Дийн Кунц
Черен лед (5)

12:45

На светлината на фаровете на двете моторни шейни Роджър Брескин и Джордж Лин закрепиха радиопредавателя за леда с четири еднометрови метални шиша и извършиха проверка на апаратурата. Издължените им сенки бяха странни и изкривени като на диваци, наведени над древен идол, а зловещият вой на вятъра напомняше гласа на жесток бог, на който се молеха.

Дори бледото сияние на зимния полумрак бе изчезнало от небето. Без фаровете на моторните шейни видимостта беше не повече от десет метра.

Тази сутрин вятърът бе свеж и ободряващ, но усилвайки се, се превръщаше във все по-смъртоносен враг. Силната буря на тези географски ширини можеше да вкара студа през няколкото слоя изолационно облекло, фините снежинки вече се носеха странично около тях, сякаш падаха хоризонтално от запад, а не отгоре, и никога нямаше да докоснат земята. През няколко минути се налагаше да чистят очилата си и да разчупват снежната кора върху плетените маски, покриващи долната половина на лицата им.

Застанал зад източниците на кехлибарената светлина, Браян Доърти се стараеше да защити лицето си от вятъра. Свиваше и разпускаше пръстите на ръцете и краката си и не спираше да се пита защо е дошъл на това забравено от бога място. Той изобщо не беше за тук. Никой не беше за тук. Никога преди не бе виждал толкова голо място: дори големите пустини не бяха толкова безжизнени като ледената шапка на планетата. Всичко в този пейзаж му напомняше, че животът не е нищо друго освен прелюдия към неизбежната и вечна смърт и понякога Арктика толкова разкрепостяваше въображението му, че му се струваше, че вижда черепите на останалите членове на експедицията под кожата им.

Разбира се, точно затова бе дошъл отвъд северния полярен кръг: заради приключенията, опасностите, възможността да умре. Това поне знаеше за себе си, макар никога да не бе възнамерявал да размишлява по-задълбочено по темата и да имаше само бегла представа какво го кара да се стреми към смъртоносни рискове.

Все пак имаше достатъчно причини да остане жив. Бе млад. Не се славеше с приказна красота, но не беше и Гърбушкото от „Нотр Дам“ и обичаше живота. А и не на последно място, семейството му бе невероятно богато и след четиринайсет месеца, когато навърши двайсет и пет, щеше да получи контрола върху тръстов фонд за трийсет милиона долара. Не знаеше какво ще прави с толкова много пари, но мисълта, че ще са негови, бе приятна.

Освен това славата на семейството и симпатията към всички членове на рода Доърти щяха да му отварят и врати, които не могат да бъдат разбити с пари. Чичото на Браян, бивш президент на Съединените щати, бе убит от снайперист. Баща му, сенатор от Калифорния, също беше прострелян при една предизборна кампания преди девет години и остана инвалид за цял живот. Трагичните истории на рода Доърти не слизаха от първите страници на безброй списания, от „Пийпъл“ и „Гуд Хаузкипинг“ до „Плейбой“ и „Венити Феър“, общонационален интерес, прерастващ понякога в невероятна политическа митология, в която Доърти не бяха обикновени хора, а полубогове, олицетворения на добродетели, благотворителност и саможертва.

След време Браян можеше да започне своя политическа кариера, ако пожелае. Той обаче все още бе твърде млад, за да поеме отговорностите на фамилията и традициите. Всъщност дори бягаше от тези отговорности, даже от мисълта, че може да се сблъска с тях. Преди четири години бе напуснал Харвард след едва осемнайсет месеца следване на право. Оттогава обикаляше света като „клошар“ с неизчерпваща се кредитна карта. Приключенията му на беглец му осигуряваха челно място по вестниците на всички континенти. Беше се изправил пред разгневен бик на една мадридска арена. Беше си чупил ръка при едно африканско сафари, когато някакъв носорог нападна джипа му, и едва не се бе удавил при спускане с гумена лодка по бързеите на река Колорадо. Сега прекарваше дълга и безпощадна зима сред полярните ледове.

