Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2023)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Симаргал

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Алианс Принт

Редактор: Мария Гильова

Художник: Георги Вълков

Коректор: Петя В. Димитрова

ISBN: 978-619-230-138-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17019

История

  1. — Добавяне

6.

Не знаеше колко време е минало. Помещението беше тъмно, влажно, студено, задушаващо. Знаеше, че ако някога успее да стане от този стол, ще му трябва доста време, докато възстанови кръвообращението си. От унеса го изтръгна някакъв шум. Осъзна, че това е електрошок. Помисли си, че може би е настъпил моментът. Светлината бликна в лицето му и го заслепи за доста време. След това различи човешка фигура пред него, която държи електрошокова палка. Електрошокът бъзваше продължително въздуха, спираше за кратко и после пак. Започна да се приближава. Първо човекът насочи устройството към лицето на вързания. Приклещеният мъж се отдръпна, но не можа да помръдне — нямаше никакъв шанс да се отмести даже и на милиметър. Жилещ звук премина съвсем близо до лявата му буза, а в следващия миг всичко в тялото му избухна. Когато се свести, обстановката не се беше променила. Този път електрошокът се насочваше към дясната му буза. И отново светът се залюля от болка. Не знаеше колко пъти се окопити за кратко само за да се върне обратно в тъмнината на безсъзнанието. Тези разходки не му се нравеха, но нищо не зависеше от него. Ян успя да си даде сметка, че единствената цел на разхищението на електрическия заряд е просто да го измъчват, без да искат нещо в замяна. Освен да се гърчи, разбира се.

* * *

Професора ставаше рано — още преди изгрев-слънце. Спеше едва по 4 — 5 часа в денонощието. Работохолизмът не му даваше мира. Съчетаваше работа и приятни часове, в които се потапяше в четене. Знаеше, че да бъде умен, не е достатъчно, трябваше да има полза от интелигентността си. А това се случваше, когато човек е находчив, амбициозен и непримирим. Професора притежаваше всички тези неща. В добавка безцеремонността и безскрупулността бяха основите на неговото богатство, влияние и господство над медицинската част на международната търговия на човешки органи. Единственото слабо място беше дъщеря му. Преди да се роди тя, Професора залагаше на преподаването и професионалното си развитие като медик. В медицинския университет срещна първата си жена. Тя му помогна да се издигне, защото имаше влиятелни връзки. След това обаче в болницата се запозна с втората ключова жена в живота си. Влюби се лудо в нея. Но съдбата им беше подготвила неприятна изненада. Случи се нещо ужасно със сродната душа на Професора и дъщеря му трябваше да расте без майка. Разбира се, той не пожали сили и пари, за да даде най-доброто на детето си — образование, учители, гувернантки. Музикалността й предвеща нейното развитие.

Излезе от дървената къща на самия морски бряг и се насочи към любимия си шезлонг. Беше бос, с къси панталонки на палми и тениска с надпис „Животът е хубав“. Огромният чадър стърчеше прибран. Приседна, взе звънчето и го разклати. Звукът му се смеси с морските вълни и бриз. Младото момиче, само по бански, застана отдясно на шезлонга, до масичката. Върху пухкавото, румено лице на русото миньонче, високо не повече от метър и половина, си личеше трудният живот, преди да я намери Професора. Благодарните й черни очи го следяха постоянно, а плътните й прасковени устни сновяха само „Да, Професоре“.

— Донеси ми кафе!

— Мляко желаете ли?

— Не, искам го чисто и силно.

— Вода или сок желаете ли?

— Вода.

— Веднага ще ви донеса! — момичето се отдалечи. Тя му беше всичко — домашна помощница, готвачка, сервитьорка, кошче за добре подбрани душевни отпадъци, любовница. Макар че последното бе оспоримо — любовните му набези все повече се изразяваха в съзерцание на свежата женска плът, отколкото в някакви действия. Бени, от своя страна, знаеше, че Професора е много опасен човек и не биваше да му дава никакъв повод да насочи гнева си към нея.

— Заповядайте! — момичето постави подноса на масичката. В него имаше каничка с кафе, две чаши, бутилка минерална вода и чинийка с бисквити, които тя беше направила. Професора гледаше вълните, които се разбиваха току до краката му, и нищо не каза. Момичето се отдалечи, знаеше, че думи като „благодаря“ и „моля“ властният мъж не използваше. Въпреки ранния час, телефонът му извибрира.

— Слушам те, Бухалка.

— Шефе, не е Бухалката. Палката е на телефона. — Винаги говореха с прякори по телефона.

— Защо ми звъниш, и то от телефона на Бухалката?

— Извинявай, шефе, но нещо се обърка.

— Говори по-ясно — раздразнението в гласа на професора се промъкна, но все още само като намек, че е напът да се изяви.

— Тази нощ трябваше да се осъществи срещата с ония ненормалници от „Следовници на истинската вяра“. Бухалката лично ръководи операцията. От наша страна бяха Бухалката и Тоягата. От тяхна страна също бяха двама.

— Добре, де, хайде по-бързо. Какво стана?

— Нямахме видимост на самото място на срещата, такава беше договорката. Последното нещо, което Бухалката ми каза по радиостанцията, беше: „Това е копелето. Сега ще го вземем и идваме. Шефът ще остане доволен“.

— И после?

— После не се върнаха. Все едно се изпариха. Организирахме издирвателна операция, но никаква следа не се появи.

— А от ония побърканяци открихте ли нещо?

