Иван Янев
Симаргал (23)

23.

Хижарката. Така беше известна сред планинарите. Но тя не обичаше много хора да й се мотаят. Едра, снажна жена, която не се страхуваше от нищо. Сама оцеляваше в планината. Хижата й, дървена и яка, служеше за подслон, склад и всичко, от което имаше нужда. Младото момиче, което брат и доведе, й хареса. Каза му, че се е побъркал — човек на неговите години да се захласне по такова младо създание. Но брат й сподели, че е с Аксиния само докато тя си намери връстник. Момичето беше непокварено и чисто. Изглеждаше влюбено в Матей, което Хижарката, с рождено име Геновева, не можеше да си обясни.

Матей я беше довел тук и искаше да я потопи в магията на планината, на природата. Каза й, че ще останат около седмица. Но още на втория ден се наложи да тръгне, за да свърши някаква спешна работа. Помоли да се грижи за Аксиния в негово отсъствие. Все едно нямаше да го стори така или иначе. За колко хора се беше грижила, и то съвсем непознати, които имаха нужда от помощ. Разказваше на Аксиния за живота си, а девойчето не спираше да се диви на Геновева.

Водеше я да берат билки, показа й как се сушат, как се съхраняват. Разказа й, че природата е достатъчна за нея, дава и всичко — храна, вода, лекарства. Правеше сладка от плодовете, салата от най-различни растения, почерпи я със собствено производство ликьор. Виното и ракията не посмя да опита, макар че Геновева юнашки отпиваше от тях и казваше, че надали амброзията е била по-хубава от нейните напитки. Хижата беше на брега на планинска рекичка. Построена изцяло от дърво, на един полегат склон. В подножието му се намираше избата, а върху склона бяха разположени три помещения — всекидневна, стаята на Хижарката й стая за гости. Но това разделение беше условно и ако имаше много хора, всички стаи се използваха за всичко.

Матей се отзова на молба от полицията за изработването на благодарствена грамота. Полицейският шеф се пенсионираше и неговите подчинени искаха да му подарят ръчно изработената и поставена в рамка грамота. Матей работеше в скромна стаичка, служеща му за ателие. Труди се до късно през нощта, но резултатът си струваше. Грамотата изглеждаше и беше произведение на изкуството. Рамката, също ръчно изработена, дърворезбована и лакирана, чакаше да приеме в обятията си благодарността на подчинените към своя шеф. Матей въздъхна и остави рамката и грамотата на масата, а на сутринта щеше да ги бракосъчетае и да занесе цялото красиво творение на комисар Айше Мехмед, красавицата на полицията. Тя беше поискала от него да се върне до града. Знаеше, че за никого другиго не би го направил, но за Айше и полицейския шеф го стори.

Стана, изми си ръцете. Излезе и заключи ателието. Леко потръпна на тротоара. Минаваше полунощ и въпреки топлата есен, през нощта повяваше хлад. Спомни си за миналата есен, когато в стаята на Аксиния тя украси чашата за вино със стрити изсъхнали листа и написа своята и неговата буква от двете страни на стъклената чаша. Тогава той реши, че се разделят, а се оказа, че момичето му се обясни в любов. „Не, не бива. Трябва да остана само неин приятел. Не мога да съм неин любим. Не трябва. Недопустимо е“ — шепнеше си Матей, стържейки с обувките си листата по тротоара. Бам, писъкът в ушите му пулсираше; помисли, че дърво се е срутило отгоре му. Матей се опитваше да концентрира погледа си, за да разбере какво става, но последва удар и в краката. Още преди да се строполи, съзнанието му го беше напуснало.

* * *

Когато Йоан Менгеленски прослуша съобщението от дъщеря си, обезумя. Тя му казваше, че отиват някъде с един неин приятел, не знаела къде, но с много добър приятел, на когото има безгранично доверие. Първоначално си помисли, че онзи шибаняк Симаргал има нещо общо с това отвличане. Защото той не се съмняваше, че дъщеря му е насила отведена. Но недоумяваше как се е добрал този кретен до неговото уязвимо място.

— Ще те убия, скапаняко! — крещеше Менгеленски.