Името му и качеството на няколкото вестникарски статии, които бе написал, не бяха достатъчни, за да го направят официален хроникьор на експедицията. Родът Доърти обаче беше дарил 850 000 долара за проекта и това на практика осигуряваше участието на Браян в екипа.

През повечето време той се чувстваше добре дошъл. Единствените му противоречия бяха с Джордж Лин и дори те не бяха нищо по-сериозно от кратка загуба на самообладание. Ученият от китайски произход се извини за избухването си. Браян искрено се интересуваше от проекта и това му спечели приятели.

Предполагаше, че увлечението му се корени във факта, че не можеше да си представи да посвети целия си живот на някаква работа, дори наполовина по-лека от тази. Макар че политическата кариера бе нещо като семейна традиция за него, Браян мразеше тази жестока игра: политиката бе илюзия за служба в полза на обществото, замаскираща корупцията на властта. Представляваше куп от лъжи, измами, лично облагодетелстване и самоизтъкване: подходяща работа за луди, продажни и наивници. Политиката бе отрупана със скъпоценни камъни маска, зад която се криеше грозното лице на Призрака. Още като дете във Вашингтон той беше видял достатъчно, за да не помисли никога да свърже съдбата си с този продажен град. За жалост политиката го бе заразила с цинизъм, каращ го да поставя под въпрос стойностите на всяко постижение или начинание вътре и вън от политическата арена.

В писането все пак намираше истинско удоволствие и възнамеряваше да публикува три-четири статии за живота в далечния север. Всъщност вече имаше достатъчно материал за книга и все повече се изкушаваше да я напише.

Такава бе голямата му амбиция. Написването на книга (независимо дали беше достатъчно талантлив или зрял за такова произведение) бе сериозно начинание, точно такова, каквото избягваше от години.

Близките му смятаха, че проектът „Еджуей“ го привлича с важността си за човечеството, че Браян най-после е започнал да гледа сериозно на бъдещето си. Той не искаше да ги разочарова, но предположението им беше погрешно. Отначало експедицията го привлече просто защото бе поредното приключение, по-вълнуващо и по-смислено от всички, в които беше участвал преди.

В крайна сметка това си беше само едно приключение, опита да се убеди той, докато наблюдаваше как Лин и Брескин извършват проверката на радиостанцията. Бе начин да избегне за известно време мислите за миналото и бъдещето. Но все пак… защо това желание да пише книга? Не можеше да се убеди, че има да каже нещо, което да заинтересува когото и да било.

Другите двама мъже се изправиха и избърсаха снега от очилата си.

Браян се приближи и изкрещя, за да надвика вятъра:

— Готови ли сте?

— Най-после! — възкликна Брескин.

След броени часове радиопредавателят щеше да бъде покрит с лед и сняг, но това нямаше да се отрази на сигнала. Беше специално пригоден за полярните условия, със силен акумулатор, защитен от няколко предпазни слоя, разработени първоначално за НАСА. Щеше да излъчва силен сигнал — за по две секунди по десет пъти в минута — в продължение на осем до дванайсет дни.

Когато леденият блок се откърти от полярния слой под действието на приложено с едва ли не хирургическа точност налягане, предавателят щеше да се понесе с него по теченията, известни като булевард „Айсберг“, към Северния Атлантически океан. Два траулера от службата за геофизични изследвания на ООН чакаха в готовност на триста шейсет и осем километра на юг, за да следят постоянния радиосигнал. С помощта на сателити щяха да определят положението на айсберга по метода на тройното засичане и да се насочат към него, докато го различат по саморазпространяващата се червена боя, разлята на голяма площ върху повърхността му.

Целта на експеримента бе да се натрупат основни познания за движението на леда в морските течения през зимата. Преди да се мисли за теглене на ледените блокове на юг, учените трябваше да разберат как морето ще пречи на корабите и как ще им помага.

