Дийн Кунц
Черен лед (21)

21:30

Емил Жуков се качи на мостика с термос горещ чай и три алуминиеви канчета.

— Сглобиха ли оръдието?

— Още няколко минути — отвърна Горов.

Той взе едно от канчетата и помощник-капитанът му наля чай. Изведнъж се разнесе аромат на билки, лимон и мед, устата на Никита Горов се напълни със слюнка. Сетне вятърът подхвана ухаещата пара, издигаща се над канчето, превърна я в ледени кристалчета и я отнесе. Той отпи и се усмихна. Чаят започваше да изстива, но все още бе достатъчно топъл, за да прогони ледените тръпки, преминаващи по гърба му.

Под мостика, върху предната част на главната палуба, осветена от четири прожектора, трима моряци бързо сглобяваха специалното оръдие, с което щяха да изстрелят куката и въжето към айсберга. И тримата носеха черни неопренови костюми, гумени качулки и водолазни очила. Бяха осигурени с по едно стоманено въже за капака на аварийния изход; въжетата бяха достатъчно дълги, за да им позволяват свобода на движенията, но не толкова, че да изпаднат през борда.

Въпреки че не беше истинско бойно оръжие, оръдието изглеждаше толкова зловещо, че всеки страничен наблюдател би предположил, че стреля с ядрени снаряди. Бе високо почти човешки бой, тежеше сто и осемдесет килограма и се състоеше само от три части, които сега бяха почти сглобени. Квадратната му основа бе снабдена с мотор, задвижващ скрипците на системата за извличане, и беше здраво закрепена за палубата чрез четири стоманени халки. Тази система бе част от подводницата, откакто „Погодин“ превозваше агенти от специалните части до чужди брегове. Масивната средна част на оръдието, закрепена подвижно върху основата, се състоеше от спусков механизъм, ръкохватки за мерача и дълго въже, навито на голяма макара. Третата част бе еднометрова цев, дванайсет сантиметра в диаметър и тримата мъже току-що я бяха вкарали в отвора й; в основата й беше монтиран мерник, предназначен както за дневни, така и за нощни условия. Оръдието изглеждаше способно да пробие бронята на танк, но в битка би било безполезно като детски воден пистолет.

От време на време палубата оставаше почти суха, но това не беше обичайното й състояние и траеше твърде кратко. При всяко накланяне на носа и при всеки сблъсък с някоя вълна предната част на палубата се обливаше. Носещата парчета лед и подобни на памук дантели от замръзнала пяна мразовита тъмна вода се разплискваше около краката на моряците, удряше бедрата и се издигаше до кръста им, преди да се оттегли. Ако „Иля Погодин“ се намираше откъм наветрената страна на айсберга, огромните вълни щяха да повалят хората и да ги подхвърлят безжалостно. Тук, на по-закътано обаче, стига да очакват ударите на стихията и да са готови за тях, те бяха способни да се задържат на крака и да продължат да вършат работата си, докато морето кипи около тях. А когато водата се оттеглеше от палубата, заработваха достатъчно бързо, за да наваксат загубеното време.

Най-високият от тримата моряци отстъпи встрани от оръдието, погледна към мостика и даде знак на капитана, че са готови да започват.

Горов изхвърли последните глътки чай. Подаде канчето на Жуков и каза:

— Предупреди в командната зала.

Ако рискованият му план за прокарване на въжето имаше някакъв шанс за успех, подводницата трябваше да се движи с абсолютно еднаква скорост с тази на айсберга. Дори при най-малко несъответствие в курса въжето щеше да се опъне прекалено силно и да се скъса, преди да успеят да реагират.

Горов погледна часовника си. Девет и петнайсет. Минутите минаваха твърде бързо.

Един от мъжете на предната палуба свали от цевта на оръдието капака, който я пазеше от намокряне. Друг вкара снаряд в зарядната камера.

Снарядът, който щеше да извлече въжето, беше устроен просто. Повече приличаше на фойерверк: шейсет сантиметра на дължина и дванайсетина в диаметър. При сблъсъка с айсберга щеше да се взриви и да изстреля десетсантиметров метален клин в леда.

Клинът, за който бе прикачено въжето от найлонови и метални нишки, беше в състояние да се забие на двайсет-трийсет сантиметра в монолитна скала и да се закрепи здраво за нея с помощта на насочени назад куки. В гранит или варовик — и дори в глинести шисти, ако са достатъчно здрави — това закрепване бе сто процента сигурно. При тази гаранция за здравината на системата човек можеше да се придвижи по въжето и само на ръце. В зависимост от ъгъла беше възможно дори да се извлече с помощта на устройство с две колелца с вдлъбнатини за въжето и вертикално лостче. И в двата случая можеше да вземе специална макара за монтиране на още по-сигурна система за извличане на другия край.

За съжаление в случая нямаха работа нито с гранит, нито с варовик, нито с друг вид скала. Съществуваше доста голяма несигурност. Имаше опасност клинът да не проникне достатъчно добре в леда или да не се закрепи достатъчно здраво.

Един от матросите хвана ръкохватките на оръдието, на една от които се намираше спусъкът. С помощта на другите двама той изчисли данните за стрелба и поправките за скоростта на вятъра. Целта се намираше на десет метра над водната повърхност. Семичастний беше насочил прожектора към избрания участък. Мерачът насочи оръдието вляво от целта заради поправката за вятъра.

Жуков изстреля две осветителни ракети.

Горов вдигна бинокъла си. Насочи го към осветеното петно върху леда.

Силният гърмеж се чу въпреки вятъра.

Още преди да е отзвучал, снарядът се взриви в стената на айсберга на петдесет метра напред.

— Пряко попадение! — установи Жуков.

Ледът се разтроши с тътен. Във всички посоки от мястото на експлозията се образуваха пукнатини. Ледът се разтресе като желе, сетне се разби като стъкло на автомобил. Внушителна ледена стена — дълга около двеста метра и висока около двайсет и пет — се срина в морето, вдигайки гейзери тъмна вода на повече от петнайсет метра във въздуха.

Въжето падна заедно с леда.

Като огромен праисторически звяр по водната повърхност премина седемметрова вълна, достигна борда на подводницата, преди някой да успее да реагира. Малкото цунами се разби в главната палуба на „Погодин“ и разклати плавателния съд. Един от матросите изкрещя. Тримата заедно с оръдието изчезнаха под черния прилив. Ледена морска вода се издигна високо над рубката, задържа се за миг във въздуха, сякаш останала в безтегловност, сетне се стовари върху мостика. Върху Горов, Жуков и Семичастний се изля вода, посипаха ги и парчета лед, някои с големината на човешки юмрук.

Водата се оттече от мостика и подводницата отново зае изправено положение. Удари ги втора вълна, но много по-леко от първата.

Тримата матроси върху палубата бяха повалени. Без осигуровките щяха да бъдат отнесени в морето и вероятно вече никога нямаше да ги видят.

Докато те се изправяха, Горов отново насочи бинокъла си към айсберга.

— Все още е прекалено вертикален.

Огромното ледено срутване не се беше отразило особено на релефа на подветрената стена на айсберга. Мястото на падналия лед личеше по двестаметровата вдлъбнатина, но дори сега стената оставаше отвесна, гладка и без видими неравности или цепнатини. Ледът се спускаше право във водата точно както и преди; все още в основата му не се виждаше перваз или ниша, където да може да се изтегли гумена лодка.

Горов свали бинокъла. Обърна се към тримата мъже на палубата и им даде знак да демонтират оръдието и да се прибират.

Обезкуражен, Жуков каза:

— Можем да се приближим и да изпратим двама души с лодка. Ще изравнят скоростта си с тази на айсберга, ще се доближат, ще се прикачат по някакъв начин и просто ще се оставят да ги влачи. Самата лодка може да послужи като платформа за…

— Не. Ще бъде прекалено нестабилна.

— Може да вземат експлозиви и да взривят основата на айсберга, за да се образува перваз.

Горов поклати глава:

— Не, това е прекалено рисковано. Все едно да караш велосипед до профучаващ експрес и да се опитваш да скочиш в движение. Айсбергът, разбира се, не се движи чак толкова бързо, но вълните и вятърът са допълнителен проблем. Не, никого няма да изпратя на такава самоубийствена мисия. Когато лодките стигнат леда, там вече трябва да има перваз.

