Иван Янев
Симаргал (9)

9.

Срещнаха се близо до едно кафе с външни масички. Тя му се усмихна, Ян също. Тръгна към нея и се вцепени. Не се бяха виждали много време, но за него това нямаше значение, а може би имаше, и той не беше сигурен. Повече от всичко желаеше тя да е добре, да е щастлива. На метър-два от нея се спря и я гледаше глуповато. Тя беше различна, тя беше променена. Сякаш му трябваха векове да преодолее тези един-два метра. Тя продължаваше да се усмихва, но в устните й сякаш имаше някакво напрежение, може би се страхуваше как ще реагира той. Приближи се, докосна я по рамото, прегърна я.

Положи ръка на подутия й корем и дълбоко въздъхна:

— Значи… — не можа да продължи.

— Да. Трябваше да ти кажа, но… — и нейните думи липсваха.

Все пак тя първа се окопити:

— Нека да пием по чай и кафе и да ядем принцеси, искаш ли?

— Да, да, разбира се — след известна пауза каза той. Седнаха на кръглата пластмасова маса, той гледаше с блуждаещ поглед в нея, а тя, все едно че нищо не забелязваше, каза:

— Отивам да взема кафе, чай и принцеси, нали?

Ян кимна. Тя влезе в кафенето, а той се облакъти на масата и хвана главата си с ръце. Моника забеляза, че има промяна, но все още не можеше да я определи. Очите му някак бяха посивели, но имаха същата топлота и плам. Лицето му беше някак изпито, но все така хубаво. Чупливата тъмна коса някак се беше изправила, но беше все така гъста и буйна. Вълните на устните му се бяха опънали в една линия, но бяха все така меки и съблазнителни. Как беше възможно хем да е той, хем да не прилича съвсем на себе си?

Главата много му тежеше. Този път вероятно нямаше да издържи и накрая щеше да свърши всичко. Това означаваше липса на болка, липса на каквато и да е тежест. На съседната маса седеше най-вероятно кварталният пияница.

— Братле, не се шашкай! Девойчето си го бива. Хубавелка е, така че ти си късметлия. Е, може да си направил белята, но в крайна сметка това е животът. Не унивай, брат! Ти ако знаеш аз… — пияницата преглътна потока от думи, защото жената излезе от заведението, като носеше две стиропорени чаши и две принцеси върху хартиени чинийки.

— Заповядай! — каза жената и сложи пред него кафето и принцесата. Настани се и лакомо се зае със своята, вдигаща още пара. Той я гледаше, никога не беше яла с такъв апетит, но сега си имаше съвсем тривиално обяснение. Преряза го нещо вътре, присви се на стола. Тя изяде своята принцеса, а той още не беше я дори помирисал. Като в мъгла се пресегна и й подаде и своята. Тя го погледна внимателно:

— Не си ли гладен?

— Бих се зарадвал, ако ти я изядеш. Знаеш, че ми харесва да те гледам, докато се храниш, пиеш, усмихваш, дишаш. Толкова години съм го правил, нека и сега да го сторя.

Тя мълчаливо пое хартиената чинийка от ръката му и се зае със съдържанието.

— Пий тогава кафе!

Той машинално протегна ръка и взе чашката. Отпи, кафето беше горчиво, такова го обичаше, но сега не усети изобщо вкуса му. Пияницата все така си седеше на другата маса, но сегиз-тогиз им хвърляше по някой разнежен поглед.

— Хубаво ли е кафето? — попита тя, за да разчупи тягостната тишина.

— Да. Да, разбира се. Много е хубаво — като насън отговори той. После стана, доближи се до нея, тя тъкмо беше приключила и с втората принцеса. Прегърна я с едната си ръка така, както си седеше на стола, а другата положи върху корема й. Беше пораснал, той го погали с благоговение. Очите му се насълзиха, но той положи усилия да преглътне тази слабост. Отново го преряза нещо вътре.

Тръсна глава, обърна лице към нейното, усети, че и тя не е спокойна. Нещо в изражението му, в поведението му я притесняваше.

— Моника, нали знаеш, че за мен е най-важно ти да си щастлива. Аз не можах да ти дам щастието, от което имаше необходимост, но… — не можа да продължи.

— Знам, че ме обичаш, Ян. Да, казах ти, че не искам да имам повече деца, но ето, сега ще имам. Сам виждаш, че бременността ми е напреднала и остава малко време. Майка ще дойде, за да ми помага за бебето. Тя достатъчно през годините помагаше на брат ми, сега ще дойде при мен.

Той отново усети прорязването вътре и тежестта се увеличи още повече. Мъжът се наведе, целуна бившата си съпруга по бузата и каза:

— Надявам се, че младежът си го бива. Защото в противен случай…

— О, моля те! Не се превземай. Той е много добър и внимателен, а откакто разбра, че ще става татко, така се трогна, че направо полудя от щастие.

— Каза ли на Габриела?

— Все още не. Не съм сигурна как да й съобщя. Малко се притеснявам, честно казано. Струва ми се, че може още да не е преглътнала раздялата ни.

— Габриела е невероятно момиче, така че просто й се довери и й кажи новината. Тя ще се зарадва, като разбере, че си щастлива и бременна.

— Добре. Може би си прав. Нали не забравяш, че аз съм нейна майка, така че нищо по-естествено от това да е невероятна, умна и съобразителна — каза Моника, смеейки се.

— Да, но аз съм неин баща и нищо чудно да се нацупи, че вече няма да е единственото дете? — повдигна закачливо вежда Ян.

