Иван Янев
Симаргал (21)

21.

Отборът, добре подготвен, идваше да покаже наученото и натренираното, в което бяха инвестирали много усилия, време, енергия, нерви, постоянство. Само така можеха да достигнат до оная удовлетвореност, към която се стремяха. Особено по-опитните в отбора. Те именно се радваха на по-малките. Знаеха, че дългогодишният им труд няма да отиде на вятъра. Знаеха, че несгодите са си стрували, след като има кой да поеме щафетата. Щеше да е жалко и несправедливо, ако с тях и спортът затихне. Но и Борис, и Светулката даваха сериозни индикации, че са мъжки момчета. В Йовко и Славун имаше още много хляб. И двамата все още не бяха достигнали своя спортен апогей, в чийто връх се събираха физически данни, психическа устойчивост, спортен опит, баланс. Веспи продължаваше да се мери с по-малките и не им се даваше. Но и той знаеше, че тялото си има свой предел. Боби отдавна не се съревноваваше с никого. Играеше за удоволствие и се раздаваше докрай, без да се щади.

Мачът трябваше да се спечели, за да може отборът да се класира напред. Треньорът внимаваше и се съобразяваше с индивидуалните възможности — физически и психически — на всеки. Искаше да запази всеки от състезателите си за цялото времетраене на турнира. Стартира с Веспи, като опитен на дясното крило, ляв — Светулката, а център — Борис. Така или иначе, младите трябваше да трупат опит и самочувствие. Жребият се оказа благосклонен — топката се падна на тях. С първия удар Веспи откри резултата. Успяха да го задържат през първите три минути, когато съдиите видяха дузпа. Борис, в старанието си да върне бързо една топка, очевидно я хвърли след шестия метър, което по правилата на голбала е дузпа. Младокът застана именно на линията на шестия метър, така му препоръча Веспи, за да скъси ъгъла на идващата топка. Когато голбалистът застане на голлинията, тогава трябва да е много бърз, защото ъгълът става много голям. Борис беше бърз, но все пак реши да послуша старото куче. Първоначално стоеше в средата на линията, но щом чу, че топката е в тяхното дясно крило, веднага направи две крачки наляво. Съдията свирна и извика: „Плей!“. Топката, изключително силна и точно насочена, вървеше точно по аутлинията, на практика неспасяема. Борис с котешки рефлекс реагира, плонжира, лактите му се озоваха на аутлинията и още не бяха допрели терена, топката ги удари с голяма сила. Кълбото подскочи, прехвърли протегнатите ръце на Борис и с убита скорост бавно се затъркаля към вратата. Преминеше ли голлинията, това щеше да е изравнително попадение. Борис рязко се превъртя назад, протегна ръка, но само докосна топката и дори я подбутна към собствената си врата. Топката премина третия метър и продължи бавно да се търкаля към вратата. Борис не се предаде, скочи на колене и се изстреля като пружина, в опит да достигне топката и да я отклони встрани от вратата. Притежаваше ряз, на който можеше да завиди всеки спортист. Замахна с лявата ръка и с дланта удари топката, която промени малко своята траектория и се насочи към ъгъла на вратата.

Публиката със затаен дъх следеше драмата. Треньорът се държеше за главата с полуотворени очи. От удара с дланта на Борис и новата траектория на топката, звънчетата почти спряха да шумят^[1]. Кълбото продължаваше да се хлъзга към ъгъла на вратата, докосна мястото там, където гредата, подът и голлинията се съединяваха. В следващия миг щеше да влезе зад голлинията или щеше да се отклони и да пресече аутлинията. Отклони се към голлинията. Тръгна по нея. Борис, след шамара, който удари на топката, беше скочил и с лека парабола по посока на противоположния ъгъл. Стигнал до голлинията, плонжира и се плъзгаше по нея. Не чуваше топката. Пръстите му я докоснаха, усети как топката се люшна навътре. С яростно движение на ръцете лопати, изхвърли топката по посока на центъра на игрището. Цялата зала избухна в аплодисменти за младия неотстъпчив спортист.

