Иван Янев
Симаргал (30)

30.

Кучешкият лай отговори на входния звънец. Щом вратата се отвори, Вита скочи върху стоящия пред нея.

— Добре, добре, моето момиче. Успокой се. Знам, че се радваш. Здрасти, Ангела — обърна се Симаргал към стоящата насреща му жена.

— Здравей, Ян. Много се радвам, че идваш. — От вътрешността на къщата се надигаше невъобразим шум.

— Какво става тук, Ангела?

— Боби го изписаха вчера. И днес всичките идиоти от отбора му са тук. Ужас е! Още малко и ще ги убия!

Мъжът се засмя и влезе.

— Здрасти, Боби, как си, приятелче?

— О, Ян, приятелю, добре си дошъл! — Боби седеше на едно канапе, а всички от отбора бяха заели дивана и столовете и държаха бутилки бира като хокеисти, готови за удар.

— Сутринта идва д-р Младенов. Каза му да бъде по-внимателен и редовно да си пие хапчетата, за да се възстанови по-бързо. А той… Пие бира! — разфуча се Ангела.

— Любима, нали тия хапчета трябва да ги преглъщам с нещо — кротко каза Боби.

— Пил съм хапчета, не е нищо особено — обади се Веспи.

— Ти да мълчиш, идиот! — викна Ангела.

— Боби, защо жена ти те нарича идиот? — попита Веспи.

— Абе, май на теб го каза — обади се Славун.

— На когото и от двамата да го е казала, не се е объркала — допълни Йовко. Борис и Светулката благоразумно си мълчаха.

— Отбор от идиоти тренирам, мамка му — завайка се треньорът Зехтим.

— Ти ли точно го казваш, бе, появил се на света след спонтанен аборт? — опълчи се Веспи.

— Браво! Забавлявате се значи — похвали ги новодошлият.

— Е, как „браво!“ ще им викаш. — Възмути се Ангела. — Това са дебили, които знаят само да лочат бира.

— Като спомена бира, би ли дала и на Ян? — мило каза Боби. Ян пое бирата, отвори я и се чукна с целия отбор.

— Наздраве, пичове! Бъдете здрави и да прославяте държавата навсякъде.

— Ще я прославят те! — Продължаваше да роптае Ангела. — Горката държава, ако разчита на подобни пияници.

— Спокойно, Ангела, нека се забавляват. А, и ти се забавлявай. Всъщност дойдох за Марио.

— Да, той каза, че имате уговорка. Всеки момент ще дойде, предполагам. В стаята си е — каза жената. Марио надникна в хола и кимна.

— Здрасти, чичо Ян. Ей сега съм готов.

Борис и Светулката благоразумно си мълчаха. Двамата се бяха сближили доста. Борис вече не беше онзи свит младеж, който изпитваше дълбок гняв. След като се включи в отбора по голбал и стана екскурзовод в „Чудеса на тъмно“, целият му светоглед придоби коренно различен облик. Борис навлезе в пъстрия нов свят. Светулката също му помогна много, защото той, от своя страна, беше част от специализираното училище за незрящи. Но освен негов учител по битовите практики, когато си незрящ, Светулката стана и негов житейски ментор. Така дори момичето, в което беше влюбен Борис, започна по-често и непринудено да говори с него. Наболите косъмчета над устата на младия голбалист само потрепваха весело на дръзките шеги на съотборниците му. Не им се възмущаваше, защото знаеше, че един ден и той ще стане като тях. Тази мисъл даже го ободряваше.

* * *

— Чичо Ян, защо ме доведе тук? — Стояха пред един гроб, върху който имаше почти изгнил дървен кръст, полегнал на една страна. Буйна растителност се търкаляше наоколо като развълнувано малко кутре.

— Тук е погребан един човек, който всичко е дал, за да образова сина си. Не е пожалил нищо в името на рожбата си. Но в крайна сметка умира като просяк и е погребан тук, в общинското гробище.

— А синът? — попита Марио.

Мъжът нищо не каза, а мълчаливо го поведе. Излязоха от общинското гробище и не след дълго стигнаха до друго, добре поддържано — с алеи, китни цветя, излъскани паметници и скулптури около кофражите на гробовете, приличащо повече на парк.

— Това е частното гробище. Тук е погребан един председател на здравна комисия в парламента — и той посочи към един безупречно поддържан гроб, върху който имаше свежи цветя, а паметникът беше толкова бляскав и чист, че слънцето се отразяваше в него и жестоко прорязваше очите на посетителите. Марио видя снимката на около 50-годишен човек, чието лице беше привидно благо, но в очите му имаше изтръпваща тъмнина.

— А това е гробът на един министър на здравеопазването.

Отново безупречно поддържан гроб. Марио погледна лицето на покойния министър. Възрастта му, около 35—40 години, показваше, че млад е успял да се издигне до висок пост. Младежът си каза, че този мъж не е бил от добрите.

— И двамата бяха престъпници — заяви Симаргал. — И двамата бяха убити. А бяха убити, защото престъпността е завладяла държавата и чрез държавата те прокарваха своята престъпна и мръсна дейност.

— Какво са направили, чичо Симар… гал? — запъна се момчето.