Не беше практично траулерите да се изпращат до самия край на полярната ледена шапка. По това време на годината Северният ледовит океан и Гренландско море са задръстени от ледени отломки, затрудняващи силно корабоплаването. В зависимост от резултатите от проекта можеше да се окаже, че не е необходимо тегленето на айсбергите да започва дори от края на основното течение. Възможно бе ледените блокове да се оставят да плават още двеста-триста километра, преди да се наложи да бъдат извличани по̀ на юг или към бреговете на запад.

— Може ли да направя няколко снимки? — попита Браян.

— Няма време — отвърна кратко Джордж Лин.

Той потърка ръце, за да изтръска тънкия леден слой от дебелите си ръкавици.

— Само минутка.

— Трябва да тръгваме към „Еджуей“. Има опасност бурята да ни отреже пътя. До сутринта ще сме част от пейзажа, замръзнали трупове.

— Можем да отделим една минутка — намеси се Роджър Брескин.

Не се налагаше да вика, защото басовият му глас се чуваше ясно дори сред воя на вятъра.

Браян се усмихна.

— Луд ли си? — попита Лин. — Не виждаш ли снега? Ако се забавим…

— Джордж, ти вече изгуби една минута в препирни.

Гласът на Брескин не прозвуча като обвинение, просто като установяване на очевиден факт.

Въпреки че беше емигрирал в Канада едва преди осем години, Роджър Брескин бе тих и спокоен като типичен канадец. Затворен, сдържан, той не си създаваше лесно нито приятели, нито врагове.

Лин присви очи.

— Снимай — склони неохотно. — Предполагам, че Роджър иска да се гледа по страниците на луксозните списания. Побързай все пак.

Браян нямаше друг избор, освен да побърза. Времето не позволяваше да нагласява много фотоапарата.

— Така добре ли е? — попита Брескин, застанал вдясно от предавателя.

— Идеално.

Роджър запълваше почти цялото видно поле на обектива. Беше едър мъжага, по-нисък и слаб от Пит Джонсън, но не по-малко мускулест от бившия футболист. Бицепсите му бяха огромни, оплетени от вени с вид на стоманени тръби. В полярното облекло той поразително напомняше мечка, чувстваща се като у дома си сред тези обширни замръзнали пустини.

Застанал отляво на предавателя, Джордж Лин приличаше на колибри до орел. Бе по-нисък и по-слаб от Роджър, но разликата им не беше само физическа. Докато Роджър стоеше мълчаливо и неподвижно като ледена кула, Лин се поклащаше постоянно, сякаш кипеше от нерви. Не притежаваше прословутото азиатско търпение. За разлика от Брескин той не беше в хармония с тези ледени пустини и го знаеше.

Истинското му име бе Лин Шънян и беше роден в Кантон, Китай, през 1946 г. малко след изгонването на гоминдановското правителство от Мао Дзъдун и установяването на тоталитарния режим. Семейството му не успяло да избяга в Тайван, преди Джордж да навърши седем години. В този период той бе преживял нещо ужасно, наранило душата му и оформило характера му след това. От време на време намекваше за това събитие, но отказваше да говори за него може би защото не беше в състояние да преживее ужаса на спомените или защото журналистическите способности на Браян не бяха достатъчни, за да го накара да си развърже езика.

— Само побързай — настоя Лин.

Дъхът му излизаше под формата на облаци, отнасяни бързо от вятъра.

Браян фокусира и натисна копчето.

Светкавицата се отрази от леда и около тях затанцуваха светли петна и сенки. Сетне мракът отново погълна всичко извън светлите петна пред фаровете.

— Още една за… — започна Браян.

Ледът под него се издигна рязко като пода на карнавална сцена. Разклати се и отново се спусна надолу.

Той падна и се удари толкова силно в леда, че дори дебелата изолация на дрехите не успя да омекоти сблъсъка; кокалите му се удариха едни в други, сякаш бяха голи пръчки. Ледът отново се повдигна, потрепери и се дръпна надолу, като че опитваше да го изхвърли от земната повърхност в космоса.

Една от моторните шейни с работещи двигатели се стовари странично на сантиметри от главата му, остри като игли парченца лед се забиха в лицето му, едва не нараниха очите му. Ските на шейната изтракаха леко и се раздвижиха като краката на паднал по гръб бръмбар, моторът се задави.