— Какво ще правим тогава?

Горов избърса очилата си със заскрежената си ръкавица. Огледа леда с бинокъла. Накрая рече:

— Кажи на Тимошенко да се свърже с учените.

— Слушам. Какво да им каже?

— Да разбере къде се намира пещерата им. Дали е близо до тази страна… Е, това не е толкова необходимо. Ако е близо обаче, да се махат веднага от нея, всички.

— Да се махат ли?

— Ще пробвам с торпедо да образувам перваз в основата на стената.

* * *

— Вие тръгвайте — настоя Хари. — Аз трябва да уведомя Гюнвалд какво става. Щом говоря с него, взимам радиостанцията и идвам.

— Ларсон със сигурност следи всичките ни разговори с руснаците — отбеляза Франц.

Хари кимна:

— Вероятно, но ако не знае, има право да научи.

— Разполагаш само с няколко минути — каза загрижено Рита.

Докосна ръката му, сякаш да го извлече насила от пещерата. Сетне обаче се досети, че Хари вероятно има друга причина да говори с Ларсон и предпочита да я запази в тайна от останалите. Погледите им се срещнаха и те се разбраха без думи.

— Няколко минути — повтори тя. — Помни го. Не се увличай в разговори за стари гаджета.

Хари се усмихна:

— Нямам такива.

— Само млади, а?

Клод се намеси:

— Хари, наистина мисля, че е глупаво да…

— Не се тревожи. Обещавам да се махна оттук преди началото на стрелбата. Вие тръгвайте. Хайде.

Пещерата им не се намираше нито близо до подветрената страна на айсберга, нито около мястото, където щеше да се забие торпедото, но въпреки това те бяха решили да излязат и да се приберат в шейните. Айсбергът щеше да се разтресе от взрива и стотиците ледени парчета, образуващи тавана на пещерата, можеха да се сринат.

Веднага щом остана сам, Хари коленичи и се свърза с Ларсон.

— Чувам те, Хари. — Гласът на шведа звучеше далечен, слаб и полузаглушен от смущения.

— Следиш ли разговорите ми с руснаците? — попита Хари.

— Чух само част. Тази буря започва да предизвиква дяволски много смущения и вие постоянно се отдалечавате.

— Поне имаш някаква представа за положението тук. Нямам време да говоря за това. Обаждам ти се, за да те помоля да направиш нещо много важно за мен. Нещо, което може да ти се стори неморално и отблъскващо.

Хари разказа накратко за опита за убийство на Браян Доърти, сетне бързо обясни какво иска от Ларсон. Макар и потресен от вестта, шведът оцени необходимостта от бързи действия и не губи време с въпроси за повече подробности.

— Това, което искаш, не е особено приятно — съгласи се той, — но при тези обстоятелства…

Смущенията заглушиха думите му. Хари изруга, погледна към входа на пещерата и отново се обърна към микрофона:

— Повтори. Не те чух.

— … че при тези… изглежда необходимо.

— Ще го направиш, нали?

— Да. Веднага се заемам.

— Колко време ще ти е нужно?

— Ако искам да съм обстоен… ако очаквам това, което търся, да е скрито… половин час.

— Добре, но побързай. Хайде.

Когато Хари оставяше слушалката, Пит Джонсън влезе в пещерата.

— Човече, да не си решил да се самоубиваш? Може би сгреших, като се определих като роден за герой. Може би ти просто си мазохист. Хайде да се махаме, преди таванът да се срути върху главите ни.

Хари изключи микрофона и му го подаде:

— С това няма да ме трогнеш. Не забравяй, че съм от Бостън. Нека се срутва таванът. Не ме е грижа.

— Може би не си и мазохист. Може би си просто луд.

Хари хвана кожените ремъци на радиостанцията и отговори:

— Само лудите кучета и англичаните излизат по обяд на слънце.

Не спомена за разговора си с Гюнвалд, защото беше решил да се съобрази със съвета на Пит. Нямаше намерение да се доверява на никого. Освен на себе си. И на Рита. И на Браян Доърти.

Когато излезе, установи, че снегът е отстъпил място на истинска ледена буря. Тънките кристалчета, по-твърди от обикновената суграшица, остри като игли, искряха на светлината на фаровете, сипеха се като облаци прах от стрити диаманти почти хоризонтално, стържеха като шкурка при досега с всяка твърда повърхност. Боцкаха незащитените части от кожата на Хари и веднага започнаха да превръщат полярния му костюм в ледена броня.

* * *

Складът на станцията „Еджуей“ се състоеше от две съединени бараки. Тук членовете на експедицията съхраняваха сечива, резервни части, всякаква екипировка, която не се използваше в момента, хранителни и други продукти. Щом затвори вратата зад гърба си, Гюнвалд свали дебелата си шуба и я остави на дървената закачалка близо до една от електрическите печки. Дрехата беше покрита с тънък леден слой и докато шведът свали външните си обувки, от нея започна да капе вода.

Макар че разстоянието между свързочната станция и склада беше кратко, докато си пробиваше път през преспите сред облаци ледени кристалчета, той бе измръзнал. Сега се наслаждаваше на топлината.

Ларсон отиде безшумно в дъното на дългото помещение. Представяше си се в доста нелицеприятна светлина: крадец, който се рови в някаква странна къща.

В задния край на склада цареше плътен мрак. Единствената светлина идваше от крушката над вратата. За миг го обзе чувството, че някой го дебне в сенките.

Беше сам, разбира се. Неприятното усещане идваше от чувството за вина. Не му харесваше това, с което се беше заел, и му се струваше съвсем оправдано някой да го хване, докато го върши.

Той протегна ръка над главата си, напипа една верижка и я дръпна. Гола стоватова крушка заблестя с хладна бяла светлина. Когато Гюнвалд пусна верижката, крушката се залюля и складът се изпълни с танцуващи сенки.

В дъното на помещението бяха наредени девет метални шкафчета като тесни изправени ковчези. Върху сивата врата на всяко от тях с бели букви бе изписано по едно име: Х. Карпентър, Р. Карпентър, Джонсън, Жобер и така нататък.

Гюнвалд отиде при поставката за инструменти и взе тежък чук и железен лост. Налагаше се да разбие пет от тези шкафчета. Възнамеряваше да ги отвори едно след друго, колкото се можеше по-бързо, преди да е размислил и да се е отказал.

Предишни експедиции в полярната зона бяха показали, че всеки човек се нуждае от лично пространство, колкото и да е малко, което да приема като свое и където да държи личните си вещи. В теснотията на една полярна станция, особено при недостиг на средства и продължителни периоди на престой, естествената нужда на всеки човек от лично пространство можеше бързо да прерасне в копнеж за такова, във фикс идея.

На „Еджуей“ нямаше лични стаи. Повечето бараки бяха за двама, а необятната пуста равнина наоколо не предлагаше възможност за усамотяване. Ако му е мил животът, никой не излизаше сам.

Често единствената възможност за уединение бе посещението в една от двете отопляеми тоалетни кабинки, долепени до склада. Не беше практично обаче човек да крие личните си вещи в тоалетната.

В крайна сметка всеки имаше поне няколко предмета, които предпочиташе да не показва пред другите: любовни писма, снимки, дипломи, дневник, какво ли не. Нямаше голяма вероятност в шкафчетата да има нещо срамно, нещо, което да шокира Гюнвалд или да накара собственика да се срамува; учените, може би твърде разумни и напълно отдадени на работата си, бяха скучни хора, не от онези, които крият ужасни мрачни тайни. Целта на шкафчетата беше да се осигури едно строго лично пространство, създаващо усещане за лична неприкосновеност при това тясно съжителство на учените, при което човек лесно губи усещане за идентичност и това води до разсейване и депресия.

Криенето на личните вещи под леглото не беше добро решение, дори мястото под дюшека да се обяви официално за неприкосновено. Това не означаваше, че членовете на експедицията си нямат доверие. Тук доверието нямаше никаква роля. Нуждата от лично пространство бе дълбока и може би дори несъзнателна и само тези шкафчета бяха в състояние да я задоволят.