Дървената къщичка, която обитаваше на плажа, беше много семпла, разполагаше с трапезария с кухня, килер, стая за него и стая за Бени. Не искаше постоянно момичето да му се мотае в краката, затова си имаше отделна стая. Щом чу аудиосъобщението на Аксиния, веднага се обади на Гюлето. Каза, че най-напред трябва да открие Аксиния, после да прати Палката да наблюдава болницата и да проследи Симаргал.

Вибрацията в джоба му го върна обратно в трапезарията на дървеното му плажно бунгало.

— Казвай, Гюле!

— Шефе, пипнах шибаняка. Овързал съм го като прасе за Коледа и пътуваме към вила „Вълшебство“.

Вила „Вълшебство“ я беше купил преди години. Направи й радикален ремонт и я превърна в миникрепост. В подземната част на вилата имаше стая, предназначена за арест, а друга, която наричаха „веселата стая“ — за изтезания. Имаше и други помещения, предназначени за нуждите на вилата — апаратна, в която бяха инсталирани топло-охладителната система, водоснабдителната, бойлер и генератор. Първият етаж представляваше нещо като малка съвременна болница. Вторият етаж беше работен. Имаше заседателна зала, кабинети, техника. Третият етаж беше жилищен за професора и за най-близките му хора. Мансардата принадлежеше на охраната, оттам се управляваше цялата охранителна мощ на вилата. Отговорникът за охранителната система разполагаше със спално помещение и всичко необходимо да си гледа съвестно работата.

— Направо го водя във веселата стая и започваме.

— Искам информация за Аксиния. Изтръгни му червата, ако трябва, но трябва да знам и да намеря дъщеря си.

— Спокойно, шефе! Инквизиторът знае как да накара да проговори тая огризка. Ще повиси във всички посоки на света, ще се порадва на ледената вода, ще усети силата на огъня.

„Възглавничката за сън“ представляваше стойка с три триъгълно разположени шипа, поставена под брадичката на измъчвания и когато се умори главата му да стои и клюмне, шиповете се забиват в меката част между брадичката и гушата. Възглавничката също щеше да му бъде предложена с всички любезности. Менгеленски потръпна. Искаше му се да е там и да види как копелето се мъчи. Върна се отново в доволния монолог на Гюлето:

— „Лютият любовник“ ще му се отрази разкошно, а за десерт ще го поразтегнем на дибата^[1], докато не започнат да му пукат кокаляците. Когато изтръгнем инфото, ще му сложим най-прекрасните бетонни ботушки и ще го качим на лодката за една финална разходка в езерото.

— Добре, добре. Действай повече и говори по-малко. Искам бързо сведения за Аксиния.

Йоан Менгеленски се разхождаше по плажа пред бунгалото си. Вечерта, есенна и топла, му помагаше поне отчасти да овладее мислите си. Видя едно малко бяло камъче в краката си и си спомни Аксиния като малка:

— Аксиния, какво чоплиш там в пясъка? Ела тука!

— Ти ела! — с набръчкана, наведена в пясъка гушка каза спокойно момичето — Заета съм сега.

— А? За какво са ти тези дребни камъчета, те са почти песъчинки. Виж ей там колко хубави големи смарагдови камъчета има.

— Не ги ща тези, обичам повече малките… щото тях морето най-много ги е носило и ги е удряло в скалите. И въпреки това ето ги, те са оцелели и са се добрали до пясъка. Но не са песъчинки, не са съвсем раздробени от вълните, още са си камъчета. Морето не е успяло да ги победи.

— На колко години си, пак да ми напомниш? — докачливо попита Професора.

— На сест.

— Сега вече се лигавиш. Можеш да казваш „ш“!

— Знам, тате. Просто скоро ставам на седем, а числото между шест и седем е сест — изхихика се Аксиния.

— Ммм… — Професора се замисли драматично и преувеличено. — Ха-ха-ха — засмя се с пълен глас той, след което и Аксиния се усмихна многозначително и издаде едно „ихи“.

Бени се показа от бунгалото. Беше чисто гола. Каза, че я иска постоянно така и да не слага банските, но изобщо не я видя, съзнанието му беше другаде.

— Професоре, телефонът ви звъни — кротко му каза тя. Наричаше го Професоре, въпреки че той неведнъж й каза да му казва Йоан. След Ралица, жената на живота му, Бени му беше вярна като куче. Срещна я в една пиянска нощ, когато давеше мъката си по майката на Аксиния. Бени беше цялата в белези, външни и вътрешни. Разбра се със сутеньора й. Всъщност той нямаше избор. Прие цената, която никак не беше малка, и освободи Бени, която стана двукракото куче на Менгеленски.

