Дийн Кунц
Черен лед (26)

23:15
Четирийсет и пет минути до взрива

Високоговорителят донесе лошата новина, която всички в командната зала очакваха:

— Херметичната преграда отново капе, господин капитан.

Горов отмести поглед от петте монитора и смъкна микрофона.

— Капитанът до торпедния отсек. Пак ли е тънък слой влага както преди?

— Тъй вярно. Почти същото е.

— Наблюдавайте го.

— Като знаем на какво разстояние е ледът над нас, можем да се издигнем на двеста метра — предложи Жуков.

Горов поклати глава:

— В момента имаме само един проблем — влагата в торпедния отсек. Ако се издигнем на двеста метра, това може да остане, а ще трябва да мислим и за айсберга — да не би някое ново течение да промени курса му.

Ако се издигнеха с трийсетина или повече метра в кухината, за да намалят малко налягането върху корпуса, „Погодин“ щеше да се загнезди в леда като неродено бебе в утробата на майка си. Сетне, ако айсбергът променеше бързо скоростта си, имаше опасност да не забележат навреме. Щяха да се сблъскат с леда отпред или стената зад тях да ги удари.

— Продължаваме на тази дълбочина — каза Горов.

* * *

Тетрадката притежаваше зла сила, която Гюнвалд с ужас установяваше, че не може да преодолее. Съдържанието му го потрисаше, отблъскваше, отвращаваше, но въпреки това той не беше в състояние да устои на подтика си да разгърне още една страница, сетне още една, после друга. Чувстваше се като диво животно, попаднало на вътрешностите и наполовина оглозгания труп на друго от своя вид, станало жертва на хищник: завираше носа си в останките, душеше ги уплашено, но любопитно, засрамен от себе си, но с огромен и извратен интерес от ужасната съдба, която може да сполети някой от себеподобните му.

В известен смисъл тетрадката беше дневник на безумието, ежеседмична хроника на пътуванията на едно съзнание през границите на здравия разум към владенията на лудостта — въпреки че собственикът й очевидно не виждаше нещата в тази светлина. За този душевно разстроен човек дневникът сигурно беше като научен проект, изследване на свидетелствата за един въображаем заговор срещу Съединените щати и демокрацията. Изрезките от вестници и списания бяха подредени според датата на публикуването и залепени за страниците на бележника с тиксо. В полето покрай тях собственикът на дневника беше записвал коментарите си.

Най-ранните изрезки бяха взети от различни апокрифни политически издания с ограничено разпространение, публикувани в САЩ както от леви, така и от десни екстремистки групи. Този човек намираше гориво за изгарящата си параноя и от двете страни на политическия спектър. Това бяха силно преувеличени измислици с най-безумен, просташки и скандален характер: в една изрезка президентът бил твърдолинеен комунист, в друга се обявяваше за фашист фанатик; в една го набеждаваха за хомосексуалист педофил, в друга — за незадоволим сатир, за когото всяка седмица в Белия дом вкарвали тайно по десет момичета; папата ту се заклеймяваше като десен екстремист, поддържащ диктаторите от Третия свят, ту за маниак левичар, тайно подкопаващ устоите на демокрацията и работещ за конфискацията на световните богатства в полза на йезуитите. На едно място се твърдеше, че фамилиите Рокфелер и Мелън били наследници на заговорници, стремящи се да управляват света още от четиринайсети век, а може би дори от измирането на динозаврите. Друга изрезка гласеше, че в Китай момичетата още от детството си се отглеждали в организирани от правителството „ферми за проститутки“ и на десетгодишна възраст се продавали на сексуално извратени западни политици срещу огласяване на държавни тайни, свързани с националната сигурност. Алчни бизнесмени замърсявали планетата и били толкова ненаситни, че изобщо не им пукало за избитите невръстни тюленчета, облицовали си верандите с дъски от последните гигантски секвои, тровели децата и унищожавали планетата в преследването на всемогъщия долар; зловещата им конспирация била толкова сложна, че човек не можел да бъде сигурен, че и собствената му майка не работи за тях. Пришълци от космоса също се опитвали да сложат ръка върху планетата с тайното съдействие на републиканците, демократите, защитниците на човешките права, евреите, черните, антихристите, либералите, консерваторите, белите директори на предприятия на средна възраст — които си изберете. Естеството на статиите беше такова, че Гюнвалд нямаше да се учуди, ако в някоя обвинят Елвис, че е симулирал смъртта си, за да установи контрол върху международната банкова система от тайно имение в Швейцария.

На страница двайсет и четвърта дневникът ставаше по-зловещ и обезпокоителен. Тук беше залепена снимка на покойния президент Доърти. Заглавието на статията гласеше: „Убийството на Доърти — днес се навършват десет години“. В полето със сбити, но четливи червени букви бяха записани безумните брътвежи на ненормален човек: „Мозъкът му е изгнил. Умът му вече не съществува. Езикът не може да изрича повече лъжи. Той стана храна за червеите и светът няма да бъде обременен с неговото семе. Днес видях един лозунг, който гласеше: «Не можеш да убедиш един човек в правотата си, като просто му попречиш да изкаже мнението си». Това обаче не е вярно. Смъртта е способна да убеждава. И се надявам да помогне за убеждаването на последователите му. Иска ми се да го бях убил аз“.