Гюнвалд строши ключалките с шифър на пет от шкафчетата. Счупените части задрънчаха по пода, удряха се в стените и складът зазвуча като ковачница в разгара на работния ден.

Ако някой член на експедицията бе убиец психопат, ако някое от агнетата на науката беше предрешен вълк и ако имаше доказателства, които да разкрият самоличността му, шкафчетата бяха логично — и единственото — място за търсене. Хари беше сигурен. Гюнвалд бе съгласен с него. Логично беше престъпникът да притежава нещо различно от обичайните лични вещи и да го носи дори на края на света. Някакво свидетелство за странна мания или обсебеност. Може би нещо ужасяващо. Нещо толкова неочаквано и необичайно, че човек да каже веднага: „Това принадлежи на опасно превъртял тип“.

Гюнвалд пъхна лоста в дупката на ключалката, натисна с все сила и разби първото шкафче. Металът издаде стържещ звук и се изкриви, вратата се отвори. Той не спря да погледне вътре, а веднага премина към следващото: дум, дум, дум, дум. Готово.

Ларсон захвърли лоста.

Дланите му се потяха. Той ги избърса в изолационната си жилетка, сетне в подплатените си панталони.

След минута, за да си поеме дъх, вдигна дървен сандък с лиофилизирани храни от голямата купчина продукти покрай стената отдясно. Постави го пред първото шкафче и седна.

Посегна към джоба си за лулата, но се отказа. Докосна я, но пръстите му трепнаха и той отдръпна ръка като опарен. Лулата го караше да се отпусне. Беше свързана с приятни преживявания. Това начинание обаче определено не беше сред най-приятните в живота му. Ако извади лулата, ако запали, докато рови из вещите на приятелите си… Е, може би никога вече нямаше да изпитва удоволствие от пушенето.

Добре. Откъде да започне?

Роджър Брескин.

Франц Фишер.

Джордж Лин.

Клод Жобер.

Пит Джонсън.

Това бяха петимата заподозрени. Всичките — добри хора, доколкото беше известно на Гюнвалд, макар някои да бяха по-общителни и разбрани от други. Бяха по-умни и уравновесени от средностатистическия човек; трябваше да са такива, за да постигнат успех в кариерата си на полярни изследователи, където суровите условия и голямото напрежение бързо караха непритежаващите увереност в себе си и самообладание да се откажат. Никой от тези хора не беше подходящ за определението „убиец психопат“, дори Джордж Лин, който бе показал отклонения в поведението си само в тази експедиция, и то съвсем наскоро, а беше участвал в многобройни проекти в полярните зони и се радваше на дълга и достойна за възхищение научна кариера.

Ларсон реши да започне с Роджър Брескин, защото неговото шкафче бе първото. Всички рафтове стояха празни освен най-горният, там бе оставена картонена кутия. Гюнвалд я взе и я постави между краката си.

Както беше очаквал, канадецът носеше малко багаж. В кутията имаше само четири предмета. Ламинирана цветна снимка на майката на Роджър: жилава жена с очарователна усмивка, къдрава прошарена коса и очила с черни рамки. Сребърен комплект четки и гребени — потъмнял от времето. Молитвена броеница. И класьор със снимки и изрезки от вестници, свързани с кариерата на Брескин като тежкоатлет. Гюнвалд остави всичко на пода, премести сандъка на две стъпки вляво и седна пред шкафчето на Фишер.

* * *

Подводницата отново беше под водата, непосредствено под повърхността, с максимално вдигнат перископ. Плавателният съд стоеше на едно място и чакаше айсбергът да мине пред носа му.

Никита Горов беше застанал на издигнатата площадка в командната зала и държеше перископа за двете „уши“ в основата му. Въпреки че горната част на уреда се издигаше на около три метра над повърхността, вълните го обливаха и от време на време замъгляваха видимото поле. Когато все пак горното стъкло оставаше над водата, нощното море се виждаше на светлината на четири гаснещи осветителни ракети.

Айсбергът вече започваше да излиза пред тях на триста метра на север. Блестящата бяла планина се открояваше на фона на черното небе.

Жуков стоеше до капитана. Носеше слушалки и поддържаше пряка връзка със сержанта в помещението за стрелба.

— Първо торпедо — готово — обяви помощник-капитанът.

Отдясно на Горов един млад матрос следеше контролно табло със зелени и червени крушки, отразяващи състоянието на уредите в помещението за контрол на стрелбата. Когато Жуков докладва, че люкът към торпедната камера е затворен, матросът при контролното табло потвърди:

— Зелена лампа.

— Торпедна камера — наводнена.

— Наводняване — потвърдено.

— Преден люк — отворен.

— Червена лампа.

„Иля Погодин“ не беше бойна подводница, изпълняваше само разузнавателни задачи. Въпреки това руското министерство на флота беше планирало всяка подводница да бъде готова за бой в случай на конвенционална война. Затова плавателният съд беше снабден с дванайсет електрически торпеда. Всяка от тези стоманени акули тежеше около тон и половина и с триста и петдесетте си килограма експлозив притежаваше огромни разрушителни възможности. „Иля Погодин“ може да не беше бойна подводница, но при нужда бе в състояние да унищожи значително количество вражеска военна техника.

— Първо торпедо — готово — докладва отново Жуков.

— Първо торпедо — готово — повтори матросът при контролното табло.

Никита Горов за пръв път си даде сметка, че процесът по подготовката за изстрелване на торпедо напомня по някакъв странен начин на религиозен ритуал. Може би защото макар и по различни начини и религията, и войната са свързани с темата за смъртта.

В последния момент преди края на ритуала контролната зала потъна в тишина, ако не се броят лекото бръмчене на машините и електронният шепот на компютрите.

След този момент на почти благоговейно мълчание Никита Горов нареди:

— Провери приборите… и… огън!

— Първо — огън! — повтори Жуков.

Младият матрос погледна контролното табло:

— Първо — изстреляно.

Горов присви очи и напрегнато се вгледа през перископа. Торпедото беше програмирано да се движи на пет метра дълбочина. Щеше да се удари в айсберга на точно толкова под повърхността. С малко късмет релефът на леда след експлозията щеше да бъде по-подходящ за изтеглянето на две надуваеми лодки в основата му и за изкачването на стената.

Торпедото достигна целта си.

— Цел! — отбеляза Горов.

Черните води в основата на айсберга се надигнаха и за миг се озариха с жълта светлина, сякаш морски змии с блестящи очи изплуват на повърхността.

Вибрациите от взрива се предадоха на външната обвивка на подводницата. Горов долови глух тътен от обшивката.

Основата на бялата стена започна да се разпада. Едно парче с големина на къща се срути във водата, последва го лавина от натрошен лед.

Горов присви очи. Знаеше, че взривът не е достатъчно силен, за да причини сериозни поражения на айсберга, камо ли да го разбие. Всъщност целта бе толкова огромна, че торпедото отчупваше само люспичка от нея. В първия момент обаче взривът създаваше впечатление за пълно разрушение.

Сержантът в помещението за контрол на стрелбата докладва, че предният люк е затворен и помощник-капитанът предаде думите му на техниците в командната зала.

— Зелена лампа — потвърди един от тях.

Жуков вдигна едната слушалка от ухото си и попита:

— Как е навън, господин капитан?

Без да отмества очи от перископа, Горов отвърна:

— Няма голяма промяна.

— Не се ли образува перваз?

— Не. Срутването още не е спряло.

Жуков заслуша доклада на сержанта от помещението за стрелба:

— Преден люк — затворен.

— Зелена лампа.

— Продухване на първа камера.

Горов не слушаше докладите за серията от проверки на апаратурата, защото цялото му внимание бе насочено към айсберга. Нещо не беше наред. Плаващата ледена планина се държеше странно. Или си въобразяваше? Той присви очи, напрегна се да види по-ясно леденото чудовище през високите вълни, продължаващи да обливат равномерно перископа. Целта като че ли не се движеше вече на изток. Всъщност „носът“ на айсберга сякаш започваше да се завърта на юг. Да се завърта бавно. Не. Абсурдно. Не беше възможно. Той затвори очи и се опита да си внуши, че му се привижда. Когато ги отвори обаче, беше още по-сигурен, че…

— Целта променя курса си! — докладва матросът на радара.