Замаян, уплашен, с разтуптяно сърце, Браян вдигна глава и установи, че предавателят все още е здраво прикрепен към леда. Брескин и Лин лежаха проснати в снега като кукли. Браян се опита да се изправи, но ледът отново подскочи, този път още по-силно.

Подводното земетресение на Гюнвалд най-после бе дошло.

Браян се опита да се задържи стабилно в една плитка вдлъбнатина на леда, за да не бъде хвърлен върху шейните или предавателя. Очевидно под тях минаваше огромно цунами, стотици милиони тона вода, издигаща се с цялата отмъстителна злоба и сила на разгневен бог, смутен в съня си.

Без съмнение преди леденият слой да възвърне стабилността си, щяха да последват допълнителни вълни, макар и с намаляваща сила.

Преобърнатата моторна шейна се завъртя. Светлината от фаровете мина покрай Браян два пъти, гонейки сенките, както вятърът носи мъртви листа на по-топли географски ширини, сетне спря и освети другите двама мъже.

Зад Роджър Брескин и Джордж Лин ледът внезапно се разцепи с оглушителен трясък и зина като зъбата демонична уста. Светът им се разпадаше.

Браян изкрещя за предупреждение.

Роджър стисна един от големите стоманени колове, държащи предавателя към леда.

Ледът се повдигна отново. Бялото поле се наклони към новообразувалата се бездна.

Въпреки отчаяните си опити да се задържи Браян се изпързаля от вдлъбнатината, сякаш между него и леда не съществуваше никакво триене. Плъзна се към цепнатината, сграбчи предавателя, когато минаваше покрай него, удари се в Роджър Брескин и стисна новата си опора с всички сили. Роджър изкрещя нещо за Джордж Лин, но воят на вятъра и тътенът на трошащия се лед заглушиха думите му.

Браян присви очи и погледна през рамо; не смееше да рискува да загуби опората си, за да избърше очилата си.

Джордж Лин се пързаляше с крясъци към цепнатината. Безуспешно се опитваше да се задържи върху леда. Когато последното цунами мина под тях, той изчезна в бездната.

* * *

Франц беше предложил Рита да довърши опаковането, а той да се заеме с товаренето на ремаркетата. Той несъзнателно се държеше толкова снизходително към „по-слабия пол“, че Рита отказа. Тя вдигна качулката, сложи очилата си и вдигна един от пълните кашони, преди Франц да успее да възрази.

Първото разклащане на леда я свари, докато слагаше кашона в едно от ремаркетата. Тя падна напред и удари бузата си в тъпия ръб на кашона. Претърколи се и падна в снега, натрупан около машината през последния час.

Замаяна и уплашена, Рита се опита да се изправи. Двигателите на моторните шейни работеха, загряваха за пътуването към „Еджуей“, светлината от фаровете им прорязваше завесата от падащ сняг и й позволи да види първата пукнатина, която се появи в почти вертикалната петнайсетметрова стена на леден хребет, защитаващ — а сега застрашаващ — временния лагер. От първата цепнатина се отдели втора, сетне трета, четвърта, десета, стотна, като пукнатините по счупено автомобилно стъкло. Цялата ледена стена щеше да рухне.

Рита изкрещя на Фишер, който все още се намираше в иглуто в западния край на лагера:

— Бягай! Франц! Излез навън!

Сетне послуша собствения си съвет, без да смее да погледне назад.

* * *

Шейсетият заряд не се различаваше от петдесет и деветте, вече поставени в леда преди него: шест сантиметра в диаметър, метър и половина на дължина, с гладки, закръглени краища. Долната част на цилиндъра се заемаше от сложен часовников механизъм с детонатор, синхронизиран с взривателите на останалите петдесет и девет заряда. По-голямата част от тръбата съдържаше пластичен експлозив. Горният край на цилиндъра завършваше със стоманена халка, свързана посредством карабинер със стоманена верига.