— Мха-ха — почти се задави с принцесата си Моника. — А ти? — преглътна сухо. — Ти как я караш? Виждам, пуснал си брада. Ще си спестя мнението.

— Карам я някак си, както се пее в една песен. Няма кой знае какви новости около мен. Пуснах брада, малко да разнообразя. — А наум си каза: Моника, ако знаеш в какви лайна съм заседнал, косите ти ще се изправят като бамбукови пръчки.

— Щастлив ли си?

Той помълча няколко секунди.

— Питаш ме дали съм щастлив. Ще ти отговоря. И отговорът е много лесен. Да, щастлив съм. Щастлив съм тогава, когато хората, които обичам, са щастливи. Това ми стига, дори това е повече от всичко, което мога да си пожелая. От друго нямам нужда — Ян прочисти гърлото си, знаейки, че казаното не е съвсем истина.

— Как са Амира и майка й? Как се казваше, забравих.

— Отдавна не съм ги виждал. Иска ми се да са добре. Лейла се казваше. — Моника не обърна внимание на миналото време.

— Но вие…

— Нека да говорим за теб. При мен няма нищо интересно. А и знаеш, че кажи-речи съм като монах. Абе, почти светец — засмя се мъжът.

— Да, да. Ако не те познавах, можеше и да ти повярвам. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря ти. Молбата ми е, ти ако имаш нужда, веднага да ме потърсиш. — Той й подаде листче и се изправи. — Щастливец е този… Ъъъъъъ… Как се казваше. Нещо кучешко имаше. — Моника му хвърли строг поглед. — Добре, де, не се ядосвай. Шегувам се. Кажи на Съни, че го поздравявам за избора му на жена. А и също го поздравявам, че е успял да направи дете. — Моника втвърди погледа си. — Ох, извинявай пак. Но още ми е трудно да свикна с новото положение. Майтапя се, но му кажи съвсем сериозно, че е лесно да се направи дете, трудно е след това да се изгради личност. — Подаде й ръка. Тя я пое и се изправи.

Ян се насочи към отрупаното с листи бюро. Пожарът от залеза гореше върху една от белите страници. Вдигна я и зачете:

През 980 г. Владимир I Велики, князът на Киевска Рус, създава пантеон на славянските божества. Поемайки властта, Владимир Велики е бил ревностен привърженик на езичеството и славянските вярвания.

Гърлото му запари. Пожарът се пренесе от листа надолу към гърдите му. Отломки от спомени западаха в съзнанието му. Двамата със Стайко често спореха на тази тема. И ето, той държеше в ръцете си доклада на приятеля си. Специално му подари своето изследване, за да го дразни и да му докаже, че е прав:

Има сведения, че още преди V век славяните са посещавали Балканския полуостров. Но през V и особено през VI век те все по често минавали р. Дунав и плячкосвали от снагата на Византия. Спокойно може да се каже, че през VII век колонизацията на Балканите от страна на славяните до голяма степен е финализирана.

Религиозният им пантеон е бил доста богат. Те са имали политеистични вярвания. Вярвали в множество божества, духове, демони, в магии… В славянската митология има немалко бели петна. Това дава възможност на редица автори да правят различни тълкувания, които се базират на повече от косвени устои. При много трудове, в зависимост какви източници използват техните автори, боговете дублират своите функции. А могат и коренно да се отличават. Тоест един и същи бог да има различни задължения, приписвани му от различните автори. Темата за славянския пантеон е многопластова, широкомащабна и изключително оскъдна откъм източници:

Перун — върховният славянски бог. Повелител на гръмотевиците и светкавиците. Покровител на войните.

Сварог — върховен бог преди Перун и негов баща, богът на небесния огън, слънцето.

Лада — богиня на любовта, радостта, красотата, брака.

Велес или Волос — бог на мъдростта, благоденствието и на стадата.

Морена — богиня на страданието и смъртта.

…

Стопан — добър домашен дух.

Хала — лош въздушен дух.

Самодивите, самовилите — горски духове с образ на красиви…

И тук листът свършваше. Ян се разтършува. Изрови всичко от бюрото. Един лист се беше заклещил, смачкан зад стари курсови работи. Дръпна го и хартията се скъса. Разгъна го със зачервено лице и погледна раздраната част:

Симаргал, Симаргл — божество, което пази посевите, свещеното крилато куче. Представлява куче с крила и се отъждествява с въоръженото добро.

„Крилатото куче, пазител на посевите. Това е божеството, което се бори срещу злото в полза на доброто. Въоръженото добро“ — повтори на глас Ян и усети как вече му пари и стомахът.

Докладът, изнесен на научна конференция „Митове и вярвания на славяните“, носеше провокативното заглавие „Българите изпреварват руснаците по пътя на цивилизационния избор“. Разработката беше добре мотивирана, можеше да мине като сериозно научно доказателство, че българите не са били винаги, както сега — обезверени и апатични. „Трудно се преглъща, че, от една страна, България е най-старата държава в Европа, а, от друга, половината от съществуването си е била под чуждо господство“ — Ян си спомняше думите на приятеля си. Мислите му препускаха, гонеха се, удряха се в главата му. Започна да чете отначало доклада. Изнамери и последния лист, обърна го и видя надписа:

Няма значение колко лоши примери за българи има сега, по-важното е да помним добрите примери в миналото и да се опитаме да запазим настоящите и за бъдещето.

Стайко

Пожарът на мислите обгърна цялото му тяло. Ян усети крайниците си като въглени, след което се разтопи в тъмнината на дивана си.