нещо, което да ги зарадва. Ходиха в театър „Таганка“, на балет, на концерти, на цирк. Танцуваха неведнъж в големия павилион в парк „Горки“ и лудуваха до изтощение като деца в увеселителния парк на Соколники. Веднъж седмично вечеряха в „Арагви“, може би най-добрият ресторант в града; там Аня се научи да се усмихва отново, докато ядеше мелба, там Никита се пристрасти към печеното пиле зациви с подправки и орехов сос, там изпиха твърде много водка с черния хайвер и твърде много вино със сулгуните. Любеха се всяка нощ, трескаво и грубо, сякаш страстта им бе средство против страданието, против рака, против смъртта.

Макар вече не толкова безгрижна като преди, Аня като че се възстановяваше от загубата по-бързо и по-пълно от Никита. Все пак тя беше на трийсет и четири, с десет години по-млада от него. Духът й бе по-силен от неговия. Освен това тя не носеше бремето, тежащо като оловен хомот на врата му. Той знаеше, че Ники постоянно е питал за него през последните седмици от живота си, особено през последните си часове. Макар да знаеше, че това е глупаво, Горов имаше чувството, че е изоставил момчето, сякаш е предал единствения си син. Въпреки необичайно дългите й мълчания и тъгата в очите й Аня постепенно възвърна веселия си характер и поне част от предишното си присъствие на духа. Горов само се преструваше, че се е възстановил.

В началото на септември Аня се върна отново на пълен работен ден. Беше ботаничка в една голяма полева лаборатория сред вековните борови гори на трийсет и два километра от Москва. Работата скоро се превърна в още един път към забравата; тя пътуваше по него всеки ден, пристигаше рано и оставаше до късно в лабораторията.

Въпреки че продължаваха да прекарват нощите и почивните дни заедно, Горов започна да се чувства много самотен. Апартаментът бе пълен с болезнени спомени, също и вилата им в провинцията. Той предприемаше дълги разходки и почти всеки път стигаше до зоопарка или музея, или на някое друго място, където бе водил често Ники.

Сънуваше безброй пъти сина си и обикновено се будеше посред нощ с ужасно чувство на празнота. В сънищата Ники постоянно питаше баща си защо го е изоставил.

На осми октомври Горов отиде при началниците си в Министерството на флота и поиска да се върне на „Иля Погодин“. Подводницата беше в Калининград за ремонт и монтиране на някои нови електронни уреди за следене. Той пое отново командването, провери новите уреди и в средата на декември изкара подводницата на двуседмично пробно плаване в Балтийско море.

Посрещна новата година с Аня в Москва, но не излязоха от града. В Русия това бе празник за децата. Навсякъде лудуваха момченца и момиченца: на куклени театри, балети, кина, на улични представления. Дори Кремъл бе отворен за тях. На всеки ъгъл тези малки същества бърбореха радостно за подаръците и курабийки с формата на Дядо Мраз, които са получили. Никита и Аня останаха заедно, подкрепяйки се един друг, но точно тази гледка избраха да пропуснат. Прекараха целия ден в тристайния си апартамент. Любиха се два пъти. Аня приготви чебуреки, арменски тестени изделия с месо, пържени в дълбок съд с нагорещена мазнина, и пиха доста сладък „Алгешат“.

Той спа в нощния влак за Калининград. Плавното поклащане и ритмичното тракане на колелата не му донесоха спокойния сън, който очакваше. Буди се два пъти, произнасяйки името на сина си, със стиснати юмруци и обляно със студена пот лице.

Няма нищо по-ужасно за един родител от това да надживее детето си. Естественият ред на нещата се нарушава.

На втори януари той изкара „Иля Погодин“ в океана на стодневна шпионска мисия. Очакваше с нетърпение четиринайсетте седмици в Северния Атлантик, защото това му изглеждаше добро място да преодолее скръбта и чувството за вина.

Ники обаче продължаваше да го посещава нощем, да се спуска в дълбините, в тъмното море и в още по-дълбокия мрак на неспокойното му съзнание, да му задава все същите познати въпроси, за които нямаше отговор: „Защо ме изостави, татко? Защо не дойде, когато имах нужда от теб, когато ме беше страх и те виках? Не те ли беше грижа, татко, не те ли беше грижа за мен? Защо не ми помогна? Защо не ме спаси, татко? Защо? Защо?“.

* * *

Някой потропа тихо на вратата. Като едва чут звън на бронзова камбана звукът проехтя леко в малкото помещение.

Горов се завърна от миналото и вдигна поглед от снимката.

— Да?

— Тимошенко, господин капитан.

Капитанът остави снимката на бюрото.

— Влезте, лейтенант.

Вратата се отвори и Тимошенко надникна вътре.

— Засякохме няколко послания, които трябва да прочетете.

— За какво става дума?

— Онази изследователска група на ООН. Разговарят с базата си „Еджуей“. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Е, изпаднали са в беда.