— Не. Но нямаме никакво основание да смятаме, че са ни скроили номер, тъй като половината пари все още не са им преведени.

— И си сигурен, че Бухалката ти каза, че е нашият човек — Ян, така ли?

— Тъй вярно!

* * *

— Д-р Младенов?

— Да. Аз съм. — Мъжът беше облечен с дънки и фланелка с дълъг ръкав. Не се беше бръснал от доста време. Дали искаше да пуска брада, или се беше занемарил, докторът не можеше да прецени. По това време, в следобедните часове, болницата сякаш забавяше темпо и се отдаваше на заслужена почивка.

— Интересувам се за един пациент. Бих искал да получа информация.

— А Вие близък ли сте на пациента?

— Вече не съм сигурен — мъжът въздъхна дълбоко, а погледът му като че ли казваше: „Надали има някой по-близък от мен“. Докторът разбра, че е по-добре да не задълбава.

— Заповядайте в кабинета ми. Кажете името на пациента!

— Всъщност е пациентка. Казва се Вероника Пламенова.

— Да. Това е жената, която се е возила с мотора.

— Ще ми разкажете ли, докторе, какво е станало?

— Нямам право… — При тези думи лицето на непознатия притъмня, челюстите му се стегнаха, затвори очи и се хвана за рамката на вратата. Медикът го погледна и сърцето му прескочи поне веднъж. Докторът поддаде и му разказа, каквото знаеше. В този мъж имаше нещо, което му вдъхваше доверие.

— Къде мога да намеря вдовицата и двете сирачета? — запита тихо мъжът. Докторът се зарови в компютъра и пусна разпечатка. Подаде листа от принтера на мъжа, а той го пое бавно и без да го погледне, го сгъна и сложи в задния джоб на дънките си.

— Що се отнася до пациентката… Ще се възстанови ли?

— Не мога да се ангажирам с конкретен отговор. Правим всичко по силите си. Има фрактура на гръбначни прешлени и се надявам, че подготвената операция ще бъде успешна. След това ще се наложи адекватна рехабилитация. Тя е млада и силна. Вижда се, че тялото й е поддържано, така че… Това е съществен плюс.

— Докторе, моля ви, дръжте ме в течение и всичко, от което имате нужда, ще ви го доставя. Ще намеря най-добрия рехабилитатор. За да ви представя образно, ще ви кажа, че там лежи много близко за мен същество — дъщеря ми… майка ми… сестра ми… — направи кратка пауза. — Искам да я видя. — Докторът малко се обърка, но нищо не каза. Мълчаливо пое листчето, на което странникът си беше записал телефонния номер и името.

* * *

— Няма нищо сигурно на този свят, освен… освен това, че те обичам, колкото и да звучи банално. И ти знаеш, че е така. Преминах през различни кръгове на ада и рая, но и това го знаеш. Може би се срещнахме за първи път в неподходящо време от нашето развитие. А може би, което е още по-вероятно, аз подходих нетърпеливо. Но това вече е минало. Важното е, че това, което беше в началото при мен, остава и сега, но и това го знаеш също. Не съм наясно какво ще стане занапред, но със стопроцентова сигурност знам, че ти ще си част от мен — по-голямата, по-свежата, по-хубавата част. И да, ясно ми е, че животът е непредвидим. Дали си близо до мен, или не, обичта ми към теб е същата. С времето става все по-плътна, все по-устойчива. И… знаеш ли, ако един ден решиш да станеш майка, аз ще бъда най-щастливият човек в цялата вселена да бъда бащата на твоето дете. На нашето дете. Но и друг да избереш, обичта ми към теб ще остане все така силна и ненакърнима.

Бяха стигнали до вратата и тук трябваше да се разделят. Прегърнаха се, той я целуна леко по косата. Проследи я, докато се скриваше. Въздъхна дълбоко, обърна се и тръгна.

Като че ли беше преди цяла вечност. Сега тя лежеше тихо на леглото, а той стоеше до нея и я гледаше с коктейл от чувства — жал, обич, гняв към онези, които са й причинили страдание. „Скъпа, няма да пожаля сили да се възстановиш… Ще отмъстя за теб. И накрая искам да ти кажа, че ти нищо няма да разбереш. Няма да узнаеш, че съм бил край теб, освен… Освен ако не ме потърсиш самата ти“ — прошепна той, като едва-едва се чуваха някои от думите. Наведе се, погали разпилените коси, допря устни о нейните. Сълзата се търколи при миглите й, но на втората не позволи да падне.

Те бяха на едно ниво, на една вълна на осъзнаване и житейска философия. Впрочем той знаеше, че и момичето го усещаше. Беше сигурен, оставаше тя да го признае и после всичко ще си дойде на мястото, като триизмерен пъзел. За съжаление, винаги нещо му липсваше и тази синхронизация не успяваше да се осъществи. Той ли беше причината за това? Къде грешеше? Липсва само тази последна частица, нейното осмисляне, нейната решителност, нейното признание. И тогава, когато и тази последна частица хлопне на мястото си, тогава той на колене ще благодари на съдбата, която досега се гавреше с него, без да го жали. Не й се даваше, макар че битката им беше неравна.

— И ако някой те пита, скъпа, дали има истинска любов, ти му отговори, че съществува. Нещо повече, ти му признай, че познаваш мъж, когото го е споходило това щастие — да обича с неотслабваща сила много години. Още кажи, че през първите години любовта му е била разрушителна и дива, като бурно море. Впоследствие тя е продължила да бъде силна и страстна, но притихнала, осъзната и дълбока, като пълноводна река.