Хари Карпентър спусна заряда — петнайсет килограма обвивка и още петдесет експлозив — развивайки внимателно веригата от малка ръчна макара, защото зарядът се равняваше на тон и половина тринитротолуол. След развиването на двайсет и шест метра от веригата той най-сетне усети опирането на заряда в дъното на двайсет и девет метровата дупка. Постави друг карабинер на свободния край на веригата и я закачи чрез него за халка, фиксирана в леда на изхода на дупката.

Пит Джонсън стоеше приведен до Хари. Погледна през рамо французина и се провикна:

— Готови сме, Клод.

Един варел, който бяха напълнили със сняг, стоеше върху електрически нагревател в едно от ремаркетата; сега вътре имаше вряла вода. От повърхността се издигаше пара, която мигновено се превръщаше в прах от ледени кристалчета, разпръскващи се в снежния вихър — изглеждаше така, сякаш от котела постоянно изникват призраци и веднага се понасят към края на света.

Клод Жобер завинти металния пръстен на един маркуч за вентила на варела. Отвори клапата и подаде края на маркуча на Карпентър.

Хари натисна лостчето на ръкохватката и започна да излива гореща вода в дупката. След три минути тя и бомбата на дъното бяха запечатани с лед.

Ако оставеха дупката отпушена, част от енергията на взрива щеше да излезе нагоре и да се загуби. Зарядът беше устроен така, че основната сила на експлозията да е насочена надолу и встрани; за постигане на желания ефект дупката трябваше да бъде здраво запечатана. В полунощ, когато всички заряди избухнеха, новообразуваният лед можеше да излети от дупката като тапа от шампанско, но енергията на взрива нямаше да отиде напразно.

Пит Джонсън потърка през ръкавицата си новообразуваната тапа:

— Можем вече да се връщаме в „Едж…“

Ледът се издигна рязко, наклони се силно пред тях, изрева като огромно чудовище, сетне с тътен се отпусна в предишното си положение.

Хари падна по лице. Очилата му се забиха силно в бузите и веждите му. От болка очите му се насълзиха. Той почувства как от ноздрите му потича топла кръв, усети вкуса й.

Пит и Клод също бяха паднали и се държаха един за друг. Хари ги видя за миг как се притискат смешно като борци.

Ледът се разклати отново.

Хари се изтъркаля до една от шейните. Машината подскачаше. Той се хвана с две ръце за нея с надеждата да не се обърне върху него.

Първата му мисъл бе, че пластичният експлозив се е взривил в лицето му и той вече е мъртъв или умира. Когато ледът се разклати отново обаче, си даде сметка, че сигурно под полярната покривка преминават огромни вълни, причинени от подводен трус.

При третото разтърсване белият свят наоколо се напука и наклони, сякаш някакво праисторическо същество се надигаше след дълъг сън под него, и Хари изведнъж се озова на върха на леден склон. Само инерцията го държеше в горната част на възвишението. Всеки момент можеше да се плъзне надолу и да бъде смачкан от шейната.

В далечината звук от трошащ се лед прониза нощта и заглуши воя на вятъра: зловещата заплаха на един разпадащ се свят. Тътенът се приближи за секунди и Хари се приготви за най-лошото.

Сетне, толкова внезапно, колкото бе започнал преди минута, ужасът свърши. Ледът отново зае хоризонтално положение и остана неподвижен.

* * *

След като се отдалечи достатъчно от разпадащата се ледена стена, Рита спря и се обърна към временния лагер. Тя бе сама. Франц не беше излязъл от иглуто.

Ледено парче с големината на камион се откърти от хребета и падна със зловеща грация, смачквайки незаетото иглу в източния край на лагера. Надуваемият купол се спука като детски балон.

— Франц!

По-голямата част от ледената стена се срина. Плочи, колони, канари от лед заваляха върху лагера, разбивайки се на студени шрапнели; смачкаха централното иглу, преобърнаха едната шейна, разкъсаха иглуто в западния край на лагера, от което Франц още не се беше показал; във въздуха полетяха хиляди ледени парченца, блестящи като дъжд от искри.

