Иван Янев
Симаргал (17)

17.

— Хванах я и я тръшнах с цялата сила и страст, които изкопчих от изтерзаните си душа и тяло. Нанесох й бърз и силен удар. Тя подскочи и се изтъркаля, отдалечавайки се от мен. Сграбчих я и отново я хвърлих мощно. Съпротивата й ме настърви още повече.

Започнах да й нанасям удар след удар. Първоначално потреперваше при всеки замах. После замря неподвижно. Безцеремонно я обърнах и продължих да я налагам безжалостно. Тя вече не се съпротивляваше, но това не ме умилостиви. Спрях да я удрям, здраво я вдигнах с две ръце и я хвърлих. Издаде силен писък. Не й обърнах внимание. Цвиленето премина в глухо скимтене. Бях удовлетворен, но донякъде.

Извадих си охладена бира и с наслада отпих. Държах студеното стъкло и изпитвах доволство. Най-после се бях справил с нея. Но не бях приключил напълно. Ароматът й ме подлудяваше. Не можех да се владея. Бирата ме утешаваше, но нямаше нейната сила. Тя беше по-силна от мен и бирата, взети заедно. Мозъкът ми потъна в замая. Скочих с нож в ръка. Прободох я, вдигнах я и отново я стоварих със сила. Тя пак изпищя в началото, а после примиренчески продължи да издава тихи стонове. Тя беше осъзнала съдбата си и с нетърпение чакаше агонията да свърши. Това ми подейства успокоително. Но спокойствието продължи кратко. Бирата ме охлаждаше, а страстта ми все повече се сгорещяваше. Усещах, че не е далеч моментът, когато щях да изгубя контрол над себе си. Този момент настъпваше, а аз не можех да му противодействам. А може би и не исках. Знаех, че съдбовността тук някъде щеше да сложи своя отпечатък.

Изригнах, хванах здраво ножа с едната ръка, а нея я хванах с другата, приклещих я. Повече не можех да издържам, не можех, не можех, не исках и трябваше да сложа точката. Трябваше да свърши всичко. Ароматът й все така настойчиво ме омайваше до лудост, но това нямаше да я спаси. Вадеше от равновесие. Започнах бързо и методично да я мушкам, да я режа късче по късче. Съзнавах, че тя не е виновна. Не, виновна е, че предизвика моето първично аз. Този нож не беше достатъчно остър. Хвърлих го и взех друг, по-голям и по-остър. Продължих безжалостно да я режа. Направих я на късчета, за което не съжалявам. Тя е виновна, че събуди у мен дивака. Но това беше краят. Нямаше повече да ме провокира, да ме кара да полудявам. Да бъда звяр. Най-после всичко свърши.

Отворих си още една охладена бира и отпих дълбока глътка. Започнах кротко да си похапвам от сочната пържола.

— Хе-хе, много си оригинален бе, шефе! — подхвърли Веспи, след като Боби приключи разказа си. Седяха в заведението и пиеха бира. Йовко, който беше на тоник, каза:

— Добре ги редиш, да не вземеш да станеш писател, а? — Борис и Светулката, които също пиеха безалкохолни, се подсмихваха, но историята, която чуха, ги впечатли. Славун отпи дълбока глътка, закашля се и отсече:

— Йовко е прав, да почнеш да пишеш, може да ти се отдаде по-добре от голбала. — Последва колективен смях.

— Абе, ей, момченце, ще търкаш резервната скамейка — озъби му се Боби. — Сори, шефе!

Умълчаха се и Боби се възползва от тая пауза:

— Отрепки, да ви кажа, че прегледите ще се извършат в Първа частна болница.

— Че защо там? — безпричинно запита Веспи.

— Защото те ни пратиха предложение за безплатно медицинско обслужване на нашите спортисти. А ние и без това нямаме останали пари от бюджета, за да си платим прегледи, изследвания и подобни дивотии. Сега разбра ли защо?

— Да, благодаря, шефе! — присмехулно отговори Веспи.

— Травеститче си ти, травеститче.

— Е защо така, шефе? Аз съм любезен с теб, опа… Исках да кажа с вас, разбира се.