— Не може да бъде — възкликна изненадано Жуков. — Не е възможно да стане толкова бързо. Няма какво да го движи.

— И въпреки това го променя — потвърди Горов.

— Не може да е заради торпедото. Само едно торпедо… дори всичките не са в състояние да променят курса на толкова голям айсберг.

— Не. Тук има нещо друго — загрижено изрече Горов.

Капитанът отмести поглед от перископа. Смъкна един микрофон, закрепен за тавана, и заговори, така че думите му да се чуват и в командната зала, и в сонарното отделение, което се намираше непосредствено до нея:

— Искам анализ на дълбочина до двеста и петдесет метра с всички уреди.

От високоговорителя над главата му отвърна бодър глас:

— Започваме пълно сканиране, господин капитан.

Горов отново приближи очи до перископа.

Целта на сканирането бе да се провери дали океанските течения са достатъчно силни, за да повлияят на курса на айсберга. С помощта на сонар с ограничен периметър, термални сензори, сложни подслушвателни устройства и други уреди за морско наблюдение техниците на „Иля Погодин“ щяха да проследят движенията както на топлокръвните, така и на студенокръвните морски обитатели около подводницата. Пасажи от дребна риба и милиардни пълчища крил — тези подобни на скариди рачета, с които се хранят много от по-едрите морски животни — се оставят да бъдат носени от по-силни течения или нарочно се стремят към тях, особено ако тези океански магистрали са по-топли от околните води. Ако пасажите от риба и крил — както и гъсти слоеве планктон — се движат в една посока и ако това съвпадне с някои други показатели, те могат да дадат представа за посоката и скоростта на теченията.

Две минути след като Горов заповяда сканирането, високоговорителят отново изпращя:

— Силно южно течение на дълбочина сто и петнайсет метра.

Горов отмести глава от перископа и отново взе микрофона:

— На каква дълбочина достига.

— Не мога да определя, господин капитан. Задръстено е с планктон. Все едно да се опиташ да гледаш през стена. Имаме показатели от двеста и двайсет метра, но това не е най-ниската му част.

— С каква скорост се движи?

— Около девет възела.

Горов пребледня:

— Повтори!

— Девет възела.

— Невъзможно!

— Майко мила — възкликна Жуков.

Горов пусна микрофона, който се вдигна в предишното си положение, и трескаво се върна при перископа. Намираха се на пътя на чудовището. Масивният леден остров се въртеше бавно и величествено в новото течение, но сега бързо движещата се вода го буташе директно отзад. Айсбергът продължаваше да се върти, за да насочи „носа“ си напред, но все още оставаше с едната си страна към подводницата и щеше да се задържи така още няколко минути.

— Целта приближава — докладва операторът на радара. — Петстотин метра!

Той прочете показателите от уредите.

Преди Горов да успее да отговори, подводницата се разтресе, сякаш подхваната от великанска ръка. Жуков падна. От таблото с картата се разлетяха листове. Това продължи само две или три секунди, но всички бяха разтърсени.

— Какво става, по дяволите? — попита Жуков, докато се изправяше.

— Сблъскахме се.

— С какво?

Айсбергът все още се намираше на петстотин метра от тях.

— Вероятно с ледена отломка — отвърна Горов и заповяда да му се докладва за поражения от всяка част на плавателния съд.

Знаеше, че не са се сблъскали с нещо много голямо, защото в този случай вече щяха да потъват. Корпусът на подводницата не беше темпериран, защото имаха нужда от известна подвижност, за да могат да се потапят и изплуват бързо в тези райони на вариращи температури и налягане. При достатъчно голяма скорост дори парче лед с маса един тон бе в състояние да смачка корпуса като картонена кутия. Очевидно се бяха натъкнали на нещо по-дребно; въпреки това сигурно имаше някакви поражения.

Операторът на сонара докладва положението на айсберга:

— Четиристотин и петдесет метра и приближава.

Горов беше в безизходица. Ако не се потопят, щяха да се сблъскат с тази планина от лед. Ако го направят обаче, преди да установят повредите, имаше опасност да не успеят да изплават отново. Просто нямаха достатъчно време, за да извъртят подводницата и да избягат на изток или на запад, тъй като айсбергът се приближаваше изключително бързо, и то странично — простираше се на по половин километър в двете посоки. Течението със скорост девет възела, започващо на дълбочина сто и петнайсет метра, нямаше да успее да обърне ледения остров с тясната му страна към тях за толкова кратко време, а плавателният съд не беше в състояние да се отдалечи толкова встрани, преди той да ги достигне.

Капитанът вдигна хоризонталния лост на перископа и го прибра в хидравличния му калъф.

— Четиристотин и двайсет метра и приближава!

— Потапяне! — заповяда Горов, въпреки че не беше получил доклад за пораженията. — Потапяне!

Из цялата подводница отекнаха сигнали за потапяне. В същото време започна да вие сирена, предупреждаваща за наближаващ сблъсък.

— Ще се потопим под леда, преди да ни достигне — каза Горов.

Жуков пребледня:

— Той гази сигурно на двеста метра под проклетата повърхност!

Пламтящ от треска, с пресъхнала уста, Никита Горов отговори:

— Знам. Не съм сигурен, че ще успеем.

* * *

Свирепата буря шибаше безжалостно металните бараки. Съединенията на стените скърцаха. По стъклата на тройните прозорчета тропаха ледени кристалчета като ноктите на десет хиляди мъртъвци, искащи да влязат, огромни реки от мразовит въздух обливаха постройките.

В склада Гюнвалд още не беше открил нищо интересно, макар че бе претърсил вече шкафчетата на Франц Фишер и Джордж Лин. Ако някой от двамата имаше склонност към убийство или не беше съвсем стабилен психически или нормален, нищо от личните му вещи не го издаваше.

Гюнвалд се премести към шкафчето на Пит Джонсън.

* * *

Горов знаеше, че сред другите народи руснаците са известни като намръщени, сериозни и мрачни хора. Разбира се, въпреки доказаната от историята склонност на сънародниците му да се свързват с жестоки владетели или обречени на провал идеологии, това беше пълна илюзия. Руснаците умееха да се смеят, да се веселят, да се правят на клоуни и да се напиват със същия успех както всички останали народи. Повечето студенти на Запад четяха Достоевски и се опитваха да се справят с Толстой и точно произведенията на тези автори изграждаха представата им за съвременна Русия. Въпреки това, ако в момента в командната зала имаше чужденци, те щяха да видят сериозни мъже, намръщени, със сключени вежди, потиснати от мисълта за неизбежната съдба.

Докладите за пораженията дойдоха. Никакви повредени херметични прегради, никакви течове. В предната част разтърсването бе по-силно отколкото отзад и беше нарушило сериозно спокойствието на хората в кабината за контрол на стрелбата две палуби под командната зала. Въпреки показателите на контролните табла плавателният съд сигурно беше претърпял някои външни повреди около носа непосредствено до устройствата за потапяне, които засега изглеждаха непокътнати.

Ако външната обвивка беше само одраскана или леко изкривена, подводницата щеше да оцелее. Ако обаче имаше дори средни повреди, особено около шевовете, имаше опасност да не издържи на по-голяма дълбочина. Налягането нямаше да се разпредели равномерно върху целия корпус и поразените участъци можеха да се вдлъбнат и плавателният съд да потъне на дъното.

Гласът на оператора по потапянето прозвуча силно, но спокойно въпреки напрежението:

— Седемдесет метра и продължаваме да се спускаме.

Операторът на сонара докладва:

— Целта се извърта с по-тясната си страна към нас. Продължава да се върти.

— Осемдесет метра — докладва операторът по потапянето.

Трябваше да се спуснат поне на двеста метра. Над водата се виждаха около трийсет метра от леда, а само една седма от айсберга се подаваше над повърхността. За да са сигурни, Горов предпочиташе да се спуснат на двеста и трийсет метра, макар че скоростта на наближаващата цел поставяше под въпрос достигането и на двеста метра.