От тази страница нататък дневникът бе посветен на рода Доърти. До стотна страница, една трета от дневника, това се беше превърнало във фикс идея на притежателя му. Всички изрезки на следващите двеста страници бяха посветени на тях. Той беше събирал важни и несъществени статии: резюме на една предизборна реч на бащата на Браян отпреди две години, съобщение за изненадващо празнуване на рождения ден на вдовицата на президента, репортаж за приключенията на Браян на арената за борба с бикове в Мадрид…

На двеста и десета страница бе залепен семеен портрет от сватбата на сестрата на Браян, отпечатан в списание „Пийпъл“. Отдолу с червено бе записана само една дума: „Врагът“.

На двеста и трийсета страница и последните частици здрав разум изчезваха и дневникът разкриваше истинското лице на пълната лудост. Тук притежателят на тетрадката бе залепил една страница от списание — цветна снимка на по-голямата сестра на Браян, Емили. Тя беше красива млада жена с чип нос и големи зелени очи. Лицето й беше обсипано с лунички. Кестенявата й коса беше дълга до раменете. Гледаше встрани и се смееше на нещо, казано от човек, застанал извън видното поле на фотоапарата. В спирала около лицето й и във всички празни полета на страницата бяха изписани стотици повторения на три думи: „свиня, курва, боклук, свиня, курва, боклук, свиня, курва, боклук…“.

Следващите страници караха косата да настръхне.

Гюнвалд отново се опита да се свърже с Хари. Никакъв отговор. Нямаше връзка с никого. Бурята все още беше единствената му компания.

Какво, за бога, ставаше върху айсберга?

* * *

Браян Доърти и Роджър Брескин единствени от групата имаха някакъв опит в гмуркането. Тъй като Браян не беше официално член на експедицията, а само наблюдател, Хари не сметна за уместно да го пуска пръв в тунела, който можеше да крие непредвидени опасности. Затова Роджър Брескин щеше да води.

Щяха да го последват в следния ред: Хари, Браян, Рита, Джордж, Клод, Франц и Пит. Всичко беше обмислено внимателно. Браян щеше да се гмурне между Хари и Рита, единствените, на които можеше да се довери напълно. Джордж Лин беше зад Рита и имаше опасност да застраши нея и Браян. Заради възрастта и приятелското си отношение Клод Жобер изглеждаше най-малко вероятният заподозрян освен Пит, затова щеше да бъде след Лин, за да забележи и предотврати евентуален опит за нападение. Ако Франц беше убиецът, възможностите му да се нахвърли върху Браян бяха силно ограничени, тъй като Пит го пазеше отзад. Дори в малко вероятния случай, ако убиецът бе чернокожият, пътят му към жертвата щеше да е затруднен от четирима души пред него.

Ако се спускаха през тунела в пълен мрак, редът нямаше да има значение, защото в тъмнината можеше да се случи всичко. За щастие в алуминиевите контейнери имаше три мощни халогенни фенера, предназначени за използване на голяма дълбочина. Роджър щеше да носи един от тях, вторият се падаше на Джордж Лин в средата, а третият — на Пит. Ако всеки член на групата спазваше дистанция от три метра от предния, разстоянието между първия и последния фенер щеше да е около четирийсет метра. Нямаше да плуват на ярка светлина, но Хари се надяваше осветлението да е достатъчно, за да накара убиеца да се откаже. Към всеки водолазен костюм имаше по един непромокаем часовник с флуоресциращ циферблат. Хари погледна своя, когато приключи с обличането. Беше единайсет и осемнайсет.

Оставаха четирийсет и две минути до взрива.

— Готови ли сте?

Всички бяха сложили костюмите и маските си. Дори Джордж Лин.

— Късмет, приятели — пожела им Хари.

Той сложи маската си, пресегна се към лявото си рамо, за да отвори вентила на бутилката, и си пое на няколко пъти дълбоко въздух, за да е сигурен, че екипировката му е изправна. Обърна се към Роджър Брескин и му даде знак да тръгва.

Роджър взе халогенния фенер, приближи се до ръба на дупката, поколеба се за миг и скочи във водата.

Хари го последва малко по-неуверено. Въпреки че беше психически подготвен, очакваше от леденостудената прегръдка на морето дъхът му да секне и сърцето му да спре, затова задържа неволно дъх, когато водата покри главата му. Системата за затопляне на костюма обаче функционираше безотказно и той не почувства никаква температурна разлика.

Водата бе мрачна. Милиони частички, цели облаци микроскопични водорасли, достатъчни за изхранването на цяло стадо китове, и ледени зрънца се носеха в разсеяната жълтеникава светлина на фенерите. Силуетът на Роджър бе съвсем черен и изглеждаше тайнствено като сянка, избягала от човека, на когото принадлежи, или като самата смърт с прословутата си коса.

Браян скочи във водата почти веднага, както бяха решили, за да не допусне възможен опит за убийство след гмуркането на Хари и Роджър.

Роджър вече се спускаше покрай жицата, водеща към „Иля Погодин“.

Хари вдигна лявата си китка към маската си, за да погледне флуоресциращия часовник: 23:20.

Четирийсет минути до взрива.

Той последва Роджър Брескин към непознатото.