В крайна сметка, полувремето приключи 2:1 за противника. На полувремето треньорът направи пълна смяна, като искаше да вкара вече утвърдените голбалисти Йовко и Славун, както и ветерана Боби. Веспи трябваше да си поеме дъх и да влезе по някое време през второто полувреме, за да увеличи стрелковата мощ на тима. Боби застана на центъра, Славун зае мястото на Веспи, а Йовко — на Светулката. Докараха резултата до 3:2 за тях. Но след две смени на опонента и след яростните атаки на нововлезлите, резултатът стана 4:3. Вече губеха, а средата на второто полувреме идваше. Изравниха с брилянтен гол на Йовко, като Славун много бързо и прецизно му подаде от десния на левия фланг. Без забавяне, Йовко изстреля топката по правата, ъгълът се оказа оголен като стриптийзьорка на пилон. В следващия миг съдиите отсъдиха дузпа за неправилно треньорство. Това нарушение се дава, когато от резервната скамейка на отбора продължат да се чуват думи, след като има съдийска свирка и съдията е казал „Плей“. Всички скочиха и запротестираха, но полза нямаше, разбира се. Треньорът на противника, както е по правилник, при такова нарушение трябваше да посочи кой състезател да пази дузпата. Естествено, той избра най-стария. И така Боби трябваше да пази дузпата. Смяташе, че щеше да има и най-забавени реакции.

Боби отиде на шестия метър и зачака. Не знаеше къде е топката. От резервната скамейка бяха толкова възбудени, заради отсъдената дузпа, че никой не се сети преди съдийския сигнал да му подвикне и да го информира за местоположението й. Чу съдийската свирка и „Плей“. Миг пълна тишина. После шум вдясно, значи левият им бек биеше. Боби направи две широки крачки и плонжира, преди да се ослуша. Знаеше, че реакциите му вече не бяха толкова бързи, така че едно забавяне означаваше топката да го подмине. Противникът беше решил да бие по далечния диагонал, което означаваше, че топката беше изстреляна в левия ъгъл на вратата. С двете широки крачки Боби беше отишъл по-надясно, отколкото трябваше. Краката му, изпънати в шпиц и твърди като гранит, успяха с пръстите да посрещнат топката, да я забавят и отбият. Но тя продължи към вратата. Боби скочи и последва топката. Направи плонж да я избие по-добре, но пръстите на ръцете едва-едва я докоснаха. Продължи към ъгъла, а Боби повече нямаше шанс да реагира. Все пак не беше като младока Борис. Топката се заби в страничната греда, заклати се и спря. Боби лежеше и чакаше съдийската присъда. Когато съдията свирна и оповести, че няма гол, нададе победоносен вик. Опита се да стане, но нещо го сряза. Не можеше да помръдне.

* * *

— Това е подходящият. Сърцето му пасва идеално.

— Радвам се. Значи, да разбирам, че проблемът е решен, нали?

— Не е точно така. Дори и да продължим с версията, че има мозъчно сътресение, което е довело до кома, а след това и до мозъчна смърт, опасявам се, че може да има сериозен отзвук — двамата мъже говореха на един площад, така че нямаше възможност никой да се приближи, без да го забележат. И двамата бях без електронни устройства. Знаеха, че във всичко и навсякъде може да се вгради шпионски софтуер или микрофон.

— Операцията е задействана, така че… Продължавайте. Щом медицински всичко е издържано и няма да предизвика въпроси, нямаме причина да не спечелим парите. А и твоята болница, докторе, ще бъде повишена.

— Разбира се — въздъхна доктор Жунин. — Връщам се в болницата и мозъчното сътресение ще премине в кома, за да стигнем до мозъчната смърт.

Пациентът лежеше върху болничното легло, а куп маркучи и кабели го бяха оплели като цаца в мрежа. Вратата се отвори и шумът му подсказа, че са съотборниците му.

— Тихо! Да не го събудим — прошепна някой.

— О, педалчета! Какво стана с мача? Само не казвайте, че не сме били, че ще ви…

— Бихме, бе, симулант — каза Веспи.

— Докато ти си почиваш, ние вършим и твоята работа — допълни Йовко.

— Как си, Боби? — запита Славун.

— Влизайте! Влизайте и затваряйте вратата, че тука го играят малко строгички.

Разказаха му, че са успели да бият с гол, вкаран с последния удар, нанесен от Славун.

— Не го гледай, че е толкова смотан, явно това беше върхът в неговия жалък животец — каза Веспи със смях.

— Не го слушай, Боби. Тоя е комплексар и депресирана голбална вкаменелост. — Не му остана длъжен Славун.

Влезе медицинска сестра, която намръщено ги изгледа и набързо ги разкара. Каза им, че Боби е в деликатно състояние и всяка емоция може рязко да му влоши положението.

Когато дойде консулът, когото бяха поканили, отборът стоеше пред болницата. Консулът се извини, че е закъснял, но важни държавни дела са възпрепятствали навременното му идване и така е пропуснал решаващия мач.