Операторът на сонара обяви разстоянието:

— Триста и осемдесет метра и приближава.

— Ако не бях атеист, щях да произнеса молитва — каза Жуков.

Никой не се засмя. В този момент никой от тях не беше атеист — дори Емил Жуков въпреки думите му.

Макар че всички изглеждаха спокойни и уверени, Горов надушваше страха в командната зала. Това не беше нито преувеличение, нито метафора. Страхът наистина миришеше — на пот. Студена пот. Всички в помещението се потяха. То направо вонеше на страх.

— Сто и десет метра — докладва операторът по потапянето.

Операторът на сонара също обяви разстоянието до айсберга:

— Триста и петдесет метра и се приближава бързо.

— Сто и двайсет метра.

Спускаха се стремглаво. Налягането върху корпуса бързо се увеличаваше.

Въпреки че следяха собствените си уреди, всички намираха време да хвърлят поглед към дълбокомера, който изведнъж сякаш се превърна в център на помещението. Стрелката му се движеше бързо, много по-бързо от всеки друг път.

Сто двайсет и пет метра.

Сто и трийсет.

Сто и четирийсет.

Всички в подводницата знаеха, че тя е пригодена за извършване на внезапни маневри, но това не намаляваше напрежението. В последните години, докато страната се опитваше да преодолее обедняването, оставено й от тоталитарния режим, бюджетите за отбрана бяха орязани — освен тези за програмите за развитие на ядрените оръжия — и редовните ремонти биваха забавяни, а понякога отлагани за неопределено време. „Погодин“ не беше в най-доброто си състояние; остаряла подводница, която можеше да служи още много години — или да претърпи сериозна авария всеки момент.

— Сто и петдесет метра — докладва операторът по потапянето.

— Целта е на триста метра.

— Сто и шейсет метра.

Горов стисна с две ръце парапета на командната платформа, за да противодейства на наклона на палубата. Кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Целта е на двеста метра!

— Набира скорост, сякаш се спуска по нанадолнище — отбеляза Жуков.

— Сто и седемдесет метра.

Спускаха се бързо, но не колкото се искаше на Горов. Трябваше да се потопят с още шейсет метра, за да са сигурни, че са в безопасност под айсберга — а може би и по-дълбоко.

— Сто и осемдесет метра.

— През цялата си служба съм се спускал толкова дълбоко само два пъти — призна Жуков.

— Ще има с какво да се похвалим — отбеляза Горов.

— Целта е на сто и шейсет метра и приближава бързо! — извика операторът на сонара.

— Сто и деветдесет метра — обяви операторът по потапянето, макар че сигурно виждаше, че всички следят дълбокомера.

Официално максималната дълбочина на спускане на „Иля Погодин“ бе триста и трийсет метра, защото не беше от ядрените подводници, пригодени за дълбоководни операции. Разбира се, ако имаше по-сериозна повреда в обшивката от сблъсъка, тази цифра беше безсмислена. Едно по-силно огъване на корпуса можеше да го направи уязвим и на по-малка дълбочина от посочената в ръководството за управление.

— Целта е на сто и двайсет метра и приближава.

Горов също допринасяне за миризмата в малкото помещение. Ризата му беше мокра на гърба и под мишниците.

Операторът по потапянето вече почти шепнеше, но въпреки това гласът му се чуваше ясно:

— Двеста метра и продължаваме да се спускаме.

Лицето на Емил Жуков беше бледо като на мъртвец. Без да престава да стиска парапета, Горов каза:

— Ще рискуваме да се спуснем с още трийсет метра. Трябва да сме много под леда.

Жуков кимна.

— Двеста и десет метра.

Операторът на сонара с мъка сдържаше гласа си да не затрепери. Въпреки това в доклада му прозвуча известна несигурност:

— Целта е на шейсет метра и приближава. Точно пред носа. Ще ни удари!

— Няма! — възрази рязко Горов. — Ще успеем.

— Двеста и двайсет метра.

— Целта е на трийсет метра.

— Двеста двайсет и пет метра.

— Двайсет метра.

— Двеста и трийсет.

— Целта се изгуби — докладва операторът на сонара, издигайки гласа си с една октава на последната дума.

Всички застинаха в очакване на сблъсъка. „Сигурно съм глупак да рискувам живота си и този на още седемдесет и девет човека само за да спася десет пъти по-малко хора“ — помисли си Горов.

Матросът, който следеше ехолота към повърхността, извика:

— Лед отгоре!

Намираха се под айсберга.

— Какво е разстоянието? — попита Горов.

— Седемнайсет метра.

Никой не издаде радостен възглас. Все още бяха твърде напрегнати за това. Всички обаче въздъхнаха едновременно с облекчение.

— Отдолу сме — не скри изненадата си Жуков.

— Двеста трийсет и пет метра и продължаваме да се спускаме — обяви разтревожено операторът по потапянето.

— Стабилизирай на двеста и петдесет — нареди Горов.

— В безопасност сме — въздъхна Жуков.

Горов подръпна добре оформената си брада и установи, че е мокра от пот.

— Не. Не сме. Никой айсберг няма плоско дъно. Ще има издатини и под двеста метра; има опасност да се натъкнем на такава и на тази дълбочина. Не сме в безопасност, докато не излезем напълно изпод него.

* * *

Няколко минути след разтърсването от торпедото Хари и Пит се върнаха в пещерата, докато останалите все още седяха на завет в шейните. Влязоха само колкото да не са изложени пряко на вятъра.

Трябваше да занесат радиостанцията, носена от Хари, в най-тихия ъгъл, за да се свържат с лейтенант Тимошенко и да разберат какво е станало. Навън вятърът виеше като глутница от хиляди вълци и дори в кабините на шейните шумът бе твърде силен, за да чуят собствените си гласове, камо ли радиостанцията.

Пит предпазливо огледа заклещените ледени плочи, образуващи тавана.

— Изглеждат стабилно! — изкрещя Хари, макар че устата му бе на сантиметри от ухото на чернокожия.

Пит го изгледа неразбиращо.

— Добре е! — изрева Хари и вдигна палец.

Пит кимна в съгласие.

Въпреки това се поколебаха, защото руската подводница можеше да изстреля ново торпедо.

Ако влезеха в пещерата с радиостанцията и руснаците стреляха отново, имаше опасност този път таванът да се срути от разтърсването. Щеше да ги смачка или да ги погребе живи.

Зловещият вятър зад гърбовете им беше толкова силен и студен, че Хари имаше чувството, че някой му е пуснал лед във врата. Той съзнаваше, че няма смисъл да стоят на входа, затова пристъпи напред. Пит го последва с фенерчето и двамата бързо се оттеглиха в дъното на помещението. Ревът на бурята се чуваше значително по-слабо, но дори в най-дълбоката част на пещерата шумът беше толкова силен, че се налагаше да увеличат звука на радиостанцията докрай.

Оранжевият кабел от акумулатора на една от шейните все още беше вътре и Хари включи радиостанцията към него. Предпочиташе да използва енергия от шейната, за да пести батериите на самия апарат.

Докато работеха, Пит попита:

— Забеляза ли посоката на вятъра?

Все още се налагаше да говорят на висок глас, но не беше необходимо да викат.

— Преди петнайсет минути духаше перпендикулярно на сегашната си посока — отвърна Хари.

— Айсбергът отново се е извъртял.

— Какво означава това?

— Да съм проклет, ако знам.

— Ти си специалистът по взривовете. Възможно ли е торпедото да е толкова мощно, че да измени временно курса на айсберга?

Пит енергично поклати глава:

— Не.

— И аз не мисля.

Изведнъж Хари се почувства ужасно отчаян от пълната си безпомощност. Изглежда, самата майка Природа бе решила да ги погуби. Шансовете им намаляваха с всяка минута и скоро щяха да станат нулеви — ако вече не бяха. Въпреки предпазния слой вазелин и плетената маска, въпреки дрехите от гортекс и термолит, въпреки защитата на пещерата и временното затопляне в шейните той започваше да се предава на ненамаляващия, безжалостен, заплашващ да счупи термометъра студ. Ставите го боляха. Въпреки ръкавиците на ръцете му беше толкова студено, сякаш ги бе държал цял час в хладилник. И краката му постепенно изтръпваха. Ако горивото на шейните свършеше и така изгубеха възможността да се топлят в кабините, имаше реална опасност от измръзване и малкото им сили щяха да се стопят бързо; щяха да загубят способността да се движат дори руснаците да успеят да се качат при тях.