Професора протегна ръка като в просъница и пое телефона от Бени.

— Слушам! — безцеремонно заяви в слушалката.

— Професоре, имам хубави новини за вас.

Обаждаше се г-н Стойцев, шеф на детективска агенция, която извършваше всякакви услуги на всички платежоспособни клиенти. Отдавна не се беше обаждал Стойцев. След провала с трансфера на пленения Симаргал от „Следовници на истинската вяра“, бяха се чули само два пъти. Това беше провал за агенцията и Стойцев търсеше слабото звено. Но така и още не го беше открил. Въпреки това продължи по останалите задачи. Както обаче често се случва в живота, изведнъж и двата ангажимента придобиха благоприятен развой.

— Професоре, обаждам ви се с добри новини.

— Да не би да сте открили онзи кретен? Все още парите ми стоят при ония ислямски копелета, а той не е при мен.

— Половината от договорената сума, професоре — поясни Стойцев. — Все още проучваме случая. От мюсюлманската секта са убедени, че са изиграни, и ми струваше много усилия да ги разубедя, че нямаме интерес да ги прецакваме, защото сме си взаимно полезни.

Стойцев имаше в екипа си специалисти по исляма, които му оказаха безценна подкрепа, защото хората от сектата бяха решени да си отмъстят на него и на Менгеленски. В крайна сметка, успя да ги убеди, че нито той, нито Менгеленски имат полза от влошаване на отношенията помежду им. И също, че и двете страни са жертва на неизвестен засега враг.

— Шефе, новините са страхотни, както ми се струва. Два заека наведнъж.

— Хайде, говори — Менгеленски не понасяше Стойцев, неговия подмазвачески тембър, когато се гласи да измъкне максимум печалба. Стойцев съобщи:

— Имам две куклички за теб, професоре. Едната е щерката на оня глупак, който успя някак си да се измъкне при предаването от „Следовници на истинската вяра“ и твоите хора. А другата кукличка е щерката на оная мюсюлманка, наложницата на същия кретен, Симаргал. Тази, която следовниците бомбардираха на онова летище. Нали си спомняш терористичния акт?

— Да, да — след известна пауза каза Йоан Менгеленски. Не можеше да повярва, че провидението най-после се беше смилило и му даваше всички козове. — Какво се иска, за да дойдат при мен?

— Краткият отговор е: пари. Щерката на Симаргал, както и щерката на Лейла, са ни в ръцете и ако кажеш, започваме успоредно и двете операции. След като ги убедих, че ние нямаме вина за случилото се със Симаргал, „Следовници на истинската вяра“ се съгласиха, че не е редно да искат и другата половина от парите, които им обещахме.

— Искат и другата половина? — изкрещя в телефона Менгеленски. — Та те трябва да ми върнат и първата половина, мамка им ненормална!

— Спокойно, Професоре. Те смятаха, че сме ги изиграли. Ние смятахме същото за тях. И двете страни осъзнахме, че са ни изиграли други. Засега не знаем кои са те. Но това, което договорих със следовниците, е, че ако им преведем и втората половина за Симаргал, те ще ни предадат момиченцето Амира, дъщерята на Лейла. И още нещо, ако се наложи, ще ми помогнат да отвлечем Габриела, дъщерята на Симаргал.

— Имам чувството, че аз плащам за всичко, а ти май само прибираш кинтите ми. Ти колко ще поискаш?

— Моята тарифа ти е известна, така че нека да не го обсъждаме. Няма да ти искам допълнителни пари, въпреки че операциите са крайно рисковани. И още нещо, доставката е от мен. Ако дадеш зелена светлина, след 24 часа двете куклички можем да ти ги доставим на ивицата. — Ивицата беше парче, което се втъкваше в морето, нещо като полуостров, но много удобно за акостиране на лодки или малки яхти. Професорът го използваше за своите морски разходки, а сега щеше да го използва за ценен товар.

— Добре. Сега ще преведа парите. Искам ги възможно по-скоро.

— Ще ти се обадя един час преди да стигнем на ивицата.