— А нашите усилия не са ли важни за държавата? — запита Веспи.

— Разбира се, че са важни. Още веднъж моля ви да ме извините! — каза консулът. Той поиска да види болния спортист. С консула имаше още един човек, който се представи за секретар. Влязоха в болницата, но им отказаха достъп до Боби. Заявиха им, че положението му рязко се е влошило и се намира в реанимация. Консулът настоя да бъде пуснат. Болничният персонал отстъпи. Дипломатът влезе, но секретаря не го пуснаха.

Бледният Боби лежеше неподвижно, а пулсът, показван на един от мониторите, беше много слаб. Консулът погледна към един лекар, който наблюдаваше мониторите и щракаше по някакви копчета. Планът беше в ход. От едно мозъчно сътресение, което изкуствено ескалира до кома, мозъчната смърт предстоеше съвсем скоро. А после… Сърцето на този клетник щеше да бъде продадено много скъпо и докторът щеше да прибере тлъста комисиона. Но по-важното беше, че болницата щеше да му принадлежи и нямаше да му се мотаят някакви други, претендиращи за ръководене на неговата болница. Обърна се и невярващо се впери в стоящия човек. Кипна вътрешно, защото нарежданията му бяха недвусмислени — никой, абсолютно никой не трябваше да влиза при бъдещия покойник. Изгледа строго медицинската сестра, която се смали под погледа му. И понеже имаше някаква закономерност, че когато нещата започнат да се объркват, никога не се ограничаваха до една бъркотия, на вратата застана д-р Пантелеев, специализант, дошъл тук да му пречи и да предявява претенции над властта в тази болница. Д-р Пантелеев се прокашля и каза:

— Д-р Жунин, прощавайте, но понеже пациентът е чужд поданик, няма нищо по-редно от това, че трябваше да бъде уведомен консулът. Това е г-н Хаджипенчев. Той иска незабавно да получи информация за състоянието на болния.

— Изчезвайте и ти, и консулът! В момента се боря за живота на пациента, а вие и двамата ми пречите. — В този момент сигнал продра болничната стая. Д-р Жунин скочи към един от мониторите, но д-р Пантелеев беше по-бърз и започна бързо да натиска разни бутони.

— Махай се, идиот такъв. — Изхриптя д-р Жунин. Младият доктор Пантелеев го блъсна и продължи да настройва апаратите. Консулът само гледаше до този миг, но след като видя, че Жунин се опитва да пречи на Пантелеев, се приближи и внимателно, но твърдо го хвана за ръката и го отстрани от младия лекар. След това твърдо изрече:

— Смятаме да си приберем този пациент в нашата страна и там да го лекуваме. Очаквам да пренасочите медицинското му досие, д-р Жунин.

— Ало.

— Жунин, шефът не понася издънките.

— Но… Аз…

— И неудачниците също.

— Нямам вина. Нека да обясня — линията беше прекъснала. Бяха се объркали нещата, но и той не знаеше какво се случи. Всичко беше изпипал и трябваше още малко, имаше нужда от само няколко минути и мозъчната смърт щеше да бъде налична. След това много лесно щеше да бъде оползотворена и реализирана донорската ситуация. Това, че става дума за незрящ и въобще, че хора с увреждания не се приемаха за донори, нямаше никакво значение. След като даденият орган беше здрав и подходящ, разбира се, че трябваше да се ползва. Но той нямаше да изпада в разни бюрократични обяснения. Беше толкова просто. При аутопсията, която е задължителна в подобен случай, просто сърцето щеше да отиде в трансплантационния контейнер, а тялото щеше да бъде затворено без него… Сега обаче пациентът не беше вече под негов контрол.

Жунин се приближи към хладилника, отвори го и взе бутилката, наля си. Когато излезе от болницата, тъмнината отдавна се беше настанила и беше обгърнала улиците и площадите. Винаги така става, едни си отиват, други идват. А Жунин смяташе, че от него по-подходящ за шеф на тази болница нямаше. Но сега… Сега се получи тази издънка, както я нарече онзи в слушалката. Жунин плахо се огледа. Нямаше нищо и никого. Беше сам. Тръгна по улицата, а стъпките отекваха в околните сгради. Изведнъж хряс! Стрелата го прониза точно между лопатките. Върхът й удари едно ребро и като го счупи, се показа отпред, прокъса ризата на доктора, докосна ревера на сакото му и спря.