Независимо от умората и депресията обаче той нямаше право да се огъне, защото трябваше да мисли и за Рита. Носеше отговорност за нея, защото тя не се чувстваше толкова уверена на леда, колкото него — плашеше се дори при най-благоприятни условия. Независимо какво ще се случи, той бе решен да бъде до нея винаги когато й потрябва, до последната й минута. И благодарение на нея имаше причина да оцелее: мисълта за още щастливи години с нея, за смеха и любовта й, щеше да го крепи и в най-жестоката буря.

— Единственото друго обяснение — отбеляза той, докато включваше радиостанцията и увеличаваше звука, — е, че може би айсбергът е подхванат от ново течение, много по-силно от предишното, и то го е насочило на юг.

— Дали това ще улесни руснаците, или ще ги затрудни?

— Ще ги затрудни, струва ми се. Ако ледът се движи на юг, а вятърът духа почти напълно от север, подветрената страна на айсберга ще е отпред. Не могат да качат хора върху него, ако се движи право срещу тях.

— А часът наближава десет.

— Именно.

— Ако не ни измъкнат навреме… ако се наложи да останем тук и в полунощ, ще се измъкнем ли живи? Не ме баламосвай сега. Как мислиш наистина?

— Би трябвало аз да питам теб. Ти си проектирал тези устройства. Знаеш по-добре от мен какви поражения ще причинят.

Пит го изгледа мрачно.

— Мисля… че ударната вълна ще разтроши по-голямата част от леда, върху който сме сега. Има вероятност около двеста метра от айсберга да се запазят, но не цялото парче между предния край и първия заряд. И ако остане широк сто и петдесет или двеста метра, знаеш ли какво ще стане?

Хари го знаеше много добре.

— Айсбергът ще бъде широк сто и петдесет и висок двеста и петдесет метра.

— А така не може да плува.

— Нито за минута. Центърът на тежестта му ще е изместен. Ще се преобърне, за да заеме по-изгодно от физическа гледна точка положение.

Те се втренчиха един в друг, докато радиостанцията между тях пращеше и съскаше, пригласяйки на вятъра при входа.

Накрая Пит каза:

— Де да бяхме успели да извадим десет заряда?

— Само че не успяхме. — Хари вдигна микрофона. — Да видим какви новини имат руснаците.

* * *

Гюнвалд не намери никакви доказателства за вина в шкафчетата на Пит Джонсън и Клод Жобер.

Петима заподозрени. Никакви мрачни открития. Никакви улики.

Той стана от сандъка и отиде в другия край на помещението. На това разстояние от разбитите врати — макар че дистанцията сама по себе си не намаляваше чувството му за вина — той реши, че може да запали лулата си. Имаше нужда от нея, за да се успокои и да събере мислите си. Скоро наоколо се разнесе блаженият аромат на тютюн с вишнева есенция.

Той затвори очи, облегна се на стената и се замисли за многобройните вещи, които беше намерил в шкафчетата. На пръв поглед сред тези предмети нямаше нищо необичайно. Възможно беше обаче уликите, ако изобщо ги имаше, да са почти незабележими. Можеше да ги открие само ако се замисли. Затова внимателно си представи всеки предмет и затърси нещо необичайно, на което не е обърнал внимание, когато е държал съответната вещ.

Роджър Брескин.

Франц Фишер.

Джордж Лин.

Клод Жобер.

Пит Джонсън.

Нищо.

Ако някой от тези мъже беше душевно нестабилен, потенциален убиец, със сигурност бе дяволски хитър. Криеше лудостта си толкова добре, че дори в личните му вещи нямаше никаква следа, която да я показва.

Разтревожен, Гюнвалд изпразни лулата си в едно кошче за боклук, пълно с пясък, прибра я в джоба си и се върна при шкафчетата. На пода бяха извадени най-ценните свидетелства за пет живота. Докато събираше предметите и ги прибираше по местата им, чувството му за вина се смени със срам, че се е набъркал така в личния живот на други хора, въпреки че обстоятелствата го налагаха.

Тогава видя плика. Двайсет и пет на трийсет сантиметра. Около два сантиметра дебел. В самото дъно на едно от шкафчетата.

В бързината го беше пропуснал най-вече заради сивия му цвят, подобен на този на ламарината, върху която стоеше, и защото бе забутан най-отдолу и най-отзад в шкафчето. Наистина остана изненадан, че го вижда едва сега. В момента, в който го намери, Гюнвалд изпита предчувствие, че точно тук се съдържат уличаващите доказателства, които търсеше.

Пликът беше здраво закрепен за задната стена. Когато го взимаше, Гюнвалд установи, че е залепен с тиксо, следователно нарочно бе поставен така, за да не бъде открит дори при разбиване на шкафчето.

Пликът беше затворен само с една метална закопчалка и Гюнвалд го отвори. Вътре имаше тетрадка със спирала, съдържаща между страниците си изрезки от вестници и списания.

С неохота, но без колебание Гюнвалд заразлиства тетрадката. Съдържанието го шокира повече, отколкото беше очаквал. Отвратително. Всяка страница. Той веднага разбра, че притежателят на този дневник е, ако не побъркан маниак, то поне човек със сериозно душевно разстройство, опасен за околните.

Гюнвалд затвори тетрадката, изключи лампата в задната част на склада и бързо навлече шубата и външните си обувки. Спъвайки се в преспите, с наведена глава, за да защити лицето си от свирепия вятър, носещ ледени кристалчета, той изтича обратно в комуникационния център, за да уведоми Хари колкото се може по-скоро за откритието си.

* * *

— Лед над нас. Трийсет метра.

Горов слезе от командирската площадка и застана до матроса, следящ ехолота към повърхността.

— Лед над нас. Четирийсет метра.

— Как е възможно да се оттегля? — намръщи се Горов; не искаше да повярва на апаратурата, на която досега винаги се беше доверявал. — Айсбергът би трябвало вече да се е обърнал на дължина, не е възможно да сме минали и половината от дължината му. Над нас все още виси огромна дълга планина.

Матросът се намръщи.

— Не разбирам, господин капитан. Ледът вече е на петдесет метра над нас и продължава да се издига.

— Петдесет метра между нас и долната част на айсберга?

— Тъй вярно.

Ехолотът за изследване на повърхността бе усложнена версия на този, който използваха за изучаване на дъното. Изпращаше високочестотни звукови вълни нагоре, улавяше ехото, отразено в долната част на айсберга (който се намираше над тях) и така определяше разстоянието между най-горната част на рубката и замръзналия таван на океана. Беше обичаен уред за всяка подводница, на която можеше да се наложи — в изключително редки случаи — да се потопи под полярния леден слой при бягство от някой вражески плавателен съд.

— Петдесет и пет метра, господин капитан.

Писецът на ехолота трептеше нагоре и надолу по въртящата се ролка милиметрова хартия. Черната ивица, която очертаваше, ставаше все по широка.

— Шейсет метра до леда над нас.

Леденият таван над тях продължаваше да се вдига. Нямаше логика.

Високоговорителят над командната площадка изсъска и изпращя. Гласът, който прозвуча от него, беше дрезгав и металически като всички гласове, изкривени от интеркома. Матросът от станцията за контрол на стрелбата докладва онова, което Никита Горов се беше надявал да не чуе на никаква дълбочина, а още повече на сто и петдесет метра под повърхността:

— Господин капитан, предната херметична преграда сълзи.

Всички в командната зала застинаха. Досега вниманието им беше приковано към докладите за айсберга над тях, защото основната опасност бе да не се забият в някой висящ леден сталактит. Докладът на матроса от торпедния отсек им напомняше, че преди да започнат потапянето, са претърпели сблъсък с ледено парче с неизвестна големина и че на сто и петдесет метра под водата всеки квадратен сантиметър от корпуса е подложен на жестоко налягане. Милиони тонове морска вода ги деляха от света на небето, слънцето и свежия въздух, който беше техен истински дом.