Тя сякаш отново бе на шест годинки: закрещя, докато не й остана глас — и изведнъж не беше сигурна дали вика Франц, или отново майка си и баща си.

Дали предупрежденията бяха отправени към него или към някой друг, Франц изпълзя изпод разкъсания гумиран купол сред дъжда от лед и се втурна към нея. Около него експлодираха ледени снаряди, но той тичаше с грацията на състезател на бягане с препятствия и с бързина, родена от страха. Успя да се отдалечи на безопасно разстояние.

Ледената стена се стабилизира и ледът престана да пада. Рита си представи Хари, смачкан под друг блестящ бял монолит някъде другаде в жестоката черно-бяла полярна нощ. Залитна не заради движението на леда, а защото мисълта, че може да загуби Хари, я потресе. Тя престана да се старае да запази равновесие, свлече се на леда и затрепери неконтролируемо.

* * *

Само снежинките се движеха, излитаха от мрака на запад и изчезваха в мрака на изток. Единственият звук бе погребалната песен на вятъра.

Хари се подпря на моторната шейна и се изправи. Сърцето му туптеше толкова силно, сякаш удряше ребрата му. Той се опита да събере слюнка, за да навлажни пресъхналото си гърло. Страхът го бе изсушил като сахарски вятър. Когато успя да си поеме дъх, избърса очилата си и се огледа.

Пит Джонсън помогна на Клод да се изправи. Французинът едва се държеше на крака, но очевидно беше невредим. Пит дори не трепваше; явно притежаваше желязно самообладание, както можеше да се очаква от външния му вид.

И двете шейни бяха прави и непокътнати. Фаровете светеха, но разкриваха малка част от пейзажа в снежната виелица.

Хари отново се почувства като малко момче, възбуден от опасността, радостен, че е оцелял.

Сетне си помисли за Рита и кръвта му се смрази, сякаш стоеше съвършено гол под безжалостния полярен вятър. Временният лагер бе издигнат в основата на висок леден хребет. При обичайни условия това беше най-подходящото място. След всички трусове обаче ледената стена можеше да се е пропукала…

Изгубеното момче изчезна сред другите спомени от полята на Индиана, от изтърканите броеве на „Нешънъл Джиографик“ и летните нощи, прекарани в съзерцаване на звездите и далечните хоризонти.

„Действай — каза си, изпълнен със страх, по-голям от онзи, който бе чувствал за собствения си живот само преди секунди. — Събирай нещата, тръгвай, иди при нея.“

Той бързо се приближи до другите двама.

— Добре ли сте?

— Само сме малко разтърсени — отвърна Клод.

Този човек не само че не се огъваше пред изпитанията, а получаваше въодушевление от тях. С най-широката си усмивка за този ден той добави:

— Истинско родео!

Пит погледна Хари:

— А ти?

— Добре съм.

— Кървиш.

Хари докосна горната си устна и по ръкавицата му полепнаха като рубини ярки парченца замръзнала кръв.

— От носа ми е. Вече спря.

— Знам идеално средство за спиране на кървенето от носа — каза Пит.

— Какво?

— Лед във врата.

— За това предложение заслужаваш да те зарежем тук.

— Да събираме нещата и да тръгваме.

— В лагера може да си имат сериозни неприятности — отбеляза Хари със свит стомах при мисълта, че може да е загубил Рита.

— И аз същото си помислих.

Захванаха се за работа под незатихващия вятър. Падащият сняг беше фин и бързо се натрупваше. Вихрушката ги засипваше с удивителна скорост и със съзнанието за наближаваща опасност те се движеха тихо и бързо.

Докато Хари товареше инструментите в ремаркето на втората шейна, Пит го извика. Той избърса очилата си и се приближи до другата машина.

Дори на бледата светлина в очите на Пит личеше тревога.

— Какво има?

— При тези трусове предполагам… Шейните движиха ли се много?

— По дяволите, и още как, скачаха като на трамплин.

— Само нагоре и надолу ли?

— Какво има?

— А настрани?

— Какво?