— Можеш да ми казваш само чичо Ян — някак естествено отвърна мъжът и се зачуди на себе си. — Тези двамата правеха ужасни неща. Управляваха търговията на човешки органи. Продаваха човешки части и печелеха от тях. Но това е дълга тема. Доведох те тук да видиш министъра. Погледни добре снимката му и колко е уверен. Това е синът на онзи просяк, при чийто гроб бяхме преди малко. Той е докарал баща си до просия. И въпреки че се е издигнал, не е помогнал на своя родител. А освен всичко друго, баща му е бил сляп. — Марио потрепери. — И знаеш ли? Синът му дори не му е позволявал да проси тук, за да не се срамува от него и да не му напомня за миналото му. И всичко това държах да ти го разкажа и покажа, понеже и твоят баща е незрящ. Както и майка ти. И майка ти, и баща ти правят всичко, за да станеш човек. И стани човек. А не изрод като този. — И Симаргал посочи снимката на покойника. — В противен случай… Ще те намеря и… ще ти напомня. Ние, хората, бързо забравяме тези, които са си дали живота или част от него за нас.

Марио мълчеше. Насълзените му очи говореха достатъчно. Тръгнаха си. Пред гробищата ги чакаше човек, чиято лицева растителност впечатляваше.

— Марио, това е Отшелника. Това е човекът, който може да те направи истински бушкрафтър и да оцеляваш навсякъде при всякакви условия. — Марио гледаше любопитно Отшелника.

— Благодаря ти, че дойде — обърна се Ян към Отшелника. — Марио е син на моите приятели Боби и Ангела. Много се увлича по природата, иска нейното опазване и е луд по живота сред нея. Надявам се, че ще го вземеш с теб, там, горе в планината. По-добра школа от твоята няма да получи никъде.

Отшелника само кимна.

Тогава Ян не подозираше, но Отшелника му помогна да се измъкне от „Следовници на истинската вяра“. Плененият Ян смяташе, че се е измъкнал, благодарение на грешка на своите похитители, които го оставиха вързан не особено прецизно. „Следовници на истинската вяра“ и мутрите на Менгеленски бяха си уговорили среща, на която трябваше да бъде предаден. Но при първоначалния контакт пленникът беше оставен овързан в един храсталак. Ян нямаше никаква представа на кого ще го предават мюсюлманските терористи, но щом го оставиха сам, започна да се мъчи да се освободи. Нямаше да успее, ако сметките на терористите и на професорските мутри не бяха се объркали от трета сила. Едва сега разбираше, че това е била мащабна международна акция за ликвидиране на терористите от „Следовници на истинската вяра“, в чиято централна зона без да иска се беше озовал. Но и най-добрите планове имат свойството да се объркват. Така се случи и с тази акция. Не успяха службите да ликвидират терористите с един удар. Но той успя да се измъкне, преди да го открият. Тогава терористите се оказаха по-умни и спасиха своята организация, макар че дадоха доста жертви. Но Ян разбра, че при втората операция всички гадове са унищожени. Той потръпна, спомняйки си за Лейла, която беше ликвидирана от същата банда.

— Още довечера мога да те взема към планината, младеж — избоботи Отшелника. Марио се сви.

— Какво става, Марио? Има ли някакъв проблем? — запита Ян.

— Не, но…

— Кажи, няма от какво да се притесняваш.

— Довечера имам среща.

— Така ли? С кого?

След колебание Марио отговори:

— С Аксиния.

— О, добър избор. Поздравления, Марио! Момичето няма нищо общо с баща си.

Марио се изчерви и нищо не каза.

* * *

Заведението, притихнало, даваше възможност за разговори и за провеждане на срещи. Мъжът седеше отпуснато и просто дишаше, без да мисли за нищо. Отказа поръчка на приближилата го сервитьорка. Толкова много имаше да премисля, че реши за най-разумно да не мисли за нищо.

— Тате! — Момичето го докосна по рамото. Той потръпна, но дали от гласа, или от докосването, не можеше да каже. Стана и я притисна до гърдите си.

— Габи, тате! Толкова съм щастлив най-после да се срещнем. — Дъщерята на Ян стоеше изправена пред него. Когато разбра, че Менгеленски я е отвлякъл и е била във вила „Вълшебство“, съжали, че не го е убил на онази поляна.

— Тате, знам, че сега бързаш и искаше да се видим набързо, затова помолих да дойде и един човек.

— Какъв е този човек?

— Ами, как да ти кажа, тате!

— Габи, карай направо. Знаеш, че винаги съм обичал директната комуникация с теб.

— Добре, тате. Влюбена съм. — Бащата седеше безмълвен. Опитваше се да асимилира информацията. — Та казах на обекта на евентуалната ми любов да дойде и да ви запозная, защото твоето мнение е важно за мен. Ето го. Идва.

Към масата се приближи мъж. Бащата стана, но не отделяше очи от новодошлия. И двамата се гледаха вторачено, като че ли се дуелираха с погледите си.

— Ехо!… — обади се Габриела. — Исках само да се запознаете, защото ти, тате, нали бързаш.

Двамата мъже като че ли се отърсиха от вцепенението и едновременно си подадоха ръка.

— Халил.

— Ян. — Ръкостиснаха се, докато си казваха имената.

— Тате, Халил е лекар. И много ми помогна при отвличането.

— Знам, знам — промърмори бащата.

— Какво каза, тате?

— Исках да кажа, че много съм му благодарен.

— Само изпълнявах лекарския си дълг — каза доволно медикът.

Още там, в „Чудеса на тъмно“, на импровизирания мост, Ян беше разбрал, че Халил е добър, просто беше много изплашен от Менгеленски. И въпреки това въздъхна тежко и дълбока бръчка се появи на челото му — не беше възхитен от случилото се, но любовта не пита. Тогава се сети отново за нея.