Горов смъкна прикрепения към тавана микрофон и каза:

— Капитанът до торпедния отсек. Зад тази преграда има суха изолация.

Сега високоговорителят се беше превърнал в център на вниманието.

— Тъй вярно. Само че от преградата капе. Изолацията сигурно вече е мокра.

Очевидно при сблъсъка бяха претърпели сериозна повреда.

— Много ли тече?

— Само сълзи, господин капитан. Съвсем слабо.

— Къде го открихте?

— По шева между четвърта и пета торпедна камера.

— Пукнатини.

— Не.

— Наблюдавайте го внимателно.

— Само това гледам, господин капитан.

Горов пусна микрофона и той се върна на мястото си.

Жуков се беше качил на командната площадка.

— Можем да променим курса, господин капитан.

— Не.

Горов знаеше какво е хрумнало на помощник-капитана. В момента се движеха по дължината на айсберга и половината от него — поне половин километър — оставаше все още над тях. Наляво и надясно обаче имаше възможност да излязат в открити води след двеста-триста метра, защото широчината на айсберга бе значително по-малка от дължината. Промяната на курса изглеждаше разумна стъпка, но щеше да им коства усилия.

— Докато променим курса, ще сме излезли зад айсберга — каза Горов. — Дръжте този курс, лейтенант.

— Слушам.

— Продължаваме напред, освен ако течението не започне да ни върти.

Матросът при ехолота обяви:

— Осемдесет метра до леда над нас.

Отново това тайнствено вдигане на леда.

Те не се спускаха. И Горов много добре знаеше, че айсбергът не може да се понесе като с магия във въздуха. Защо тогава се увеличаваше разстоянието до него?

— Дали да не започнем да изплаваме? — попита Жуков. — Да се приближим малко към леда. Ако се вдигнем на двеста метра, тази преграда в торпедния отсек може да спре да капе. Налягането ще е значително по-малко.

— Продължаваме на тази дълбочина — отсече Горов.

Той се тревожеше повече за изпотените си подчинени, отколкото за капещата преграда. Те бяха способни мъже и имаха с какво да се гордеят в службата си. Бяха попадали в много напрегнати ситуации и винаги запазваха спокойствие и действаха професионално. Досега обаче самообладанието и уменията бяха единственото, което им помагаше да оцелеят. Този път имаха нужда и от много късмет. Никакво самообладание и никакви умения нямаше да ги спасят, ако обшивката се счупи под огромното налягане. Сега се налагаше да се доверяват не само на себе си, а и на непознатите инженери, проектирали подводницата, и на работниците в корабостроителницата, които я бяха направили. Може би това нямаше да ги тревожи толкова, ако не си даваха сметка за икономическата криза, довела до свиване на бюджета за поддръжка на плавателните съдове. Това вече бе достатъчно, за да ги изкара от самообладание — и вероятно да ги направи невнимателни.

— Не можем да изплаваме — настоя Горов. — Над нас все още има лед. Не знам какво става тук, защо леденият слой се вдига, но трябва да внимаваме, докато не си изясним положението.

— Деветдесет метра до леда над нас.

Горов отново погледна милиметровата хартия на ехолота.

— Сто метра, господин капитан.

Писецът внезапно спря да се движи. Започна да чертае права тънка линия по милиметровата хартия.

— Открита вода! — обяви изненадано матросът. — Над нас няма никакъв лед.

— Излязохме ли изпод айсберга? — попита Жуков.

— Невъзможно — възкликна Горов. — Това е огромен айсберг, дълъг е поне километър. Не сме минали повече от половината. Не можем…

— Над нас отново има лед! — обяви оператора на ехолота. — Сто метра. Лед на сто метра и се спуска.

Горов се втренчи в писеца на ехолота. Водният слой между подводницата и долната част на айсберга изтъняваше бързо.

Деветдесет метра. Седемдесет.

Шейсет. Четирийсет. Трийсет.

Двайсет и пет. Двайсет.

Разстоянието се задържа на петнайсет метра за няколко секунди, но скоро започна да варира силно: петнайсет метра, петдесет, отново петнайсет, двайсет и пет, петнайсет, седемдесет, нагоре и надолу, нагоре и надолу по съвършено непредвидим начин. Сетне пак се закрепи на петнайсет метра и писецът започна да се движи по-малко хаотично.

— Разстоянието се задържа постоянно — докладва операторът на ехолота. — Между петнайсет и двайсет метра. Слаби промени. Задържа се… продължава все така… държи едно ниво…

— Възможно ли е ехолотът да не е показвал правилно? — попита Горов.

Операторът на уреда поклати глава:

— Не. Не мисля. Сега изглежда съвсем добре.

— В такъв случай правилно ли разбирам какво е станало преди малко? Да не би насред айсберга да има дупка?

Операторът продължаваше да следи внимателно показалеца на ехолота, готов да сигнализира, ако разстоянието между тях и леда спадне под петнайсет метра.

— Да — отвърна. — Така мисля. Всичко сочи, че сме минали под дупка. Почти в средата на айсберга.

— Дупка с формата на фуния.

— Тъй вярно. Започна като обърната чиния, но когато стигнахме под средата на кухината, горните й две трети се стесниха значително.

С нарастваща възбуда Горов се осведоми:

— И така достига повърхността на айсберга?

— Не съм сигурен, господин капитан. Но стига поне до повърхността на водата.

Ехолотът, разбира се, не беше в състояние да открива предмети над морската повърхност.

— Дупка — замисли се на глас Горов. — Как, за бога, се е получила?

Никой не отговори.

Горов вдигна рамене:

— Може би учените от „Еджуей“ ще знаят. Те изследват леда. В момента най-важното е, че я има, независимо как се е получила.

— И защо е толкова важна тази дупка? — не разбра Жуков.

В главата на Горов се зараждаше една идея, наченка на изключително рискован план за спасение на учените. Ако кухината…

— Открита вода — обяви операторът на ехолота. — Над нас няма повече лед.

Емил Жуков натисна няколко клавиша на командния компютър. Погледна монитора:

— Данните съвпадат. Като се има предвид нашата скорост и тази на течението, би трябвало да сме излезли изпод айсберга. Този път се измъкнахме.

— Открита вода — повтори матросът.

Горов погледна часовника си: 22:02. До избухването на шейсетте заряда оставаха по-малко от два часа. Нямаше време за обичайна спасителна акция. Нестандартният план, оформил се в главата на капитана можеше да прозвучи на някого като пълна лудост, но имаше възможност да бъде изпълнен за ограниченото време, с което разполагаха.

Жуков се изкашля. Без съмнение загрижен за влагата, избиваща по херметичната преграда, помощник-капитанът чакаше заповед за изплаване на по-безопасна дълбочина.

Горов смъкна микрофона от тавана:

— Капитанът до торпедния отсек. Как е там?

— Все още капе, господин капитан — прозвуча високоговорителят над главите им, — но не се усилва.

— Продължавайте наблюдението. И запазете спокойствие. — Горов пусна микрофона и се върна на командната площадка. — Двигатели на половин мощност. Ляво на борд.

От удивление издълженото лице на Емил Жуков стана още по-издължено. Той отвори уста да заговори, но не издаде нито звук. Преглътна тежко.

— Искате да кажете, че няма да се издигнем?

— Не веднага — отвърна Горов. — Ще поплаваме още малко под това чудовище. Искам да хвърля още един поглед на онази дупка.

* * *

Звукът на радиостанцията беше увеличен до максимум, за да може гласът на руския свързочник да се чува въпреки бурята, виеща като звяр пред входа на пещерата и над тавана от заклещени един в друг ледени късове. Силното пращене и скърцане от смущенията отекваше между стените като звук от чегъртане на нокти върху стиропор.

Останалите се бяха присъединили към Хари и Пит, за да чуят удивителната новина от източника. Бяха се скупчили в дъното на пещерата.