— Е, искам да кажа дали е възможно да са се завъртели малко?

Хари обърна гръб на вятъра и се приближи още до Питър.

— Държах здраво едната. Не се е въртяла. Но какво значение има?

— Внимавай какво ще те попитам. В коя посока гледаха шейните преди разтърсването?

— На изток.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Аз също. Помня, че бяха обърнати на изток.

— Към временния лагер.

Дъхът им се събра в облаче от кристалчета между тях и Пит махна през него, за да го разсее. Прехапа долната си устна:

— В такъв случай да не би да оглупявам?

— Защо?

— Ами, защото…

Пит почука по плексигласовото стъкло на компаса на шейната.

Хари погледна уреда. Според стрелката шейната гледаше на юг, на деветдесет градуса спрямо посоката преди трусовете.

— И това не е всичко — добави Джонсън. — Сигурен съм, че когато оставяхме шейните, вятърът духаше откъм задниците им и може би дори леко отляво. Помня как ме натискаше откъм гърба.

— Аз също.

— Сега духа отстрани, отдясно, когато седя с лице към кормилото. Твърде голяма разлика. Снежните бури духат в постоянна посока. Не променят направлението си с деветдесет градуса за няколко минути. Това просто не става, Хари. Никога.

— Тогава, ако вятърът не е променил посоката си и шейните не са се извъртели, значи, ледът, върху който стоим…

Гласът на Хари заглъхна.

Двамата замълчаха.

Никой не искаше да изрази страха си с думи.

— Накрая Пит завърши мисълта си:

— … значи ледът би трябвало да се е завъртял с деветдесет градуса.

— Как е възможно?

— Имам едно предположение.

Хари кимна неохотно:

— Да, аз също.

— Логичното обяснение е само едно.

— Да погледнем компаса на моята машина.

— Загазили сме яката, Хари.

— Да, положението не е много розово.

Те забързаха към другата шейна и пресният сняг заскърца под краката им.

Пит почука по стъклото и на този компас:

— Тази също гледа на юг.

Хари избърса мълчаливо очилата си. Положението им бе толкова сериозно, че не смееше да го изкаже на глас, сякаш най-лошото нямаше да се случи, ако не го назове.

Пит огледа негостоприемния пейзаж наоколо.

— Ако проклетият вятър се засили и температурата продължи да спада… а тя продължава да спада… колко можем да издържим тук?

— С тези провизии не повече от ден.

— Най-близката помощ…

— Са онези траулери.

— Но те се намират на двеста мили.

— Двеста и петдесет.

— И няма да тръгнат на север в такава буря, особено при толкова много лед в морето.

Двамата отново замълчаха. Зловещият вой на вятъра продължаваше да раздира мрака. Летящите с бясна скорост снежинки щипеха непокритите части на лицето на Хари въпреки защитния слой вазелин.

Накрая Пит каза:

— И какво сега?

Хари поклати глава:

— Едно само е сигурно. Няма да се доберем до „Еджуей“ този следобед.

Клод Жобер се приближи, колкото да чуе последната реплика. Въпреки че долната половина на лицето му бе покрита с маска и очите му почти не се виждаха зад очилата, тревогата му беше очевидна. Той постави ръка върху тази на Хари.

— Какво има?

Хари погледна Пит.

Пит се обърна към французина:

— Тези вълни… отчупили са парче от леда.

Клод стисна по-силно ръката на Хари.

Пит очевидно още не искаше да повярва в собствените си думи, но добави:

— Носим се върху айсберг.

— Не може да бъде — възкликна Клод.

— Невероятно е, но е вярно — увери го Хари. — С всяка изминала минута се отдалечаваме от „Еджуей“… и все повече приближаваме центъра на бурята.

Клод не желаеше да се примири с истината, погледна Хари, Пит, после зловещия пейзаж наоколо, сякаш очакваше да види нещо, което да обори твърдението им.

— Не можем да сме сигурни.

— Сигурни сме — възрази Пит.

— Ама под нас…

— Да.

— … тези бомби…

— Именно — съгласи се Хари. — Тези бомби.