Когато лейтенант Тимошенко описа кухината под плаващия им леден затвор, Хари обясни вероятната причина. Айсбергът се беше отчупил под влиянието на огромна вълна, а цунамито се бе образувало от трус с епицентър почти непосредствено под тях. В тази част на света земетресенията почти винаги са свързани с вулканична активност, както свидетелстват силните изригвания в Исландия отпреди няколко десетилетия. И ако вулканичната дейност на морското дъно се беше активизирала заедно с трусовете, във водата със сигурност се бяха излели обилни потоци лава. Възможно бе тази дупка и останалите неравности на дъното на айсберга да са оформени от изригващи потоци вряла вода.

Въпреки че идваше от изплавалата на повърхността подводница само на неколкостотин метра от тях, гласът на Тимошенко бе заглушен от смущения, макар да не прекъсваше:

— Капитан Горов вижда три възможности. Първо, дупката в дъното на айсберга да завършва с плътен леден таван над водната повърхност. Второ, да води към пещера или тясна цепнатина. И трето, да продължава още трийсет метра нагоре и да се отваря на повърхността на айсберга. Как ви звучи това, доктор Карпентър?

— Да — отвърна Хари, впечатлен от логиката на капитана. — Мисля, че знам какъв точно е случаят.

Той разказа на Тимошенко за цепнатината, отворила се по средата на айсберга при преминаването на гигантските вълни под ледения слой.

— Когато отивахме да поставяме експлозивите, я нямаше, но на връщане към временния лагер се натъкнахме на нея. Едва не пропаднах вътре, изгубих шейната си.

— И тази цепнатина стига до водната повърхност, така ли? — осведоми се Тимошенко.

— Не съм сигурен, но подозирам, че е така. Доколкото мога да пресметна, намира се точно над кухината, която сте открили отдолу. Дори лавата да не е успяла да пробие целия лед над повърхността, нагорещената вода сигурно е причинила поне разцепване. И получените цепнатини със сигурност водят надолу до кухината, която сте засекли с ехолота.

— Ако дупката е под тази цепнатина, може би е по-правилно да я наречем шахта или тунел — готови ли сте да се опитате да слезете в нея?

Въпросът се стори странен на Хари. Той не виждаше смисъл да слиза в пропастта, където бе изчезнала шейната му.

— Ако се наложи да го направим, предполагам, че имаме нужда от някаква катерачна екипировка. Какъв обаче е смисълът? Не разбирам какво сте намислили.

— Така ще се опитаме да ви измъкнем. Ще минете през тунела и ние ще ви вземем изпод айсберга.

В пещерата около Хари останалите осем човека отговориха с възгласи на изненада.

Той им направи знак да запазят тишина. Отново заговори на руския радист:

— Да слезем в тази дупка, в този тунел, и да се доберем по някакъв начин до подводницата? Как ще стане?

— С водолазна екипировка.

— Ама ние нямаме такава.

— Ние имаме.

Тимошенко обясни как могат да им изпратят екипировката.

Хари беше впечатлен от находчивостта на руснаците, но все още бе настроен скептично.

— Занимавал съм се с водолазен спорт, но знам, че човек може да се гмурне толкова надълбоко само ако е добре подготвен и разполага със специална екипировка.

— Ние имаме специална екипировка. Страхувам се, че ще се наложи да се гмуркате без необходимата подготовка.

През следващите пет минути Тимошенко описа в подробности плана на капитан Горов.

Планът беше блестящ, пълен с въображение, смел, добре обмислен. На Хари му се прииска да се срещне с Никита Горов, да види що за човек е.

— Може да проработи, но е рисковано — отбеляза. — А и няма гаранция, че тунелът от вашата страна излиза и при нас. Може да не успеем да го открием.

— Възможно е — съгласи се Тимошенко, — но това е най-добрата възможност. До взрива остава само час и половина. Не е възможно да стигнем с лодките до айсберга, да го изкачим и да ви свалим за толкова кратко време. Сега вятърът идва зад айсберга, духа силно и от двете му страни. Ще се наложи да изтеглим лодките в предната му част, а цялата ледена планина се движи с девет възела.

Хари знаеше, че е вярно. Беше казал на Пит почти същото само преди половин час.

— Лейтенант Тимошенко, трябва да го обсъдя с колегите си. Дайте ни една минутка, моля.

Все още приведен над радиостанцията, Хари се обърна към останалите:

— Е?

На Рита щеше да й се наложи да се бори с фобията си както никога преди — защото никога не беше влизала в леда, никога не се бе озовавала заобиколена отвсякъде от него. Въпреки това тя първа заговори:

— Да не губим време. Разбира се, че ще го направим. Не можем просто да седим и да чакаме да умрем.

Клод Жобер кимна:

— Нямаме голям избор.

— Шансът да успеем е едно на десет хиляди — прецени Фишер, — но нали такава беше и вероятността за трус, преди да стигнем лагера.

— И аз съм съгласен — обяви Браян.

Роджър Брескин кимна:

— И аз.

— Аз се присъединих към експедицията заради приключението — каза Пит Джонсън. — Сега виждам, че ще получа повече силни усещания, отколкото съм очаквал. Ако се измъкнем живи от тази бъркотия, кълна се, ще прекарвам вечерите си само у дома с хубава книга.

Хари се обърна към Лин:

— Е, Джордж?

Китаецът бе вдигнал очилата и бе свалил плетената си маска; ужасът личеше по всяка бръчка на лицето му.

— Ако останем тук, ако не се измъкнем преди полунощ, има ли шанс да преживеем експлозията и остатъкът от айсберга да ни издържи? Останах с впечатлението, че преди да се появи тази подводница, разчитахме само на това.

Хари постави въпроса ребром:

— Ако вероятността за успех на плана на капитан Горов е едно на десет хиляди, шансът да оцелеем след експлозията е едно на милион.

Лин хапеше долната си устна толкова силно, че Хари не би се учудил, ако по брадичката му потече кръв.

— Джордж, с нас ли си, или не?

Накрая Лин кимна.

Хари отново вдигна микрофона:

— Лейтенант Тимошенко?

— Чувам ви, доктор Карпентър.

— Решихме, че планът на капитана ви има логика. Ще го изпълним… ако е възможно.

— Възможно е, докторе. Убедени сме.

— Трябва да действаме бързо. Не вярвам да стигнем до цепнатината преди единайсет часа. Така ни остава един час за всичко останало.

— Ако всички си представим какво може да се случи в полунощ, това ще ни накара да съберем достатъчно сили, за да успеем навреме — каза Тимошенко. — Късмет.

— И на вас — отвърна Хари.

* * *

След няколко минути, когато бяха готови да напуснат пещерата, Хари още не беше получил обаждане от Гюнвалд. Когато се опита да се свърже с „Еджуей“, от радиостанцията се чу само пращене.

Очевидно щеше да се наложи да влязат в цепнатината, без да знаят кой от тях е вероятният нападател на Браян Доърти.

* * *

Дори най-съвършената телекомуникационна екипировка не е в състояние да се справи със смущенията, причинени от зимна полярна буря. Гюнвалд вече не приемаше силния сигнал от американската база в Туле. Опита на всички честоти, но бурята властваше над целия ефир. Единствените откъслечни човешки звуци бяха части от някаква музикална програма, които ту се чуваха, ту заглъхваха през пет секунди. От радиостанцията звучаха само смущения: вой, скърцане, стържене, съскане, пращене — концерт на хаоса без акомпанимент дори от един човешки звук.

Той се върна на честотата, на която би трябвало да предава Хари, наведе се над радиостанцията, доближи микрофона до устните си, сякаш можеше да установи връзка със силата на волята си.

— Хари, чуваш ли ме?

Само смущения.

Може би за петнайсети път той прочете своя и техния код, повишавайки глас, сякаш се опитваше да надвика пращенето.

Никакъв отговор. Тук не ставаше въпрос да ги чуе или те да го чуят. Те просто не приемаха сигнала му.

Знаеше, че трябва да се откаже.

Гюнвалд погледна тетрадката, отворена върху масата до него. Макар че беше разглеждал тази страница вече десетки пъти, той потрепери.

Не можеше да се откаже. Те трябваше да знаят какъв звяр има сред тях.

Отново се опита да се свърже.

Отново само смущения.